Към текста

Метаданни

Данни

Серия
BG Кръстника (2)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,6 (× 35 гласа)

Информация

История

  1. — Добавяне

Глава 8

Оказа се, че Маджо не бе дал капаро само на мен, явно обичаше да се презастрахова. Стреляха по Пехливанов с гранатомет, докато отивал на фитнес в „Мария Луиза“. Не бях наясно още с колко гранатомета се бе сдобил и какви стрелци ползваше, но определено не разбираха от това оръжие. На следващата вечер се видях с Пехливанов и той ми разказа какво точно се е случило.

— Явно не съм толкова грешен — разхили се той, като ме видя, — и Господ продължава да ме пази. Не можаха да ме изпекат с гранатомета.

Изобщо не изглеждаше притеснен. Беше се вживял доста в ролята си на недосегаем в започнатата война с Маджо. Бягаше от реалността, което на мен ми изглеждаше доста странно. Познавах го като пресметлив реалист.

— Какво точно стана? — попитах между другото.

— И аз точно не можах да разбера. Въобще не съм подценявал факта, че като ходя на фитнес, минавам направо през гората. Затова винаги карам охранителния джип да ме затапва от страната на дърветата. Най-интересното е, че изстрелът бе насочен към джипа. Не знам дали наемниците на Маджо и Бай Миле са им обяснили, че мен не могат да ме улучат, и са наредили да ударят поне охраната. Или пък… може и сами да са взели това решение. Но при всички положения е много тъпо да убиеш само охранителите — замисли се за миг. — Или пък по този начин са смятали, че никой няма да иска да работи за мен като охрана…

— Тези в охранителната кола — прекъснах го аз, — са действащи полицаи, нали?

— Да… и това е още по-странно. Щяха да убият петима действащи полицаи… А това си е национален скандал. Иначе почти нищо не разбрах. Просто джипът ми се разтресе и след това видях снаряда, който тупна на десетина метра от нас. Точно до подлезчето, където минават редовно майки с деца. А и знаеш, сега е разгарът на сезона и беше пълно с хора, които се разхождаха в парка.

Замислих се върху „миролюбивия“ Маджо, който само се защитаваше. Предишния път, когато стреляха срещу Поли, бе до Родилния дом и Зоологическата градина. А сега — пред най-голямата къпалня в София, където през лятото се изсипваха десетки хиляди хора. За да постигне целта си, Маджо не подбираше нито средства, нито се съобразяваше колко невинни хора можеха да загинат заради собственото му тщеславие.

— Мислех да не викам куките, Жорка — извади ме от мислите ми Пехливанов. — Но се притесних, че ще хвърлят вината върху нас… че ние сме стреляли. Затова им се обадих.

— И те какво направиха?

— Започнаха да ми се дървят! Казаха ми да върна парите на колумбийците, в противен случай щели да пострадат невинни хора… заради мен. Там, на място, си премълчах, но после, като отидох в управлението, ги направих на нищо. „Всички знаем, че «колумбиецът» е Младен. Но ако сте решили да го прикривате, може да измислите и някои никарагуанци!“ — развиках се аз. Нямаше какво да ми отговорят, но се появи някакъв нов шеф на убийствата — възрастен симпатичен мъж, полицай от старата генерация. Казва се Иван Тенчев. Покани ме в кабинета си и ми обясни, че бачкал от доста време по Младен. Искал да го закове на всяка цена. „Дай ми само една улика срещу Младен и ще го разкатая. Няма да го оставя да се прави на собственик на държавата!“ Точно обмислях какво мога да му подам като информация, когато в кабинета нахлуха всичките зам.-шефове на СДВР. Подозирах, че са се притеснили да не им развалим отношенията с Младен. Разпитваха ме Бай Миле какъв го играе. Знаеш, че им нямам никакво доверие, и реших да се направя на луд, затова им обясних, че единственото, което знам, е, че е обикновен пияница. След като ми показваха разни снимки, около 2–3 часа ме пуснаха да си ходя. Нямали възможност да ме пазят и ме посъветваха да не излизам от вкъщи.

— Ти ходеше да тренираш на „Мария Луиза“, защото смяташе, че там няма да стрелят по теб. Излиза, че така ще провокират Жоро Илиев и ще му разбият бизнеса.

— Точно. Сега мисля, че ще го принудят да мине на моя страна, след като не се съобразяват с него. Нали се сещаш, че до края на лятото никой няма да стъпи на плажа.

— Жоро разбрал ли е? — попитах го аз.

— Да, и то веднага. Пръв му се обадил Тити Папазов, който беше на плаж с баскетболистите си. Дори едно от неговите момчета се оплакало, че като се изправило, нещо го прерязало в гърдите, явно от ударната вълна при падането на снаряда.

— И Жоро какво е казал?

— Не знам, Тити говореше, че се е разбеснял, но на мен още не ми се е обадил.

— Какво смяташ да правиш сега? — попитах аз.

— Още тази вечер се качвам в имението на Щъркелово гнездо. Тия дни ще ви поканя с Женята да обсъдим как да процедираме по-нататък.

— Пази се! — погледнах го аз.

— Обещавам — усмихна се в отговор.

Точно в този момент му иззвъня телефонът. Лицето ми се изкриви в неприятна гримаса. Затвори и ме погледна с насълзени очи.

— Шибана работа е животът! Един от моите охранители, който днес беше с мен, е загинал на място при катастрофа. Виж к’во нещо е съдбата. Момчето беше единственият, който беше и с Поли, когато стреляха по него с гранатомет. Сега оцеля и при втория изстрел и да загине така нелепо… — удари масата силно с длан. — Това, което сега ще ти споделя, мислех да не го разказвам на никого. Само не искам да ме разбираш погрешно. Не искам да те настройвам срещу Младен или да те вербувам. Изборът си е твой. Но това наистина е много гадно. Онзи ден пак ходих на „Мария Луиза“. Връщах се със семейството си от Щъркелово гнездо. Спрях на същото място, където стреляха днес, за да могат жена ми и детето ми да се качат в охранителния джип и да се приберат у дома… Сигурен съм, че са ме следили поне седмица.

— Не виждам к’во му е гадното. Дори положително. Излиза, че Младен им е дал нареждания, ако си със семейството си, да не стрелят — все още се опитвах да открия известна доза човещина у Маджо.

— Не вярвам! — разтърси глава умислен той. — По-скоро не са могли да намерят добра позиция да стрелят. Смятам да изпратя семейството си във Франция.

— Защо не заминеш и ти? — предложих му аз.

— Точно сега ли? — опита се да се развесели той. — Днес цял ден обикалям по магазините си да заредя туй-онуй, нали все пак ще съм тук до края на лятото. Вече всички ме познават. А на няколко места ми написаха името на фактурата, без да ме питат как се казвам. Приемат ме като звезда.

За да не го накарам да се чувства неудобно, се засмях развеселен, макар и изкуствено. Докато се прибирах към нас, се опитвах да открия разликите между него и Маджо. Младен отдавна се бе доказал и просто демонстрираше на всички как се нашляпва по дупето едно непослушно момче. Едва ли не приемаше всичко като игра. Докато „момчето“ искаше тепърва да става звезда. Бе се взело много насериозно, без да осъзнава, че един сблъсък между двама души като Давид и Голиат може да бъде разрушителен.