Джеймс Ролинс
Щамът на Юда (16)

14.
Руините на Ангкор

7 юли, 05:02

Сием Риеп, Камбоджа

 

Шестте часа пътуване отведоха Грей в друг век и сред миш-маш от култури. Таксито спря в сърцето на старото селище Сием Риеп, сгушено между оризища и огромна езерна площ. Сега, преди зазоряване, то още спеше, въздухът тежеше от влага, жужеше от милиони комари и съскаше с пламъчетата на хиляди газени лампи. Ленивото жабешко крякане откъм реката добавяше последен щрих към меката Дрямка на ранното утро.

Две дълги лодки се движеха бавно през речните плитчини. Рибари с широки бамбукови шапки проверяваха мрежите за раци и омари под мижавата светлина на вездесъщите газени лампи, закачени на високи прътове. Трудеха се от Ранни зори, за да осигурят пресен улов за многобройните ресторанти и кафенета.

Спътниците му се измъкнаха от таксито след него, всеки белязан от следите на натрупаната умора. Вигор — прегърбен и с празен поглед, все едно някой го е изпрал и го е проснал да съхне още мокър; Сейчан се протегна като събуждаща се котка, с ръка върху раната на хълбока си. Хвърли само бегъл поглед на Грей и съсредоточи вниманието си върху обстановката. Ковалски направи същото, като се чешеше под мишницата; след първия оглед подсвирна през зъби и успя да разлае някакво куче навътре в пресечката.

Колоритната обстановка беше избрана от Насър.

Именно тук трябваше да изчакат пристигането му.

След два часа.

От другата страна на лъкатушната входна алея се простираше триетажен хотел, крило след крило чак до брега на реката, с фасади от дървена облицовка и жълта мазилка, заобиколен от грижливо поддържани френски градини. Историята му беше характерна за целия район. Построен преди седемдесет и пет години, в началото хотелът се наричал „Grand Hotel des Ruines“ и обслужвал френските и британски туристи, дошли да посетят руините на Ангкор Ват, които се намираха само на осем километра оттук. Както хотелът, така и селището почти се превърнали на свой ред в руини по време на кървавото и жестоко управление на Червените кхмери, когато милиони бяха станали жертва на безмилостен геноцид, унищожил една четвърт от населението на страната. Жестокостите през онзи период бяха сложили край и на туризма. Ала след падането на Червените кхмери хората се бяха завърнали. Хотелът се бе въздигнал от пепелта, грижливо възстановен до първоначалния си колониален чар и прекръстен на „Grand Hotel d’Angkor“.

Сием Риеп също бе възстановен, макар и някак по-хаотично. Хотелите и мотелите се нижеха покрай бреговете на реката, заедно с кохорта от ресторанти, барове, интернет кафета, туристически агенции, сергии за плодове и подправки и множество пазарчета, предлагащи местни сувенири, филигранно сребро, пощенски картички, тениски и всякакви дрънкулки.

Сега обаче, в най-ранните часове на деня, когато нито слънцето, нито туристите се бяха събудили, част от чара и мистерията на мястото се долавяха ясно в архитектурната смесица на азиатската и френската култура. Теглена от волове каруца, натоварена с бодливи местни плодове, изтрополи по пътя към Стария пазар; служител с колосано бяло сако лениво премиташе верандата на хотела. — Когато Грей тръгна по стълбите, следван от спътниците си, метачът се усмихна срамежливо, побърза да остави метлата и се втурна да им отвори.

Фоайето грееше, цялото в мрамор и полирано дърво, уханно от множеството големи вази, пълни с рози, орхидеи, жасмин и лотос. Старомоден асансьор с красива решетка от ковано желязо чакаше до приканящата извивка на вътрешното стълбище.

— Барът на слоновете е зад ъгъла — каза Сейчан и посочи. Там трябваше да се срещнат с Насър.

Грей си погледна часовника за пореден път.

— Ще ида да ни регистрирам — каза Вигор.

Монсеньорът тръгна към рецепцията, а Грей огледа фоайето. Бяха ли пристигнали вече агентите на Гилдията? Този въпрос не му даваше мира още откакто кацнаха в Банкок и смениха самолетите за краткия полет дотук. Сейчан беше потвърдила подозренията му, че Гилдията разполага с агенти из целия регион с дълбоки връзки на територията на Китай и Северна Корея. Тук Гилдията беше в свои води.

Грей не се и съмняваше, че Насър е пратил шпиони, които да ги наблюдават по целия им път от остров Ормуз до Камбоджа. За да опази живота на родителите си обаче не бе имал друг избор освен да разкрие на Насър къде свършва оставената от Марко Поло историческа следа — при руините на Ангкор Ват. Именно тази информация беше убедила Насър да отложи смъртта на родителите му. Но не и да ги освободи, за жалост.

Точно затова Грей беше отказал да разкрие втория си коз — лечението срещу щама на Юда. И нямаше да го разкрие, Докато Насър лично не му предоставеше конкретни доказателства, че родителите му са на свобода и в добро здраве.

Така се беше стигнало до уговорената среща тук.

Въпрос на размяна.

Информацията срещу свободата на родителите му.

Ала Грей не беше глупак. Знаеше, че Насър никога няма да освободи родителите му. За Насър срещата им беше чисто и просто капан, за Грей — тактика за печелене на време, Нещо, за което и двамата си даваха сметка. Ала нямаха друг избор освен да продължат този измамен танц. Единствената що-годе печеливша стратегия на Грей беше да държи Насър в напрежение и да размахва апетитния морков под носа му с надеждата, че така ще осигури на директор Кроу нужното време.

След разговора си с Насър Грей беше провел кратък разговор с Щатите от телефона на Сейчан. Информирал беше Пейнтър за последните събития възможно най-накратко, от страх, че Насър лесно може да пробие защитите на мобилните клетки. В замяна директорът му беше съобщил само лоши новини. В Сигма не бяха открили нищо ново за местонахождението на родителите му, а Монк и Лиза все така бяха в неизвестност. Гневът и объркването се долавяха ясно в гласа на шефа.

Това бяха две от трите основни съставки и на неговото настроение — плюс студения страх за съдбата на родителите му.

Пейнтър отново му предложи да изпрати подкрепление, било то като екипировка или във вид на жива сила, но Грей не смееше да рискува. Както го беше предупредила Сейчан, тук Гилдията беше в свои води. Всяка мобилизация на местните разузнавателни агенции щеше да е знак, че Грей поддържа тайна връзка с Вашингтон, а той не искаше да загуби това макар и дребно предимство. И още по-лошо, заподозреше ли Насър за връзката му с командването на Сигма, щеше незабавно да разпореди убийството на родителите му. Важно беше Насър да вярва, че групичката на Грей е отрязала окончателно пъпната си връв с агенцията-майка.

Въпреки това Грей беше поел риска да отправи към Пейнтър конкретна молба. И след като молбата му беше изпълнена, му оставаше само едно — да печели време.

Оставаха му още два часа.

Вратата на асансьора се отвори със звън зад него и Грей чу скърцането на декоративната метална решетка.

— Виждам, че вече сте пристигнали — обади се спокоен глас зад гърба му.

Грей се обърна.

Насър излезе от асансьора, облечен с тъмен костюм, без вратовръзка.

— Май няма причина да отлагаме срещата повече.

Мъже с маскировъчни униформи и черни барети се появиха откъм страничните коридори. Грей чу тропот на ботуши откъм верандата. Още двайсетина войници се спуснаха по стълбището. Макар да не размахваха оръжия, Грей не се съмняваше, че са въоръжени до зъби.

Очевидно Ковалски беше стигнал до същия извод, защото ръцете му вече стърчаха високо във въздуха. Сейчан само поклати глава.

— Жалко. Мислех да се накисна във ваната. Вигор застана до Грей.

— Време е да си поговорим за лечението — каза Насър.

 

18:18

 

Вашингтон — От това, което ми казваш — заяви доктор Малкълм Дженингс, — Грей няма какво да предложи на Гилдията. Нищо съществено поне.

Пейнтър го слушаше мълчаливо — беше оставил шефа на научния отдел да разсъждава на глас. Беше се обадил на Дженингс, за да чуе мнението му, и го беше хванал на път Към кабинета му.

— Ако се съди по разказа на Марко Поло — каза Дженингс, крачеше напред-назад пред бюрото на Пейнтър, — той и шепа други са получили защита срещу щама на Юда, като са яли кръв и момици — деликатес, приготвен най-вероятно от тимусната жлеза. И според историята кръвта и жлезата са били човешки.

— Което си е жив канибализъм.

— Или както Грей е разчел текста — и според мен правилно, — навярно става въпрос за примитивна форма на ваксинация. Тимусната жлеза е основен източник на бели кръвни телца, които са клетъчната защита на тялото срещу болести. А кръвта е основният път, по който се разпространяват антителата срещу различните инфекции. Консумацията на подобна тъкан би могла да подейства като еквивалент на имунизация, теоретично поне.

Пейнтър се съгласи.

— Според Грей точно това е предпазило спътниците на Марко Поло.

— Да, но дори да е прав, това с нищо не ни помага — възрази Дженингс. — Не предлага никакво реално лечение. Откъде са дошли кръвта и жлезата? Не от болен човек, със сигурност. Иначе Марко Поло и хората му са щели да се заразят по-бързо и от останалите. Има липсващо парче в тази мозайка. За да подейства подобно лечение, трябва да вземеш клетки и антитела от човек, който е бил болен и се е излекувал, който е оцелял след заразяване с щама на Юда. Един вид затворен кръг. Нужно ти е лечение, за да намериш лечението.

Пейнтър въздъхна.

— И в историята няма нищо, което да послужи за отправна точка, така ли?

Лекарят поклати глава.

Както се опасяваше Пейнтър, Грей беше заложил всичко на един опасен блъф. Амен Насър не беше глупак. Бързо щеше да стигне до същия извод — че откритието на Грей е лишено от реална стойност. Целият този блъф можеше да послужи само за едно — да спечели време. А след провала при изоставената касапница, където следата окончателно беше изстинала, играта му се превръщаше в неоправдан риск. в напразно усилие. Пейнтър се беше надявал Дженингс да открие в теорията на Грей някакво ценно зрънце.

Уви, и тази надежда се беше сгромолясала.

Пейнтър въздъхна и прие поражението си.

— Значи историята на Марко Поло е задънена улица.

— Не непременно — каза Дженингс и замълча. След миг-два продължи: — Директоре, има нещо друго, за което исках да поговорим. Затова бях тръгнал насам. Може дори да е свързано с теорията на Грей. Ако имате свободна минутка, най-добре ще е сам да видите за какво говоря.

В интерес на истината Грей нямаше и половин свободна минутка. Впери поглед в купчината доклади пред себе си. Кат, съпругата на Монк, беше поела задачата да следи сателитните данни от индонезийските острови. Като човек с дългогодишен стаж в разузнаването, тя умееше да си осигури съдействие от чужди агенции и да дирижира сложната система на сателитното проследяване. Но дори и с нейната помощ бурята в района на островите все така осуетяваше усилията им да открият туристическия кораб.

Пейнтър бе притеснен и изнервен до крайност. Предпочиташе да отиде при Кат и лично да проследи постъпващите сателитни данни. Знаеше обаче, че Дженингс не би му губил времето с дреболии.

— За какво става въпрос?

Дженингс махна към един от стенните плазмени монитори.

— Бих искал да присъстваш на конферентния ми разговор с Ричард Граф. Той е в Австралия и очаква обаждането ми.

— Граф? — повтори Пейнтър. — Изследователят, който работеше с Монк на Рождество?

— Същият.

Именно доктор Граф се беше свързал по радиото с минаващ покрай Рождество танкер и беше съобщил за отвличането на туристическия кораб. Понастоящем се намираше под карантина в Пърт.

— Прочете показанията му пред австралийските власти нали? — попита Дженингс.

Пейнтър кимна.

— След това обаче доктор Граф е открил нещо странно. Пейнтър махна към монитора.

— Добре. Дай да видим.

Дженингс заобиколи бюрото му и бързо организира конферентната връзка.

— Готово.

Мониторът потъмня, примигна, после им показа нестабилен образ на доктор Граф. Океанологът беше облечен в болнични дрехи, едната му ръка беше стегната в шина. Примигна иззад очилата си към Пейнтър и Дженингс.

Последва кратко взаимно представяне — Дженингс, разбира се, ги представи като учени, свързани с института Смитсониан.

— Бихте ли ни демонстрирали откритието си? — помоли Дженингс. — Онова, което показахте на мен? Ще ми се и моят колега да го види.

— Да, само един момент да го взема — каза Граф и изчезна от обхвата на камерата. След миг се появи отново, държеше нещо голямо и червено в едната си ръка.

— Това рак ли е? — попита Пейнтър.

— Geocarcoidea natalis — обясни Дженингс. — Червеният земен рак от остров Рождество.

Граф кимна и остави рака на масата пред себе си. Големите остри шипки на създанието бяха вързани с дебел гумен ластик — Ако не беше този малък приятел — и хилядите му събратя, разбира се, — можеше и да не се измъкнем живи от острова.

Обзет от любопитство, Пейнтър стана и се приближи към стенния екран.

Граф пусна рака и той моментално изтопурка по белия плот на масата, решително и по права линия. Граф побърза да заобиколи масата, за да го хване, преди да е паднал на пода.

Пейнтър поклати глава.

— Не разбирам. Какво по-точно се опитвате да ми покажете?

Граф обясни:

— На мен и на доктор Кокалис ни се стори странно, че раците не са загинали като другите животни, изложени на заразата. Затова пък в поведението им определено имаше промяна. Te се нападаха и разкъсваха един-друг. Затова взех един екземпляр, за да проуча поведението му и да видя дали това няма да ми подскаже нещо за естеството на заразата.

Докато говореше, Граф пусна рака още два пъти, но от различно място. Всеки път ракът хукваше в права линия към все същия ъгъл на масата, с риск да падне на пода.

Океанологът повтори експеримента още няколко пъти.

Странно.

Граф обясни теорията си.

— Земните раци от остров Рождество имат фино настроена нервна система, която ръководи ежегодната им миграция. Така е при повечето ракообразни. Само че токсичният агент, изглежда, е пренаредил „Жичките“ на този екземпляр по начин, който го е превърнал в еквивалент на фиксиран компас. Винаги тръгва в една и съща посока.

Граф взе рака и го прибра в една кутия. После каза:

— Когато нещата на острова се успокоят, смятам да се върна там и да проверя дали същото е сполетяло и други раци. Изключително интересна изследователска тема. Ще се радвам да кандидатствам за научната стипендия, която споменахте, доктор Дженингс.

— Аномалията наистина е интригуваща, доктор Граф — каза Дженингс. — Ще се консултирам с колегата си и ще ви се обадя пак. Благодаря, че ни отделихте от времето си.

Връзката прекъсна и екранът потъмня. Дженингс обаче продължи да трака по клавиатурата на компютъра. Скоро на плазмения монитор се появи друг образ, този път прехвърлен от компютъра на Пейнтър. Сферично изображение на Земята.

— Когато научих за тази аномалия — каза Дженингс, — си направих труда да обработя данните на доктор Граф и да проследя траекторията на неговия рак. — Върху глобуса на екрана се появи пунктирана линия. — Не съзрях нищо особено в траекторията, докато не ми пратихте последния доклад на командир Пиърс.

Глобусът се завъртя и се приближи.

Пейнтър се приведе напред. Сега екранът беше зает от образ на Югоизточна Азия. Пунктираната линия минаваше през Индонезия, пресичаше Тайландския залив и продължаваше през Камбоджа.

Дженингс посочи едно конкретно място, през което минаваше рачешката траектория, и каза:

— Ангкор Ват.

— Да не би да намекваш, че…

— Доста странно съвпадение. Кара ме да се питам дали пък този рак не е бил пренастроен така, че да отпраши право натам.

Пейнтър се взираше в екрана и мислеше за Грей Пиърс и смъртоносния му блъф, който щеше да се разиграе на същото място.

— Ако си прав, следата на Марко Поло може и да не се окаже задънена улица. Явно има нещо там.

Дженингс кимна и каза:

— Въпросът е — какво?

 

05:32

 

Сием Риеп Вигор се зарече никога да не играе покер с Грей.

Командирът седеше на ратанов шезлонг в бара на хотела. По това време заведението обикновено не работеше, но Насър беше платил да го отворят, за да разговарят на спокойствие. Барът на слоновете дължеше името си на чифт дълги извити бивни до входа. Същият акцент доминираше и цялата обстановка — бамбукови мебели и тапицерия на тигрови шарки.

Грей и Насър седяха от двете страни на стъклена масичка и разиграваха предпазливо козовете си.

Сейчан се беше отпуснала на един диван. Ковалски седеше на бара и зяпаше лъскавите бутилки, подредени на рафтове. Не гледаше единствено бутилките обаче, скоро установи Вигор, а наблюдаваше в огледалната стена двамата главни участници в надиграването.

Не че който и да било от тях можеше да повлияе на събитията.

Хората на Насър бяха завардили всички изходи, а излишните се бяха наредили през равни интервали покрай стените.

Насър тупна един от златните „пайцу“ на стъкления плот. Преди да обсъдят евентуалното лечение срещу заразата, Насър държеше лично да се убеди, че Марко Поло наистина се е сблъскал с вируса именно тук, в руините на Ангкор. Грей изложи теорията си — така, както го беше направил и пред тях на борда на хидроплана.

Вигор стоеше близо до масата, вперил поглед в ангелския текст, звездната диаграма и картата на руините. Беше изслушал още веднъж цялото обяснение.

Накрая Насър явно остана доволен. Облегна се назад и попита:

— А лечението?

Вигор се стегна. Докато летяха насам, Грей им беше обяснил хипотезата си — за ваксинация посредством канибализъм. Звучеше интригуващо, но нямаше реална стойност като метод на лечение.

Замисленият блъф криеше висок риск и Грей дори се беше опитал да отпрати Вигор, когато сменяха самолетите в Банкок.

— Опасно е — беше го предупредил. — По-добре се върни в Италия.

Но Вигор отказа. Дори да пренебрегнеше факта, че Насър изрично беше поискал да се срещне с всички тях в Камбоджа, имаше и своя причина да остане. Някъде сред тези руини беше изчезнал брат Агреер, беше се жертвал, за да спаси Марко Поло и останалите. Вигор не можеше да обърне гръб на такова себеотрицание. А разполагаше и с още един аргумент, който да изтъкне пред Грей.

— Местните хора, онези, които са предложили лечението на Марко Поло и хората му, са проявили по-специално отношение към брат Агреер — обясни му. — Защо са поискали да остане той, а не някой друг? Ако част от отговора на загадката се крие във времето след заминаването на Марко Поло, може би е нужен друг свещеник, за да го намери.

Грей се съгласи, макар и неохотно.

Ала Вигор имаше и още една причина да продължи, причина, която не беше споделил с другите. Беше доловил нещо в очите на младия мъж. Отчаяние. С приближаването на развръзката Грей действаше все по-безразсъдно. Като рискования блъф сега, подвел го да влезе в капан без резервна стратегия за измъкване. Грей възлагаше всичките си надежди на директор Кроу, вярваше, че шефът му ще намери начин да освободи родителите му навреме и така ще му развърже ръцете.

Но беше ли Грей на нужното ниво за играта, която се разиграваше тук, особено сега, когато доминиращата емоция беше страхът за родителите му? По всичко личеше, че е изгубил способността си за вярна преценка.

Вигор плъзна отново поглед по разстланите на масата карти и текстове.

Ето това например. Как го беше пропуснал Грей?

— Лечението — настоя Насър. — Какво знаеш?

От другата страна на масата Грей запази хладнокръвното си спокойствие.

— Ще ти дам номера на шкафче за багаж на летището в Банкок. Ще ти кажа и къде да намериш ключа за шкафчето. Третият и последен свитък от текста на Марко Поло е прибран в това шкафче. В него той обяснява какво е лечението. То се състои от две части. Първата ще ти кажа сега, безплатно.

Насър се размърда и присви очи.

— Когато приключа, ти, като знак на добра воля, ще освободиш единия от родителите ми. След като получа задоволително потвърждение за това, ще ти кажа номера на шкафчето и къде да намериш ключа за него. Така че да се увериш сам в онова, което си чул от мен. Съгласен ли си?

— Зависи какво имаш да ми кажеш за лечението. Грей само го гледаше немигащо.

Вигор знаеше, че това е само тактика за забавяне, за печелене на време. Свитъкът наистина беше заключен в шкафче на летището, но всичко останало беше пълен блъф. Нямаше втора част на лечението.

Грей въздъхна, все едно отстъпва неохотно.

— Добре, ето как продължава историята в третия свитък. Според Марко Поло…

Докато Грей предаваше съдържанието на бродирания къс коприна, Вигор разглеждаше документите на масата и го слушаше само с едно ухо. Грей се придържаше към истината, защото знаеше, че реалните факти ще му спечелят повече време от лъжата. След като той завършеше разказа си, Насър щеше да се обади където трябва, да уреди прибирането на свитъка от шкафчето и да си осигури превод на текста. Всичко това щеше да отнеме време. Свитъкът щеше да потвърди историята на Грей и може би да свали в някаква степен гарда на Насър. А и дори той да не приемеше измишльотините на Грей за чиста монета, поне вече щеше да е освободил един от родителите му.

Такъв беше планът.

Грей довърши разказа си с научната хипотеза, която според него обясняваше случилото се:

— Очевидно е, че канибализмът се е явил като един вид ваксина срещу болестта. Но как точно е станало това ще разбереш, след като ми дадеш доказателство, че един от родителите ми е свободен.

След което млъкна и скръсти ръце. Насър поседя мълчаливо още миг-два, после заговори бавно:

— Значи ни е необходим някой, който се е излекувал от вируса, който е бил заразен, но е оцелял. И от неговите антитела и бели кръвни телца може да се създаде ваксина.

Грей само сви рамене, в знак че по-нататъшната дискусия ще трябва да почака, докато един от родителите му не бъде освободен.

Насър въздъхна, бръкна в джоба си, извади телефон и натисна бутон за бързо набиране.

— Анишен — каза след миг, — Избери си един от заложниците. По твоя преценка.

После се заслуша в телефона.

— Да, добре… можеш да убиеш избрания. Действай.

 

05:45

 

Грей се хвърли през масата.

Нямаше план, действаше изцяло по инстинкт.

Само че Насър явно беше дал знак на хората си. Главата на Грей изкънтя болезнено от удара в тила, пред очите му избухнаха звезди, после всичко потъмня. Тялото му се удари в стъкления плот на масичката, после се смъкна на пода.

Той примига и отвори очи. Първото, което видя, бяха пет дула, насочени към него.

И още повече към Сейчан и Ковалски.

Вигор стоеше със скръстени ръце.

Насър не беше помръднал, все така с телефона на ухото.

— Задръж, Анишен. Засега. — Свали телефона, като го прикри с ръка. — Това, изглежда, е краят, командир Пиърс Мястото, където следите се събират. Последният свитък на Марко Поло само потвърждава онова, което ми съобщиха от научния ни екип в Индонезия. И те са стигнали до същото заключение. Имат оцелял и в тялото му наистина се крие потенциално лечение за болестта. На всичкото отгоре техният оцелял пациент свети, точно както разказва Марко Поло.

Грей поклати глава. Не в отрицание — просто не разбираше какво му казва Насър. Кръвта пулсираше в ушите му и го оглушаваше. Планът му се беше провалил.

Насър отново вдигна телефона до ухото си.

— Така че нашата историческа следа, изглежда, описа пълен кръг и се сля с научната. Това е краят на пътя, както се казва. За теб. И за родителите ти.

Грей усети как светът се срива отгоре му.

— Стига — изведнъж каза Вигор с авторитетния тон на преподавател.

Всички обърнаха очи към него. Дори Насър млъкна. Вигор впери поглед в похитителя им.

— Твърде много неща приемаш на доверие, млади човече. Предположения, които няма да послужат нито на теб, нито на работодателите ти.

— И защо, монсеньор? — попита Насър все така учтиво.

— Това лечение. Вашите учени приложили ли са го вече? — Вигор вдигна въпросително вежди, после изсумтя: — Обзалагам се, че не. Разполагате само с теоретични предположения, подкрепени донякъде от историята на Марко Поло. Но всичко това е далеч от научно доказаните факти. Лично аз не съм съгласен и със заключението, че историческата следа е стигнала своя край. Може и да се е пресякла с научната, но съвсем не е свършила. Според мен по-точното определение е, че тук двете следи се сливат. Не пренебрегвайте така прибързано историята, млади човече. Историческата следа продължава.

Грей се мъчеше да разчете подтекста зад думите на монсеньора. Лъжеше ли Вигор, блъфираше ли, или казваше истината?

Насър въздъхна, очевидно претегляше същите възможности.

— Оценявам опита ви, монсеньор. Но лично аз не виждам тук нищо, което да налага допълнително разследване. Оттук нататък думата имат учените.

Беше ред на Сейчан да изсумти.

— Точно затова никога няма да се издигнеш по-високо в йерархията на Гилдията, Амен. Мреш си да прехвърляш отговорността на други. Съветвам те да изслушаш монсеньора.

Насър я изгледа ядосано, но все пак се обърна към Вигор и каза:

— Картата на Марко Поло сочи към руините. Тук следата свършва.

Вигор се наведе и взе картата на Ангкор Ват.

— Комплексът е разположен на повече от сто и шейсет квадратни километра. Голяма площ. Сто и шейсет квадратни километра площ приличат ли ви на край?

Насър присви очи.

— Предлагате да претърся всичките сто и шейсет квадратни километра, така ли? С каква цел? Вече знаем какво е лечението.

Вигор поклати глава.

— Няма нужда да се претърсва целият комплекс. Марко Поло ни е улеснил значително, като е отбелязал най-важното място.

Насър се обърна към Грей и го прикова с гневен и заплашителен поглед.

Вигор пристъпи между двамата.

— Командир Пиърс не скри нищо. Той не знае отговора. Кълна се в душата си.

Насър го изгледа намръщено.

— Вие обаче го знаете, така ли? Вигор сведе глава.

— Така е. Знам го. И ще ви го кажа. Но само ако ми дадете дума, че ще пощадите родителите му.

Насър го гледаше подозрително. Вигор вдигна ръка.

— Не ви моля да ги освободите. Просто ме изслушайте й, мисля, ще разберете защо е важно да се стигне до края на следата.

Грей долови колебанието на Насър.

„О, моля те, Господи, нека Вигор успее да го убеди“.

Вигор продължи:

— И след като стигнете до края на следата, тогава вземете решение. За тях и за нас. Ще е глупаво да се лишите от заложници и ресурси, преди да сте разбрали какво се крие в истинския край на тази следа.

Насър се отпусна в стола си.

— Ами покажете ми къде води тя. Убедете ме, монсеньор.

— И ако успея, вие, като човек на честта, ще пощадите господин и госпожа Пиърс?

Насър махна с ръка.

— Добре. Засега. Но ако ме лъжете, монсеньор…

— Не ви лъжа. — Вигор клекна до масата. Грей клекна до него.

Вигор придърпа към себе си три неща — картата на Ангкор, ангелския текст от обелиска и трите символа от „паспортите“. Вдигна листа с ангелския текст.

— Както командир Пиърс вече каза, всички потъмнена диакритични знаци — ето тези малки кръгчета — всъщност обозначават храмове в комплекса на Ангкор Ват.

Насър кимна.

— А ето ги и трите символа от ключовете.

— А сега сравнете тези три символа със същите символи от текста върху обелиска. Оградените. Каква разлика виждате?

Насър и Грей се наведоха едновременно напред.

— Символите от обелиска имат три потъмнени кръгчета — каза Насър.

— Които обозначават храмовете — каза Вигор. — Така. А колко са потъмнените кръгчета при символите от ключовете?

— Само едно — каза Грей. И изведнъж проумя. Беше толкова сигурен, че е разгадал мистерията, че изобщо не се беше сетил да направи и следващата крачка. — Един храм. Това потъмнено кръгче не обозначава само португалския замък… а и един от храмовете!

Грей дръпна картата към себе си, взе химикалка и огради съответстващия на потъмнения диакритичен знак храм на трите схеми.

Насър се наведе по-близо да разчете името на отбелязания върху картата на Ангкор храм.

— Байон — каза и вдигна глава. — Но откъде сте сигурен, че става въпрос за нещо важно?

— Байон е последният храм, построен в Ангкор — каза Вигор. — Приблизително по времето, когато Марко Поло се е озовал тук. Странното при този храм е, че след неговото построяване строителството изведнъж замряло.

— Но какво има там? — попита Насър. Вигор сви рамене.

— Нямам представа. Може да е източникът на щама на Юда, може да е нещо друго. Знам само, че според Марко Поло е било достатъчно важно, за да го запази за идните поколения. А дори да греша, вече сте обиколили половината свят по следите на тази история — защо да спирате точно сега, когато сте само на крачка от края й?

Насър плъзна поглед из стаята. Сейчан се размърда.

— Пътят дотам е половин час, Амен. Струва си да отидем поне.

Грей предпочете да си замълчи, от страх че ако подкрепи предложението й, само ще вбеси Насър. Вигор заложи на по-директния подход:

— Марко Поло е положил значителни усилия да запази информацията за мястото на храма. Ватиканските мистици са положили не по-малко усилия да го защитят с код. Дори и местните хора твърдят, че храмът все още крие незнайни съкровища. Струва си да се огледа.

Ковалски вдигна ръка.

— А аз трябва да пусна една вода. Спешно. Насър се намръщи, но след миг стана.

— Ще прескочим да го видим този Байон. Но не открием ли нищо до обед — край.

После отново вдигна телефона до ухото си.

— Анишен, екзекуцията се отлага.

Грей посегна и стисна коляното на Вигор под масата.

„Благодаря ти“.

Вигор му хвърли поглед, който казваше, че още не са се измъкнали от блатото.

Насър побърза да потвърди предчувствието му:

— Анишен, единият родител, онзи, когото си избрала. Ще пощадим живота му, както обещах на монсеньора. Но все пак ни е нужно нещо, което и занапред да ни осигури пълното съдействие на командир Пиърс.

Насър впи поглед в Грей и продължи:

— За всеки час без задоволителен резултат отрязвай по един пръст. И понеже вече изгубихме повече от час заради напразните пазарлъци на командир Пиърс, първия пръст можеш да го отрежеш още сега.

И прекъсна връзката.

Грей знаеше, че е по-добре да си мълчи, но думите излязоха от устата му, преди да ги е спрял:

— Копеле проклето! Ще те убия! Насър го изгледа спокойно.

— Между другото, командир Пиърс, ако се питате кой от родителите ви беше избрала Анишен… избрала е майка ви.

 

18:55

 

Когато дръпнаха качулката от главата й, Хариет разбра, че е станало нещо лошо, нещо много лошо.

Извлякоха я от килера, където я държаха заключена, и я накараха да седне на метален стол. Когато й махнаха качулката, видя, че се намират в изоставен склад. Помещението беше огромно, с бетонни стени и под. Метални греди и тръби се кръстосваха по тавана, вериги висяха от ръждясали макари, миришеше на моторно масло и изгоряла гума.

Хариет се огледа.

Нямаше прозорци. Единствената светлина идваше от няколко голи крушки, които се пънеха да изтикат мрака назад. Без особен успех. Покрай едната стена имаше метално стълбище. До него имаше стар товарен асансьор с отворена врата.

Нямаше жива душа — освен похитителите им, разбира се.

На крачка вляво от нея Анишен се беше облегнала на една маса, държеше до ухото си мобилен телефон. Мълчеше. Слушаше. На масата пред нея имаше пистолет, резачка и малка горелка. Трима мъже патрулираха на границата на мрака.

Съпругът на Хариет седеше отпуснат на друг метален стол срещу нея. И той беше с белезници. Един от тримата пазачи стоеше зад него с ръка на кобура. Само че Джак не беше заплаха за никого. Главата му висеше, от устата му се стичаше слюнка. Бяха му свалили панталоните. Беше се напикал и боксерките му тъмнееха подгизнали. Левият му крак завършваше с протеза от коляното надолу. Старата трудова злополука беше нанесла жесток удар върху самочувствието му. Природата му беше отнела и малкото останала гордост.

И не само природата.

Хариет чувстваше тежестта на скатаните в джоба на жилетката й хапчета.

Сълзи потекоха по бузите й.

Анишен каза нещо по телефона, после го затвори с щракване. Обърна се към Хариет и даде знак на един от пазачите.

— Свали й белезниците.

Хариет не възрази. Дори повдигна ръце. Мъжът превъртя ключа и тежестта падна. Тя разтърка китките си.

„Какво става?“ По сигнал от Анишен мъжът я избута заедно със стола до масата. Силното стържене на металните крака по пода разбуди Джак.

— Хариет… — изломоти той. — Колко е часът?

— Рано е, Джак — отвърна нежно тя. — Спи си. Анишен пристъпи към него.

— Няма да стане. Спа достатъчно. Тия хапчета, дето му ги даваш, най-после подействаха, че и отгоре. Но сега е време за ставане. — Сложи ръка под брадичката му и я повдигна. — Дръж го така — каза на пазача. — Не бива да пропусне шоуто.

Джак не се възпротиви, когато мъжът повдигна главата му.

Анишен се върна при масата, като бършеше ръката си в панталона. Кимна на пазача до стола на Хариет. Той се пресегна, хвана лявата й ръка, стовари я силно върху масата и притисна китката й към плота.

Хариет се дръпна инстинктивно, но мъжът натисна ръката й още по-силно, докато мишницата й не опря в ръба на масата. Хариет усети студеното дуло на пистолет, опряно в бузата й. Третият пазач.

Анишен се приближи.

— Май ще трябва да дадем малък урок на сина ти, госпожа Пиърс.

Взе горелката от масата и натисна копчето за включване. Син пламък изригна със съскане. Анишен я остави на масата до ръката на Хариет.

— С това ще спрем кървенето.

— Какво… какво правите?

Анишен все едно не я чу. Взе резачката и разтвори широко дръжките.

— Така… С кой пръст да започнем?

 

06:01

 

Грей се возеше на задната седалка на бял пикап. Сейчан седеше плътно притисната до него заради двамата въоръжени пазачи, които им правеха компания по фланговете. Насър седеше с лице към тях, също в компанията на пазачи. По-точно бодигардове.

Ковалски и Вигор бяха в друг пикап зад техния. Кортежът включваше още два пикапа, един отпред и един най-отзад, натъпкани с още стрелци в маскировъчни униформи.

Насър явно предпочиташе да не рискува.

Грей гледаше безучастно през предното стъкло към кулите на Ангкор Ват, които се очертаваха през мъглата напред — пет огромни кули с формата На царевични кочани, огрени от първите лъчи на изгряващото слънце. Ангкор Ват беше първият от многото храмове в грамадния комплекс. Беше също така най-големият и най-добре запазеният, смятаха го за символ на цяла Камбоджа — и той наистина внушаваше респект с безкрайното сякаш множество от стаи, стени, кулички, барелефи и статуи. Само той покриваше площ от петстотин акра.

Но не натам се бяха отправили те.

Тръгнали бяха към Ангкор Том, който отстоеше на още километър и половина на север. Не бе толкова голям като Ангкор Ват, но оградените му руини приютяваха великолепния храм Байон, който се смяташе за сърцето на цял Ангкор.

Пикапът се раздруса, попаднал на дупка.

Грей улови за миг отражението си в огледалото. Страните му бяха хлътнали, имаше тъмни сенки под очите, устните му бяха сухи и напукани, четината по челюстите и брадичката му го състаряваше с поне десет години. Само очите му все още светеха решително и студено, подхранвани от гнева и жаждата за отмъщение. Ала дълбоко в гърдите му имаше място само за скръб и вина.

Навярно усетила обземащото го отчаяние, Сейчан стисна ръката му. Жестът й не беше от нежните. Стисна силно пръстите му, заби нокти в месото му. Отказваше да го пусне, сякаш само нейната ръка го делеше от подхлъзването в дълбок кладенец.

Насър забеляза жеста й. Нещо като подигравателна усмивка мина по лицето му, но след миг изчезна.

— А аз те мислех за по-умен, командире — изсумтя той. — Изчука ли те вече нашата Сейчан?

— Затваряй си устата — изръмжа Грей.

Насър се изсмя — кратко, остро и развеселено.

— Не е значи? Жалко. Щом така или иначе си прецакан, поне да беше намазал нещо.

Сейчан пусна ръката на Грей..

— Да ти го начукам, Насър.

— Това е минало, Сейчан. Изритах те от леглото си, помниш ли? — Насър погледна Грей. — Това знаеше ли го? Че навремето с нея бяхме любовници?

Грей хвърли кос поглед на Сейчан. Насър лъжеше, разбира се. Как би могла тя да… с този изверг, който току-що беше наредил да осакатят майка му? Дори това индиректно подсещане за изтезанието, на което я бяха подложили или я подлагаха в момента, прогори дупка в стомаха му.

Ала Сейчан така и не го погледна — гледаше втренчено Насър. Ръката й се сви в юмрук на коляното.

— Но всичко това свърши — продължи Насър. — Много амбициозна кучка е Сейчан, да ти кажа. И двамата копнеехме да се изкачим до следващото ниво в йерархията на Гилдията. Последното стъпало преди върха. Но за едно нещо не можахме да постигнем съгласие. Как да те пипнем.

Грей преглътна.

— За какво говориш, по дяволите?

— Сейчан искаше да те подмами с женските си хитринки, така че да ни съдействаш доброволно, да ни помогнеш с историческата следа на Марко Поло. Аз, от друга страна, вярвах в един по-директен подход. Кръв и принуда. Както би постъпил всеки мъж. А когато Гилдията отхвърли плана й, Сейчан реши да вземе нещата в свои ръце. Уби венецианския куратор, открадна обелиска и избяга в Щатите.

Сейчан скръсти ръце и го изгледа с отвращение.

— А ти още пикаеш газ при мисълта, че загуби състезанието. Отново.

Грей я измери с поглед.

„Всичките й приказки, че се опитва да спаси света… нима е било лъжа?“ — Проследих я до Щатите — продължи Насър. — Знаех къде ще отиде. Не беше трудно да й заложа капан.

— И отново пропусна да ме убиеш — изсмя се тя. — С което за пореден път доказа, че си некомпетентен.

— На косъм — отвърна Насър. — Но ти така и не се отказа от първоначалния си план, нали? Въпреки всичко отиде при Пиърс Само че сега той нямаше просто да ти сътрудничи. Щеше да ти се притече на помощ, да те спаси. И ти си го знаела. Ти и Грей срещу целия свят! — Насър се изсмя хрипливо. — Или още го разиграваш, Сейчан?

Сейчан само изсумтя пренебрежително. Насър отново се обърна към Грей.

— Тя е не само амбициозна. Тя е безмилостна. Би подминала собствената си умираща баба, ако това ще й помогне да се изкачи в йерархията.

Сейчан се наведе напред и изсъска:

— Поне не съм клечала послушно, докато са убивали майка ми пред очите ми!

Лицето на Насър се вкамени.

— Страхливец — измърмори тя и се облегна назад със самодоволна усмивка. — Дори баща си уби в гръб. Не можа да го погледнеш в очите.

Насър се хвърли към нея. Грей инстинктивно го отблъсна. А може би не трябваше.

Насър се овладя и пак седна. В очите му грееше бездънна омраза.

— Нищо, така поне знаеш с кого споделяш леглото си, Пиърс — процеди през зъби. — И внимавай какво казваш пред тая кучка.

Двамата претенденти за титлата замълчаха. Грей изгледа Сейчан, осъзнал, че въпреки всичката врява, която беше вдигнала, тя така и не бе отрекла твърденията на Насър. Превъртя наум събитията от последните дни, но му беше трудно да се съсредоточи — главата го болеше, а червеят на страха дълбаеше дупки в стомаха му.

Ала имаше факти, които нямаше как да отрече. Сейчан беше убила венецианския куратор, за да вземе обелиска. Хладнокръвно. А при първата им среща, преди години, се беше опитала да убие и него.

Думите на Насър отекнаха в главата му:

„Поне знаеш с кого споделяш леглото си…“ Само че Грей всъщност не знаеше.

Не знаеше на кого да вярва, на кого да се довери.

Само едно нещо знаеше със сигурност. Вече нямаше право на грешки. За всяка грешка щеше да плати жестоко — и не само той.

 

19:05

 

Хариет се дърпаше и плачеше, обзета от безумен ужас.

— Моля ви, недейте…

Пазачът стискаше китката й като менгеме, натискаше дланта й към масата. Горелката съскаше само на сантиметри от ръката й.

Анишен приближи резачката.

— Он-че, бон-че, счу-пе-но пи-рон…

Нагласи резачката на безимения й пръст. Диамантът на годежния й пръстен блестеше под светлината на електрическата крушка.

— Не…

Силно изпукване отекна в празния хангар и стресна всички.

Хариет обърна глава, Анишен също. На два метра от тях пазачът, който държеше главата на Джак, за да гледа как осакатяват съпругата му, извика и политна назад. От носа му бликаше кръв.

Джак се метна встрани — беше ударил с глава пазача в лицето, — измъкна пистолета от кобура му и го вдигна въпреки затрудняващите го белезници.

— Наведи се, Хариет! — извика и стреля.

Пазачът, който държеше пистолет до бузата на Хариет. получи куршум в гърдите и отхвръкна назад. Пистолетът му се хлъзна нанякъде в мрака.

Вторият пазач пусна ръката на Хариет и посегна към оръжието си.

БУМ!!!

С периферното си зрение Хариет видя как ухото и бузата му изчезнаха в мъгла от кръв. Ала нейното внимание беше насочено изцяло към Анишен. Тя вече беше захвърлила резачката и посягаше да вземе пистолета си от плота на масата. Грабна го и се извъртя мълниеносно към Джак.

Все още с ръка на масата, Хариет се хвърли към горелката. Натисна копчето и пламъкът облиза китката на Анишен. Тя изкрещя и натисна спусъка. Куршумът се заби в бетонния под и рикошира нанякъде. Ръкавът на Анишен се подпали и тя отскочи и изпусна пистолета.

Джак стреля пак, но не улучи. Болката обаче сякаш бе вляла допълнителни сили на Анишен.

Тя отскочи настрани, прекатури масата с ритник и се измъкна през някаква врата.

Джак стреля още два пъти… после се хвърли към Хариет. Изправи я, прегърна я и я поведе към стълбите.

— Трябва да се махнем оттук. Изстрелите… Над главите им вече се чуваха викове.

— Товарният асансьор — каза Джак.

Хукнаха към отворената кабина — Джак куцукаше заради протезата. Влязоха и Джак натисна бутона за шестия етаж. Предпоследния.

— Централния етаж сто на сто го охраняват. Ние ще тръгнем нагоре. Може да намерим пожарен изход… телефон… или просто ще се скрием някъде и ще чакаме.

Дръпна Хариет в дъното на кабината, когато асансьорът стигна до централния етаж. Чуха се викове. Фенерчета разсичаха мрака. Поне двайсетина души. Джак беше прав. Трябваше да намерят друг изход или начин да повикат помощ. Или, в най-лошия случай, да се скрият някъде.

Асансьорът продължи нагоре.

Джак я притисна към себе си.

Тя отпусна глава на рамото му.

— Джак… как… ти беше толкова…

— Оглупял? — Джак поклати глава. — За Бога, Хариет, наистина ли мислеше, че съм чак толкова зле? Знам, че в хотела си изпуснах нервите, но… Извинявай, че те ударих. Тя се притисна още по-силно към него.

— Когато ти пуснаха ток с тазера, реших, че… Благодаря на Бога, че си добре.

— Яко ме ужилиха, с онова нещо тия копелета, вярно е Но когато разбрах, че ми даваш хапчетата само наужким… Искаше да си мислят, че съм по-зле, отколкото бях, нали? За да свалят гарда.

Тя го погледна.

— Значи през цялото време си се преструвал?

— Е, за напикаването, наистина се напиках — ядосано каза той. — Тия тъпанари не ме пуснаха до шибаната тоалетна.

Асансьорът спря.

Джак отвори решетките, даде й знак да излезе, после пак ги затвори. Провря ръка през една пролука и натисна бутона за приземието. Асансьорът потегли надолу.

— Така няма да знаят на кой етаж сме слезли — обясни й. Забързаха през огромно тънещо в полумрак помещение.

Беше пълно със стари машини.

— Бивша консервна фабрика, ако се съди по оборудването — каза Джак. — Е, все ще намерим къде да се скрием.

Някъде от долните етажи се чу нов звук. Лай… яростен, нетърпелив.

— Кучета — прошепна Хариет.