Георги Стоев
Маргина, Бойко и другите (10)

Глава 10

— Пехливанов ме прати, за да взема оръжията, които навремето ти е дал Поли — смутено промърмори Женята. Отново стояхме в кафенето срещу фризьорския техникум.

— Кога искаш да ти ги дам?

— Никога! — изписка Женята. — Не се сърди, но ти нямам доверие. Откъде да знам, че няма да ме наредиш с куки, докато си ги разменяме?

— За какво си дошъл тогава? Какво искаш от мен?

— Адреса на Бай Миле.

— Какво ще получа в замяна?

— Ти ми го дай да го поразработя, пък после ще се договорим.

— Не ми се прави на Поли, той ме залъгваше така.

— Добре. Ще си го намеря и сам — скочи обиден Женята.

— Тогава за в бъдеще не ми губи времето — срязах го аз. — И без това ме дразниш с това, че искаш да се виждаме след една минута и за една минута.

— Объркан съм — изписка отново той. — Онзи ден ходих до автокъща „Капитолия“, там съм оставил няколко пренабити коли за продажба. Изкарвам по някой лев от тях. Срещнах Венци Стефанов. Познаваме се толкова години покрай Поли, но никога не ми е казвал повече от здрасти. Сега ме заговори. Каза ми, че не е лошо да се обадя на Младен. Той имал добро мнение за мен.

— Е, и ти какво му отговори?

— Знаеш, че трудно си намирам думите, но мисля, че този път се справих добре. Казах му, че и аз имам добро мнение за Маджо, но ако случайно се уговорим да правим нещо заедно, работата ще се разсъхне. Както обикновено става между ортаци.

— Не си ли мислил, че Маджо наистина може да ти предложи добри условия.

— Цяла нощ мисля за това.

— Защо тогава наистина не се обадиш на Маджо — провокирах го докрай аз, въпреки че рискувах да разкаже всичко на Пехливанов.

— Виж, Жоро! Аз не съм толкова задръстен — сякаш за миг излезе от объркването си Женята. — Знам, че лесно ще се уговоря с Младен. И после какво? Никога не съм бил предател и искам да спася Пехливанов. А съм сигурен, че Маджо ще ме вземе с уговорката да го отстраня. След което ще ми дава нови и нови поръчки. Веднъж минах по този път… при Поли. Искам да стана нормален човек. Дори започнах да ходя на уроци по английски. Жена ми ме натиска да емигрираме.

— Това е смешно, Женя — разсмях се аз. — Ти цял живот си бил престъпник. Не те виждам като бачкатор в чужбина.

— Нямам избор, Жоро, искам да живея. Ако остана тук, не си давам много време. Маджо и Бай Миле разполагат с много средства. Колкото и да се крия, просто само отлагам. Рано или късно ще ме ударят.

В думите му имаше някаква обреченост. За момент го съжалих, но после се сетих, че докато бе жив Поли, бе готов да поеме всяка поръчка. Изобщо не му вярвах на клетвите, че не бе приемал моята.

— Как мислиш да стигнеш до Бай Миле, ако не ти помогна аз? — наблюдавах го внимателно. Беше простоват мъж и на лицето му се изписваше всичко, което мислеше.

— Тези сто хиляди марки, които Пехливанов дава за Бай Миле, са ми много нужни, Жоро. Не бих ти отстъпил и една марка за информацията. Данкина, Хамстера и Баката вече доста години бачкат при мен. Ти едва ли си забравил, че са от Червен бряг. Както и че събирането на информация е част от занаята ни — погледна ме лукаво той. — При дебелия Милчо от доста време работи някакъв си Васил от Червен бряг. Едва ли ще е трудно моите хора да го разработят къде живее и оттам да стигнем до шефа му — завърши, като въздъхна със задоволство Женята.

Сега вече можех да се поуспокоя. Безспорно Женята бе попил доста от школата на Поли, както и аз. Мислехме в една посока. Ако Стуканьов не ми беше казал къде точно живее Бай Миле, и аз щях да постъпя по същия начин. Естествено, че нищо не ми пречеше да му покажа адреса на Милчо, още повече че беше през две улици от кафенето, където седяхме в момента. Не ми трябваше и процент от парите, които Пехливанов щеше да плати.

Проблемът беше, че Женята не можеше да си държи езика зад зъбите. Не исках да рискувам при евентуална смърт на Бай Миле да стане ясно кой го е наредил. А ако атентатът се окажеше неуспешен, ставаше по-опасно за мен. Бай Миле щеше да разнищи кой го е предал и да мъсти докрай.

— Как мислиш да се оттеглят твоите хора след това? — попитах настоятелно Женята. Знаех, че се гордее с перфектните си планове и не се съмнявах, че ще ми разкаже.

— С колела. Така няма да се налага да палят после коли и да заличават каквито и да е било отпечатъци — отново ме погледна победоносно.

— Не ми остава нищо друго, освен да ти пожелая успех — изправих се и го тупнах по рамото аз.

— Седи, бе, седи, бе — дръпна ме за ръката той. — Искам да ти се оплача, и без това няма с кого да си говоря.

За миг помислих, че нарочно се опитва да ме забави, докато подготви хора да ме очистят. Определено си нямахме доверие. Бях оставил Тупана навън да проверява района, но срещу автоматчиците на Женята едва ли щяхме да имаме някакъв шанс. Отново го погледнах настоятелно и в очите му виждах само тъга и отчаяние. Явно наистина нещо го гризеше и искаше да го сподели с мен.

— Хайде, казвай — наместих се на стола и си придадох небрежен вид.

— Пехливанов, чийто гръб пазя и заради когото съм в тази ситуация, ми пробута подводница — проплака Женята. — Прати ми шефа на охраната си — Симо Дебелия — уж временно да обучава моята охрана.

Със Симо се знаехме доста отдавна. Беше бивш служител на БМБ (Борба с масовите безредици). При Пехливанов работеше от шест години. Макар и доста мързелив, не можеше да се отрече професионализмът му. Не обичаше Пехливанов, но работеше там по неволя. Имаше голямо семейство и след като го уволниха от полицията се чудеше как да го изхранва. Жоро му имаше голямо доверие. Фактът, че го беше преотстъпил на Женята, говореше, че наистина иска да го държи под пълен контрол. Явно се надяваше Симо да му докладва за всяка крачка на Дългия.

— Симо е мъжко момче, не е предател! — погледнах съучастнически Женята и едва забележимо му намигнах.

— Да, разбирам, че ако се държа човешки с него, няма да ме изпорти… То няма и за какво, де — побърза да се оправдае той.

— Ти го каза — отговорих неопределено аз.

Станах бързо и го оставих умислен, без да му давам възможност да ми отговори каквото и да е било. Тупана ме пресрещна, като ме прикриваше с могъщото си тяло. Все още се притесняваше да не би да се опитат да ме застрелят.

И той вече бе разбрал, че живеем в паралелен свят, изпълнен с лицемерие. Хората се прегръщаха в един миг, а в следващия ги застигаше „приятелски“ куршум. Не можеше да се следва логиката и невинаги всичко се свързваше с парите. Просто параноята беше обсебила всички.