Георги Стоев
Маргина, Бойко и другите (13)

Глава 13

Стуканьов ме чакаше на задната врата на „Олимп“, който след падането на Костов Славчо прекръсти на „Privilege“. Отпред се мотаеха охраните на Маджо и на Славчо, която вече наближаваше по бройка тази на Маджо.

— Влизай, шефе — отключи вратата той и ме вкара в малка, свръх луксозно обзаведена стаичка. — Това е новото офисче на шефа. Тук си провежда ВИП срещите. Но по-често вкарва разни мацки за едно бързо чукане.

— Става ли му още на Славчо? — подсмихнах се аз.

— Той казва, че понякога ги кара да му въртят свирки и не за друго, а защото му е много голям и му трябва повече време, за да му стане… не му достигало на човека кръв.

— Кога ще дойде Младен?

— В ресторанта е с Бай Миле. Сега ще го доведа.

— Славчо не е ли с тях? Да го викнеш, че не сме се виждали отдавна.

— Не е тук.

— А вие за какво пазите ресторанта?

— За заблуда. Шефът много се пази напоследък. В момента е в друг офис. Като приключи, ще се обади да го взема от там.

— И аз така чух, че се пазите доста. Единствено вие се возите с три коли.

— Да бе, Славчо нещо съвсем психяса. Вечер, преди да се прибере, едната кола я праща винаги да отцепи улиците. Раздал им е помпи. Излизат навън и зареждат помпите. След това сме ние, идваме, зареждаме пистолетите и ги държим опрени в прозорците.

— Това са абсолютни дивотии. Славчо нищо не разбира от охрана, а ти като шеф на охраната — още по-малко.

— Вярно е! — призна си най-чистосърдечно Крейзи. — На всичко отгоре сме и страхливци. Онази вечер се прибирал Жорко Славов, на Стоил сина му. Той също живее наблизо. Като видял нашите хора с помпите, скочил и се разкрещял: „К’ви сте вие бе, боклуци? Имате късмет, че първи ви видях, ако мине баща ми с охраната, ще ви изпозастреля!“. Момчетата се обадиха на мен и аз пристигнах веднага, но малкият гъзар ме изрита и мен. Станал е много нагъл.

— Ти защо не му се издърви? — разсмях се.

— Да не съм луд! Стоил е много отмъстителен, като нищо ще изпрати някой да ме гръмне. А Славчо няма да си мръдне пръста, дори и да иска, не може да направи нищо.

— Сашкоо — провикна се пред вратата Вальо, новият шеф на охраната на Маджо. — Шефът пита дали да дойде?

— Пак се отплеснах! — плесна се Крейзи и скочи да доведе Маджо.

Младен беше облечен в строг сив костюм, закопчал последното копче на ризата и стегнал вратовръзката си. Изглеждаше като модел на списание „Вог“.

— Цял ден бях по работа в банката — оправда се той, виждайки насмешливия ми поглед. — Защо не си пуснал телевизора? — взе дистанционното. — Искаш ли да погледаме „Дискавъри“? По цели нощи го гледам напоследък. Има доста интересни неща.

— Все ми е тая какво ще пуснеш. А и съм дошъл по работа.

— Нарочно, за да заглушава — прошепна ми тихо той. — Че моите са на вратата и слушат… Не че ме шпионират, но са много любопитни.

Дискретно потропване на вратата прекъсна разговора ни. Беше Вальо. Подаде с треперещи ръце телефона на Маджо:

— Шефе, това е важният разговор… Маджо пое слушалката с два пъти по-разтреперана ръка.

— Намери ми бързо листчетата, Вальо! — прошепна той. — Здравствуй, Миша! — с треперлив глас започна.

През това време Вальо извади листчетата и ги подаде. Маджо приседна едва на края на фотьойла и ги нареди на масата пред себе си.

— Какая погода у нас ли, Миша? Солнце зад облаками… — нотките в гласа му потрепваха. Улови погледа ми, докато го гледах, и търсеше начин да изглежда спокоен. — Знаю, Миша, что погода у нас тебя не интересует…

Явно се бе подготвял предварително за странния руски разговор, защото започна да използва написани термини от листчетата. Оказа се, че разговаря с Майкъл Чорни, който му се обаждаше от Израел. Имаха проблем около застраховането на „МТел“. Предишната година бе убедил Чорни да направи застраховка на цялата компания в БулИнс. По-скоро бе използвал съдействието на Владо Грашнов, с когото бяха близки приятели и се ползваше с безрезервното доверие на Чорни.

Преди време Димата ми беше разказал, че от сделката Маджо и Грашнов си разделили доста пари „под масата“. След смъртта на Грашнов компанията имаше нов директор — Румяна Кючукова. Имено от нея се оплакваше Младен. Държала се с него като с боклук и го изхвърлила. Искала големи отстъпки, за да се застраховат отново. В опитите си да убеди Чорни, че тези отстъпки са му непосилни, Маджо бе готов почти да се разплаче. Явно онзи го бе поканил на среща в Израел.

— Только посилай мне приглашение и я приду… немедленно! — но видимо не беше никак въодушевен от едно евентуално пътуване. Явно Чорни внезапно бе променил темата и започнаха да говорят за футбол. Доколкото разбрах, говореше против Наско Сираков. Изненадващо за мен Маджо го защити:

— Он отличный парень. А знаеш ты какой хитрец он? Я все…сделал как надо… за возкресении… — сетих се, че ставаше въпрос за предстоящия мач „Левски“ — ЦСКА. — Я познакомил Наско со рефером и он уверил его, что все в порядке!

Чорни явно се бе успокоил, защото си размениха взаимни любезности, и Маджо, плувнал в пот, затвори телефона. Нервно забърка по джобовете си, огледа стаята си, накрая свали покривката от масата и старателно избърса лицето си.

— Вальо — провикна се към вратата, — я ми донеси уискито!

Наля си от бутилката, отпи голяма глътка, помълча няколко минути, след което си придаде възможно най-равнодушното изражение и с овладян тон се обърна към мен:

— Ако чуеш някъде, че някой ми завижда, му кажи, че няма за какво. Нали виждаш какви разговори съм принуден да водя? Да чета от листчета и да се потя като ученик пред изпит. Но… в крайна сметка пък си заслужава. Правя договори за милиони. Въпреки че никой не го оценява. Тези пари ще ги деля с Маргина и Димата, а те плюят зад гърба ми.

— Защо се стягаш толкова от Чорни?

— Че кой не се стяга от него? Фамилията Чорни притежава около петдесет милиарда долара… Остави ги там Бил Гейтс и разни, дето се водят най-богатите в света… Чорни е от неофициалните милиардери. Много е готин, но стъпиш ли накриво, няма прошка. Ти нали знаеш какво стана с Грашнов? — сякаш на себе си каза Маджо. Явно от вълнението си се беше увлякъл и се разприказва. — Чувал съм, че е измамил Чорни… Наистина го измами, при това му прибрал около 100 милиона долара. Миша го чакал около година да се сети да ги върне. След което го поканил на гости в Израел… както сега мен — гласът му трепна. — Какво са правели там — само те си знаят, но главно ядене, пиене и курви. После го настанил в специалната стая за гости. Преспал една единствена нощ. Върна се в България и за кратко умря. Така и не намериха причината. Дори диагноза не можаха да поставят.

— Не те разбирам! — прекъснах го аз. — Какво искаш да ми кажеш?

— Това, че руснаците отдавна не се стрелят по улиците като нас — тъжно каза Маджо. — Оборудват стаите си за гости с квантови лампи, които те облъчват. И за кратко време угасваш. Чиста работа… без доказателства…

— Чорни как си върна парите после? — стана ми любопитно и попитах.

— Лесно, отишъл е при Лора Виденлиева, жената на Грашнов, и й е обяснил, че ако не му ги преведе веднага, ще му гостува и тя. Миша наистина е готин — завърши Маджо, — остави ми десетина милиона долара. Имаше сантимент към Владо. Обичаха заедно да се напиват.

Замислих се за съдбата на Грашнов. Познавахме се доста отдавна. Още от времето, когато работеше като гид в ЮАР. Вземаше по 200–300 долара да развежда разни групи. Главно се изхранваше от парите на Лора.

Когато Чорни се установи в България, първоначално бе отседнал в хотел „Хранков“ в Драгалевци. По това време с Поли и Пехливанов стопанисвахме еротичен бар в кулата на хотела. Владо идваше да пие често на аванта при нас, докато чакаше Чорни да се събуди. Всъщност ние идея си нямахме, че това е митичният Майкъл Чорни. Изглеждаше като най-обикновен селски чичко с плетено пуловерче. Правеше впечатление, че раздаваше по 3–4 хиляди марки на стриптийзьорките. Приличаше ни повече на възрастен чикиджия с пари, а и Грашнов не бе споменал до този момент кой е приятелят му.

Често се приближаваше до нашето сепаре с учтив поздрав. Личеше си, че търси контакт и сигурни хора в България, на които да повери бизнеса си. Но Поли се държеше презрително с руския евреин. Една от стриптийзьорките ни сподели, че това е Майкъл Чорни.

— Ти луда ли си, ма! Тоя селяк да е Чорни? — прогони я с досада Поли.

Малко по-късно пристигна и Владо Грашнов. Поли тъкмо се накани да го пита кой е приятелят му, когато влетя Иван Тодоров — Доктора.

— Тук ли си се скрил, копелдак гаден! — развика се той на Грашнов. — От една година ми дължиш хиляда долара.

Дръпна го рязко за сакото и го удари ненадейно в носа. Ние с Поли искрено се забавлявахме. Доктора никога не посягаше на никого, но прекрасно разбирахме, че се опитва да се представи като бияч пред нас. Макар че да разбиеш носа на човек като Грашнов, миролюбив и обикновен човек, едва ли бе геройство.

На Косьо Самоковеца, който стоеше на нашата маса, му дожаля за Владо и реши да го защити. Забрани на Иван да го бие повече. Погледнах към чичкото с пуловерчето, който стоеше в съседното сепаре. Нямаше начин да не е видял цялата случка, но въпреки това гледаше съсредоточено в стриптийзьорките, сякаш нищо не се беше случило. Вече бях сигурен, че това не може да е Майкъл Чорни. Месеци по-късно, когато разбрахме, че е той, съжалявахме много, че изпуснахме контакта.

— Да го оставим Чорни, той си е в Израел. Ние тук си имаме други проблеми — върна ме в разговора Маджо. Наведе се към мен, вторачи се и сниши гласа си: — Искам да ми дадеш онзи гранатомет, който навремето взе от Поли!

— За какво ти е? Доколкото знам, с Бай Миле си имате доста.

— Само ще го повредя и ще ти го върна — направи се, че не е чул последната ми реплика.

— И аз мога да го повредя.

— Не ме разбирай погрешно. Не че не ти вярвам, но аз смятам, че мога да го повредя по-добре! — настоя Маджо.

— Защо изведнъж се присети за него? — погледнах го учуден.

— Нали Пехливанов не ти пуска никакви поръчки,… изолирал те е? Може скоро да ти го поиска, за да го даде на Женята да стреля по мен.

Минаха ми какви ли не мисли през главата, но видях в очите му онази тревожност, която от известно време издаваше, че параноята го е налегнала неизлечимо и виждаше навсякъде опасност.

— Къде искаш да ти го донеса? — провокирах го аз.

— Няма да го носиш на мен. Ще ви направя среща с Рашо. Предай му го на него.

Имаше предвид Рахмат Сукра, който освен че отговаряше за бизнеса с месото, му беше един от най-доверените хора.

— Няма проблем, ще му го дам — отвърнах, колкото да се измъкна от разговора.

— Добро момче — похвали ме ехидно Маджо. — Не се съмнявай, че ще си платя за тази услуга - За пореден път сложи ръката си на рамото ми той.

Стана ми гнусно и рязко се изправих.

— Ще ти се обадя, като приготвя гранатомета, за да ми направиш срещата с Рахмат.

Не беше свикнал някой друг да приключва разговорите. Стана му неловко. Явно се бе усетил, че ми е неприятно от опипването му.

— Ок. Тръгвай, щом бързаш.

Не бях му споменавал, че бързам, но ми стана смешно от търсенето на начин да се измъкне от неудобната ситуация. Тръгнах си без обичайното здрависване и с една мисъл, че каквито и комбинации да правех с Маджо, винаги стигах до път без изход.

Сега искаше гранатомета, а аз нямах. Навремето бях излъгал Поли, че съм го купил, а Маджо — че съм го запазил.