Към текста

Метаданни

Данни

Серия
BG Кръстника (2)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,6 (× 35 гласа)

Информация

История

  1. — Добавяне

Глава 6

Пехливанов сякаш предвиждаше ходовете на Маджо.

Срещата ми с Младен на тенис кортовете беше в неделя. Още на другия ден рано сутринта ми звънна Женята, за да се уговорим да се чакаме пред парк-хотел „Москва“, оттам да идем до басейна „Мария Луиза“ на някаква среща с Мето Илиянски. Женята ме чакаше, придружен от двамата си охранители, както и с набралите популярност хероинови дилъри Тони Носа и Митко Дебелия, които отскоро вестниците бяха превърнали незнайно защо в Клюна и Демби. Познавах доста добре и двамата.

* * *

Преди години, когато Поли сложи ръка на хероина, Демби го играеше самостоятелен и не искаше да премине към организацията. Криеше се и продаваше на явките пред „Хемус“ и „Кравай“. Още тогава си бе извоювал името на смел и непоколебим пич. На всичко отгоре бе умен и пресметлив. Той и партията му Бисер, когото наричаха Били Лъжеца (сега обвинен в подготовката на убийството на генерал Любен Гоцев) бяха наплашили всички дилъри. Плащаха лично на всички районни и квартални инспектори. Така си бяха подсигурили гръб, а имаха лек и за групировките.

Бяха хванали едно дребно дилърче — Сашко Малкия, който живееше на малките пет кьошета. Той ходеше четири-пет метра пред тях, като носеше голям сак с калашници, пистолети и дори ръчни гранати. Понеже беше невзрачен, никой не му обръщаше внимание. Това бе идеята, ако куките спрат Били и Демби за проверка, щяха да намерят най-много по един нож, а Сашко щеше да се измъкне невредим. Ако пък ги заградяха групировки, Малкия мигновено им подхвърляше сака и те вадеха автоматите. Така оцеляваха дълго време. В крайна сметка Сашко, окрилен от сериозния гръб, който му даваха, започна да продава безразборно дрога наляво и надясно. Полицаите го заловиха и му образуваха дело.

Демби не си оставяше магарето в калта. Набързо събра пари, нае опитни адвокати, дори разкачи златото си, за да им плати. Пуснаха Малкия под гаранция, цялата улица обаче заговори, че е пропял. Били Лъжеца и Демби нямаха друг избор, освен да го самоубият. Падна от висок етаж.

Естествено, че куките задържаха първо тях двамата, но колкото и да ги натискаха, те държаха на своята версия: „На Малкия му прилошало, излязъл да подиша въздух, станало му по-лошо, навел се и паднал през балкона.“

В крайна сметка нямаха никакви доказателства и бяха принудени да ги освободят.

Моето запознанство с Демби стана по доста странен начин. На Поли му беше писнало от него, защото никога не отчиташе пари на организацията. Носеше му се слава, че е неуловим като Левски. Никой от нас не знаеше дори как изглежда. Една сутрин Поли ни повика с Женята в офиса си. Нареди ни да не използваме наемници, за да не се изложат, а лично да издирим и заловим Демби.

— Имате срок един месец! Ако трябва, няма да спите, но го искам тук… при мен! Ако е жив, разбира се! А ако е мъртъв, пак искам да го видя с очите си! — разпали се той.

Знаехме, че с натиск на дилърите няма да мине. Демби там го играеше „добрия“, затова ги подкупихме солидно. Казаха ни къде можем да го хванем. Сгащихме го рано сутринта, докато си пиеше кафето в едно препълнено заведение на булевард „Витоша“. На мига седнахме от двете му страни, а Женята заби пистолета си в бузата му. Демби изобщо не се сепна. Напротив. Разхили се.

— Тръгвай с нас, боклук! Или ще те гръмна! — направи се на страшен Женята.

— Аре, гръмни ме пред всички, де! — привлече вниманието на хората в заведението с отговора си. — Стреляй, да видим после как ще се оправиш!… Тарикат!

Дръпнах Женята и мълниеносно се изнесохме. Докато излизахме, ни съпроводи гръмогласният смях на Демби. Едва бяхме завили зад ъгъла, и чухме полицейските сирени.

— Добре че ме спря… — промърмори Женята, — иначе щяха да ни заключат като рекетьори, които нападат невинно момче.

Сега се чудехме как да се оправдаваме пред Поли, че не сме го заловили. В случая обаче Демби ни помогна сам. Явно беше разбрал, че сме хора на Поли, и потърсил посредник.

— Добра работа, момчета! — посрещна ни Поли в офиса.

Впоследствие научихме от посредника, че Демби се е съгласил да бачка за организацията. Явно бе проявил далновидност. Знаеше, че втори път прошка нямаше и че беше по-добре да работи за Поли.

Тони Клюна беше друга бира. Бе започнал в Люлин, където си и живееше, като разпространител на марихуана. За кратко време се превърна в номер едно. Продаваше по 150–200 цигари на ден, което за сам човек си беше уникално постижение. Това обаче никак не го задоволяваше. Мечтата му беше да се измъкне от Люлин и да влезе в голямата игра, наречена „хероин“. След кратки проучвания се настани в района на „Раковски“, където по това време беше най-големият пазар.

Роден индивидуалист като Демби, и той започна да продава „шано“ (без протекции). Бързо доказа качествата си и на това поприще и стана любимец на наркоманите. Макар и да се изплъзваше от групировките, от Демби не успя. Много бързо той го превърна в свой роб след солидна порция бой. Тони това го устройваше. Новият му шеф не беше толкова прецизен в отчетността, като групировките, но му даваше гръб. Клюна се нуждаеше от защита, а Демби — от акъла му като бръснач и търговския му нюх. Бяха като два скачени съда.

Освен че беше алчен и стиснат, Клюна беше и голям кариерист. По същото време останалите сикаджии завидяха на Поли, че контролира хероина. След консултации с Маджо те получиха благословията им да пазят дилъри и да си печелят от това, но самият той се дистанцира от този бизнес като върл враг на дрогата. Тук Клюна видя звездния си миг да се издигне в йерархията.

Стоил Славов и партньорът му Любчо Василев, които нямаха и хабер от наркотици, решиха първи да се възползват от разрешението на Маджо. Предлагаха супер условия — служебна кола и охрана за по-големите дилъри. Клюна на мига забрави доскорошния си бос и се премести при тях.

Демби побесня. Бизнесът му падна наполовина и той всяка вечер се нашмъркваше и се напиваше като животно. А Били Лъжеца едва го възпираше да не отиде да заколи на публично място доскорошния си култов дилър. Накрая достигнаха до консенсус да наемат хора, които да го натрошат. Така в едно свърталище на „шанаджии“ попаднаха на Ицо Кьоравия. Мамино синче от центъра на София, което като цветарка се прикачаше към всяка групировка, за да бъде в кириза.

Представяше се като автокрадец, но не бе откраднал нито една кола. Често посредничеше при откупи. Пред Демби и Били влезе в ролята на човек за „мокри поръчки“. Взе им 8 хиляди лева напред, намери двама едри мангали от Женския пазар и ги прати да нарежат гумите на служебното волво на Клюна. След което, примрял от страх, скрит зад един ъгъл, го зачакал с желязо в ръка.

Клюна не беше нито от вчера, нито от оня ден. Отдалеч видя спадналите гуми, изнесе се бегом, метна се в минаващо такси и отпраши към Люлин.

И жертвата, и „атентаторът“ за дълго се покриха. Единият — да не го пребият, а другият, за да не връща парите. Някъде по това време Демби влезе под шапката на Поли. Първата услуга, която поиска от него, бе да му върне Клюна, който отново бе излязъл на улицата и, охраняван от хората на Любо и Стоил, печелеше луди пари.

Тони бе принципен. Колкото и да изкарваше за деня, харчеше с гаджето си по 20 лева на ден. Всичко останало събираше за черни дни. Поли и без това не беше на кеф, че Стоил и Любо се бяха набъркали в бизнеса му, и още същия ден бе отишъл в хотел „Орбита“, където им беше щабът. Стоил го бе забелязал отдалече и набързо се изниза. Мразеше конфронтациите. Остави Любо като ловък дипломат да се справи със ситуацията.

— При теб имаш някакъв Нос ли, Клюн ли… Той е мой! Искам още днес да ми го върнеш!

— Няма никакви проблеми, Полка! Аз никога не съм искал да се занимавам с дрога! Но Тони е син на моя братовчедка — излъгал Любо. — Така или иначе се е хванал с тая мръсотия. По-добре да е под мой контрол!

За Поли семейните отношения бяха свещени. Махнал с ръка и си тръгнал. Женята, който се явяваше пряк началник на Демби, се поинтересува какво е станало с Тони.

— Роднина е на Любо! — каза Поли. За него въпросът бе приключен.

— Курът ми му е роднина — скочи Женята. — Шефът на охраната на Любо е съсед на Клюна в Люлин. Ето така са направили свръзката.

Поли от всичко най мразеше да го правят на луд. Това било капката, която преляла чашата, и набрал номера на Любо.

— Разбрах, че си ме излъгал — изстрелял в слушалката той, — Ако до утре твоят човек не се върне на старата си работа, ще ви разпоря гъзовете и на двамата!

Клюна отново се завърна в „обятията“ на Демби. Този път завинаги. Или поне почти.

Пехливанов пристигна само с двата джипа на Поли. Водеше шест човека от охраната, останалата смяна не я беше взел. Хвърли презрителен поглед към Клюна и Демби, след което ни прегърна с Женята и ни издърпа леко настрани.

— Не знам дали Женята ти е обяснил, но отиваме при Мето, за да се уговорим за наркотиците. Снощи се разбрахме с него, че няма да правим панаири. Пристигаме само с гардовете си, без бригади и всякакъв друг пълнеж. Аз ще говоря. Ако изпусна нещо важно, намесете се. Няма проблем… Нали сме си заедно? — отново прояви популизма си Пехливанов.

Пред басейна беше почерняло от народ. Въпреки обещанието си, Мето бе събрал целия си наличен състав. Отдръпнаха се от двете страни като шпалир, за да минем, сякаш бяхме арестанти, тръгнали да искат милост от Големия бос. Методи изглеждаше все така скромен, дори жалък. Прегърна ни и ни разцелува, след което седнахме на масата.

— Нали се разбрахме без панаири? — изръмжа Пехливанов.

— Нямам вина, Жорка! — усмихна се извинително Мето. — Знаеш колко бързо се разпространяват слуховете. Моите момчета разбрали, че ще делим улицата, притеснили се и се изсипали всичките да ме пазят! Знаеш как е… не върви да ги отпратя. Ще ги обидя!

Пехливанов стисна зъби и замълча. Знаеше, че не е в позиция да определя условия.

— С Поли деляхме петдесет на петдесет — продължи по-уверено Методи. — С теб как ще се разберем, Жорка? — усмихна се леко подигравателно.

Жоро стоеше все още стиснал челюст и забол поглед в масата.

— Сто процента… за теб… — бавно процеди думите и с това ни изуми и тримата.

Женята понечи да скочи, но усети как Пехливанов го стисна силно за крака под масата.

— Шегуваш ли се? — погледна с недоумение Мето.

— Мето… ти ме познаваш отдавна — започна с равен тон Жоро. — Някога да съм давал повод, че съм несериозен?

— Просто не те разбирам — смънка Методи.

— Пак те питам — изнерви се още повече Пехливанов. — Кога си ме чул да говоря глупости?

Въпреки че бе голям бос, Методи си оставаше с душа на крадец. Стресна се и побърза да се извини. Пехливанов целеше именно това. Да се измъкне с достойнство от ситуацията, отстъпвайки бизнеса, но все пак да запази репутацията си на сериозен мъж.

— Много е просто, Методи — мина на благ тон. — Ти знаеш, че аз и преди не участвах в наркотиците, докато Поли ги държеше.

— А Женята? — Мето го посочи с поглед.

— И той излиза от играта.

— Не че ми е работа, но с какво мислите да се занимавате?

— Чул си, че имаме доста заведения, а мисля да инвестирам в строителство.

— При това положение не ми остава нищо друго, освен да ти кажа едно огромно благодаря! — изправи се видимо разчувстван Методи. — Имате думата ми, че никой от моите хора няма да вдигне ръка срещу вас! Дори, ако имате нужда от подкрепа, аз съм насреща!

— Но не и подкрепа срещу Младен, нали! — усмихна се язвително Жоро.

— Младен си е Младен! — сконфузи се Мето и разпери безпомощно ръце.

— Доведи кучетата! — нареди Пехливанов на Женята.

След малко той се яви с Демби и Клюна, които имаха изключително объркан и уплашен вид и все още не знаеха какво става.

— Тези двамата… — посочи ги с погнуса Пехливанов, — въртят целия ни бизнес. Твои са! Ти си преценявай дали ще ги запазиш… и изобщо какво ще ги правиш! — не изчака отговора му, стана, рязко отвори вратата и напусна, последван от мен и Женята.

— Ти луд ли си бе, Жоро! — разкрещя му се Женята, преди да потеглим.

Напрежението в джипа беше голямо. Пехливанов обичаше да шофира сам бронирания джип, за разлика от стария му собственик Поли, който само се возеше.

— Не ме дразни, Женя! Като не разбираш нещата, си мълчи!

— Какво не разбирам, бе? Кой ще ме храни сега? Как може да му дадеш целия бизнес?

— Ти какво искаш бе, малоумник такъв! — полудя Пехливанов. — Освен целият СИК да ни скочи и ВИС ли? Макар и да работи за Жоро Илиев, Мето е стар приятел на Младен. Въпреки че е много алчен, мрази неприятностите. Сега, като му дадох бизнеса наготово, поне няма да си мръдне пръста, ако Маджо се опита да го насъска срещу нас. А това ни устройва, поне засега! Като си стъпим на краката, мислиш ли, че няма да си поискаме нашето? Колкото до парите, не се притеснявай. Аз ще ви поема всички разходи.

Женята видимо се поуспокои. Беше ми станало навик да разсъждавам за всяка една ситуация. Замислих се върху плана на Маджо, който безспорно се проваляше. До този момент смятах Поли за най-трудния противник, но Пехливанов за няма и месец от малкото препъни камъче се бе превърнал в скала.