Георги Стоев
Маргина, Бойко и другите (17)

Глава 17

Сагата с гранатомета се протакаше и имах чувството, че нямаше край. Стуканьов ме потърси, за да ми каже, че Маджо ме кани на среща след един час в комплекс „Макси“. „Добре че не се налагаше да бия път до стадион «Славия»“ — помислих си аз. Бяха се отпуснали и с един час време, не както преди по тридесет минути. За пръв път накарах Тупана да мине през централния вход с новото ми БМВ седмица и пред смутения поглед на охранителите да затапим колите на Маджо, на които през три месеца им се сменяха регистрационните номера. Сега бяха с 0009.

За Маджо КАТ явно беше бащиния. Никой от охраната не посмя да ме накара да преместя колата. Колкото и да им беше любопитно, не можеха да разберат каква работа върша на Маджо, но със сигурност допускаха, че е най-черната, иначе нямаше как да си обяснят отношенията ни и дългите поверителни разговори по стаичките. Обикновено за една среща с Маджо чакаха с месеци.

— Как сме, колега? — подаде ми огромната си длан Бабаса, който чакаше пред вратата.

Забелязах, че на безименния пръст на дясната си ръка имаше халка.

— Да не си се оженил? — подкачих го аз.

— Знаеш, че човек дори и добре да живее, го прави — ухили се добродушният мъжага.

Видях, че от стълбището ни наблюдава новият шеф-охрана Вальо Военния. След секунди изчезна, а минута по-късно се появи самият Маджо.

— Защо не се качваш? — подвикна ми нервно, докато гледаше злобно Бабаса. Безспорно му беше неприятно, че си имаме приказка. А Вальо изпълняваше ролята на „ушенце“. Горе, на централната маса, се беше разплул Бай Миле пред кана червено вино.

— Сядай да хапнеш с нас! — ме покани на масата Маджо. — Я извикай управителя — грубо отпрати сервитьора, който бе дошъл да ми вземе поръчката.

— За какво ти е управителят? — отпи направо от каната Бай Миле.

— Ей, така… дразни ме, че е разбрал за присъствието ни, а не идва да засвидетелства уважение!

Управителят — дребно човече със зализана назад коса, направи чупка почти над масата.

— Не сте идвали скоро, господин Михалев, липсвахте ни! — започна да сервилничи уплашен той.

— Не идваме, защото не готвите хубаво! - Маджо определено не се държеше така с обикновените хорица, но сега беше видимо в лошо настроение. — К’во ще ни препоръчаш да обядваме?

— Да приготвиме някое рибно специалитетче? — въртеше очи управителят.

— Тия ги пробутвай на пичките! — ядоса се отново той. — Ние сме обикновени селяци, искаме някаква проста храна. Да има селски вкус.

— Аз… не знам… — обърка се съвсем управителят.

— К’во не знаеш, бе? — удебели гласа си Бай Миле. — Ти да не би да си гражданин?

— Не съм — смутолеви човекът.

— Навремето ходил ли си по панаирите, събори… и там разни други?

— Ходил съм — примрял от страх промълви управителят.

— Помниш ли там кебапчетата и кюфтетата какъв вкус имаха? Кюфтетата с много лук, а кебапчетата с една специфична подправка. Е, такова едно плато ще ни донесеш! Искам да ни изпечеш хляб.

— Страхувам се, че не печем, господин Бай Миле… но ще го направим, ще го направим… — стресна се изведнъж от зловещия поглед, който му отправи Бай Миле.

— Ше го направите я, къде ще ходите! Иначе лично ще те гръмна в крака — попипа се по несъществуващия пистолет Бай Миле.

— Знаеш ли защо им се дразня на тия? — опита се да обясни Маджо, след като мъжът се отправи към кухнята. — Собственикът на комплекса, който е на един хвърлей от къщата ми и е залепен до хотела ми (имаше предвид хотел „Амбасадор“), ми отмъкна терена изпод носа. А това, което най-много ме дразни, е, че се занимава с внос на памперси. А ние, с петрол, застраховане…

— …убийства… и па немаме такива пари… — обобщи тъжно Бай Миле.

— На теб, Милчо, все не ти стигат — сряза го Младен, който не искаше да допусне, че някой може да е по-богат от него. Какво стана по нашия въпрос? — смени темата рязко Маджо, като сниши гласа си.

— Чакам Пехливанов да се престраши да дойде да вземе тръбата.

— А ако дойде и само ти отвори багажника, като се заключи в джипа, к’во ше направиш? — включи се Бай Миле.

— Ще се направиш, че го оставяш, и ще го простреляш през задната седалка — реши да ми помогне в отговора Маджо.

— Няма да стане… там има кора — подсети го Бай Миле.

— Знаеш ли, че е най-разумно — замисли се за миг Маджо — да лепнеш едно специално устройство, което ще ти дам, след което да го взривиш дистанционно, което пак аз ще ти дам — ухили се доволно той.

— Не се наемам с такива неща. Откакто съученикът ми Момчил се самовзриви, нямам вяра на такива устройства.

За миг с Бай Миле се спогледаха съучастнически, след което дебелакът гръмко се разсмя.

— Мисля, че е време да му разкажеш, Младене!

— Не знам дали ще ти е приятно да го чуеш, Жоро, но Момчил Бенев не се самовзриви. Взриви го Женята, скрит в храстите с второ дистанционно.

Това ми дойде в повече. Женята и Момчил бяха доста близки и не намирах логика, защо Поли би му го поръчал. Момчил бе вярно куче, готов да даде живота си за него. Усетил смущението ми, Маджо реши да ме разбие докрай.

— Искаш ли да ти кажа кой е отговорен за смъртта му?

— Кажи ми — повдигнах рамене.

— Ти. Когато ми каза, че се занимава с взривове и го забеляза да обикаля около „Славия“, реших да се отървем от него. В случаен разговор с Поли му подхвърлих, че съм наясно кой му е бомбаджията. Поли взе, че се върза лесно. Убедих го, че Момчил е близък с Пехливанов и това го прави опасен. Винаги може да се подлъже от него и като нищо да му заложи бомба, докато са на риба. На Поли по това време толкова и му трябваше. Веднага поръча на Женята да го извърти, което си беше своеобразна демонстрация за мен. Искаше да ми покаже колко бързо може да действа. Та… така, Жорко, с твоята информация и с моите интрижки пратихме Момчил в отвъдното.

— Що не пиеш едно уиски? — разведри обстановката Бай Миле. — Аз така правя…

— Наистина нещо много се бърза — успокоително ме потупа Маджо. — Я го погледни Бай Миле как се забавлява!

— А да знаеш що съдби съм променил! — взе се насериозно Бай Миле, докато примлясваше поредното кебапче от платото, до което ние с Маджо все още не се бяхме докоснали.

— Нямам нужда от уиски! А и Момчил беше мръсник — стегнах се аз. Всичко ми дойде доста изненадващо, иначе никога не бих показал слабостта си пред тези двамата, които ми заприличаха на кръвожадни изроди.

— Така те искам! — удари силно вече подпийналият Милчо по масата. — Ше трепеме наред!

— Стига, Милчо! — погледна строго Младен. И в типичния за него стил смени посоката на разговора. — Женята и Пехливанов знаят ли, че имам нова бронирана кола?

— Знаят — излъгах го аз.

— Е, и какво смятат за нея? Все пак я купих лично от германското правителство. Външният министър Йошка Фишер се возеше в нея. Бих казал, че е доста добра — наду се Маджо.

— Казаха ми, че си купил колата на Вальо Златев, шефа на „ЛукОйл“, и доколкото знам наистина той я взе навремето от германското правителство. Но при силен удар я усукал и понеже била застрахована в БулИнс, ти си го завъртял, че трудно може да се оправи, и си му я купил на безценица, като си преебал и съдружниците си Маргина и Димата, а сте платили тримата щетите от общата каса на застрахователната компания. А накрая колата си я прибрал лично ти. По физиономията на Маджо разбрах, че информацията от Крейзи е абсолютно точна. Иначе Женята и Пехливанов си нямаха и идея за новата S класа на Маджо.

— Слухове всякакви… вече не им обръщам внимание — махна с ръка той и отново промени темата. По-точно върнахме се на първоначалната: За предстоящото убийство на Пехливанов.

— Струва ми се, че има вариант да му предадеш гранатомета и да не го застреляш — погледна ме подозрително той.

— Наистина не мога да ти дам гаранции — неволно изпуснах изречението, с което сам попаднах в капана.

— Ами тогава ми го донеси, за да го повредя, както се бяхме разбрали първоначално.

— Добре, но трябва да уговорим къде — реших да го завъртя така, както бях успял да извъртя Пехливанов.

— Нали ти казах да го дадеш на Рахмат.

— Не, няма да стане. Нямам му доверие. Или на някой от вас двамата, или нищо…

— Ок. Донеси го сега, тук — изненада ме Маджо. За разлика от Пехливанов, май не му пукаше. Въпреки това реших да блъфирам докрай.

— Тръгвам веднага, след половин час ще го донеса. Нали ще ме изчакате? — изправих се аз.

— Чакай малко — хвана ме за ръката Маджо. — Сега е петък. Какво ще кажеш за неделя? Вътре в стадиона, в съблекалнята, където се виждаме. Отвън няма да има охранители, но направо си влизай сам вътре, а Бай Миле ще дойде да го вземе — погледна той дебелака, който кимна, докато лапаше на големи залъци прясно изпечения хляб.

Стана ми много криво. Вече бях сигурен какво ми подготвят. След като усетиха, че няма да убия Пехливанов, веднага минаха на варианта да отстранят мен. На Маджо явно не му пукаше за стоте хиляди капаро, които ми даде, а искаше на всяка цена да притежава несъществуващия гранатомет.

— Даже вземи твоя човек с теб — хвърли поглед през прозореца към Тупана, който се въртеше пред колата ми. Бях напълно сигурен — щом настояваше и Тупана да дойде, нямаше да излезем живи от съблекалнята на стадиона.

— Ок, тъкмо ще ми помогне за тръбата — веднага се съгласих аз. — Не смеех да ти го предложа, защото мисля, че му нямате доверие.

— Глупости — излицемерничи Маджо. — Щом ти си го довел, сме го приели за наш приятел.

Младен явно ме подценяваше много, смятайки, че ще вържа на подобна постановка. Съгласих се само по една причина — исках да се измъкна невредим от ресторанта. Нямах представа дали Бай Миле не бе заложил някой от убийците си, който при отрицателен отговор да действа веднага.

— Хайде, тогава, до неделя — тупнах силно Бай Миле по рамото и стиснах ръката на Маджо.

Кожата му беше студена като на змия. Бай Миле дори не посмя да вдигне погледа си към мен. Гледаше гузно в масата и мачкаше с пръсти питка хляб.

Нямаше спор, че ми подготвяха началото на края.