Георги Стоев
Маргина, Бойко и другите (15)

Глава 15

На следващия ден Маджо ме чакаше, отпуснат на плетените столчета на терасата в хотел „Амбасадор“. Изглеждаше добре след снощното запиване. Избръснат, свеж, пиеше кафе. Погледна ме, когато се настаних срещу него, после ръката си и каза усмихнат:

— Като швейцарски часовник си. Цепиш минутата! — глътна няколко таблетки, отпи от водата си и се облегна назад. — Тези хапчета са вълшебни, като нов си…

Знаех от Крейзи, че често след алкохолните нощи се спасяваше с хапчета против махмурлук.

— Ето моята част от уговорката — отвори плика под масата, пълен с пачки, и дискретно го побутна към мен. — Знаеш ли, Жоро, някога един генерал… от твоя квартал — без да иска римува Маджо (говореше за Любен Гоцев), като ми възлагаше такива задачи, ми говореше за строеж на сграда. „Та като сложиш покрива — казваше той, — по стар български обичай трябва да забиеш отгоре знамето!“ — Стана ми ясно, че Маджо говореше за гроб, капак на ковчег и кръст. — Ти нали няма да забравиш да забиеш знамето? — хвърли изпитателен поглед към мен. — Защото ако забравиш, ще приема, че сградата не е завършена и ще трябва да анулирам сделката. Тогава, освен че няма да си получиш парите, ще трябва да ми върнеш капарото.

Намекваше, че иска на всяка цена Пехливанов мъртъв. Не приемаше половинчати истории като ранявания или просто стрелба за подплашване.

— Нямам сметка да не забия знамето — отговорих с неприкрита досада аз. — Ако не го направя, камарата на строителите ще ми отнеме лиценза — намигнах му закачливо. Знаех, че харесва духовития и завоалиран начин, по който си говорехме. А и бързо схвана, че под камарата на строителите имах предвид полицаите, които само чакаха някой да допусне грешка и да бъде разкрит. Маджо беше сигурен за едно: „Този, който лежеше под знамето, нямаше как да се оплаче!“

— Срокове няма да ти определям — подсмихна се леко той, — но все пак побързай, преди да се е развалило съвсем времето!

Естествено, искаше да каже Пехливанов да не го изпревари и да организира нещо срещу него.

— Нали сам виждаш какви черни облаци са надвиснали над нас? — погледна към ясното небе.

Поредното му остроумие ме принуди да импровизирам смях, който използвах за финал на срещата ни.

— И все пак… успех! — подвикна след мен, докато напусках терасата на хотела.

Не се обърнах. Само махнах с ръка.

Мислех вече да действам с Пехливанов. Щях да го притисна да дойде да прибере гранатомета и очаквах сам да се откаже.

— Още не съм измислил нищо, Жорка! — отговори той, щом му звъннах.

В продължение на една седмица го притеснявах всеки ден с любезните си напомняния, че работата не чака. Накрая не издържа и направихме среща отново на „Лаваца“.

— Смятам, че измислих добър, компромисен вариант — опита се да ме подведе в типичния си стил той. — Намерил съм един бус, казваш къде да ти го паркират и оставяш тръбата отзад. Имаш думата ми, че няма да има никой наоколо. Едва като ми звъннеш, ще пратя хора да го приберат.

— И ти имаш моята дума, че ако дойдеш да го вземеш лично, нищо няма да ти се случи. Защо е нужно да усложняваме нещата с разни бусове? Качвам ти го в бронирания джип и оттам директно си го караш, където си поискаш. И без друго не спираш на куките, пък и да те подгонят… трудно ще те стигнат.

— Напълно си прав, Жорка! — смути се той. Не искаше да изглежда като страхливец. — Но не е нужно ти да ми го оставяш в джипа. Дай просто да се разберем за някакво място и аз ще мина да си го кача сам. Даже не е нужно да го носиш ти. Просто прати някой да го хвърли.

— Не става! Няма да стане по друг начин освен на директна среща. Аз и ти!

— Сам знаеш в какво положение съм — въздъхна тежко той. — Кой знае колко екипа на Младен ме дебнат. Не мога да си позволя да съм без охрана.

— Като излизаш от гаража с джипа, който и двамата знаем, че е с тъмни стъкла, никой не вижда дали си сам. Още повече че ти караш доста добре и можеш да направиш няколко кръгчета, преди да стигнеш мястото на срещата, за да се увериш, че не те следят. Сам си ми казвал, че в този джип се чувстваш напълно спокоен.

— Не е точно така. Ако съм без пилотната кола, някъде може да ми надупчат гумите. А от упор стъклата могат да бъдат пробити с „Калашник“.

— Да не си сменил гумите, Жоре? — попитах го нехайно аз.

— Да ги сменям ли? — изобщо не се усети как сам попадна в клопката.

— Ами тогава сигурно си забравил, че те са с обръчи. Дори и да стрелят в тях, можеш да караш поне още 200 километра.

В типичния си стил Пехливанов почервеня като рак. Махна на сервитьорката и докато я изчакваше, погледна през прозореца мълчалив. Бях забелязал този му навик да прескача темата, ако не му изнасяше, и да потъва в кратко мълчание.

— Тези дни са ми много натоварени, приятелю! — каза го с тон, сякаш изобщо не прехвърчаше напрежение между нас. — Щом се освободя, веднага ще мина да го взема, откъдето кажеш.

— Твърдо, нали!

— Кога е било меко — опита се да разведри обстановката той. След което се наведе към мен с отработения навик да убеждава събеседниците си. — Няма никакъв проблем, Жоре! Прав си да си притесняваш. Изобщо не ти се сърдя, че ми поставяш такива условия. Само ми е малко криво, че не мислиш за мен. Но ще ти докажа, че ти имам доверие. В крайна сметка, ако ми е писано да ме нареди някой приятел… и Господ не може да ми помогне. Ако искаш, изчакай да излезна първо аз — с още по-благ тон и примирено завърши той. — Все пак моите момчета ме заграждат, докато ти си само с него — посочи с поглед Тупана, който седеше на самотна маса в ъгъла. Ще ми е кофти, ако някой снайперист те „омаа“ вместо мен.

— Намеци ли ми правиш?

— Какви намеци? — отговори ми на въпроса с въпрос.

— Намекваш ми, че ще ми заложиш снайперист, ако не се разберем за гранатомета?

— Глупости, Жорка! — смути се той от това, че разгадах плановете му. — Още в началото на разговора ти казах какво ме тревожи. Все още не ми е ясно как точно смята да ме удари Младен. Хайде стига глупости! — стисна дланта ми с две ръце той. — И двамата сме изморени и изнервени, приятелю! Ти си почини, докато си свърша работата… И пак ти казвам, на мен не ми дреме къде ще ме извикаш да си го взема.

Проследих го с поглед, докато се качваше в джипа. Вената на врата му пулсираше от ярост. Трябваше да му призная, че е голям актьор. С голям успех можеше да грабне „Аскеер“ за актьорско майсторство. Въпреки многобройните ми провокации, не успях да го накарам да си изпусне нервите пред мен. Което изобщо не ме радваше. Тепърва очаквах да ми сервира големи неприятности. Сам обичаше да казва за себе си: „Аз съм много отмъстителен, а и помня като слон!“.