Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Вълните усмиряват вятъра (9)

Кабинетът на началника на Отдела за извънредни произшествия.
6 май 99 година. Около един часът следобед

— И какво постигнаха с тая своя техника? — попитах аз. Тойво със скучаещ вид гледаше през прозореца, като следеше с поглед Облачното селище, което кротко и лениво плуваше някъде над южните покрайнини на Свердловск.

— Нищо ново по същество — отвърна той. — Възстановиха най-вероятния вид на животните. Анализите им дадоха същите резултати, каквито получи аварийната служба. Чудиха се защо не са се запазили външните обвивки на ембриофорите. Порази ги енергийният проблем, твърдяха, че това е невъзможно.

— Изпрати ли запитвания? — попитах аз насила.

Тук искам още веднъж да подчертая, че по това време вече всичко виждах, всичко знаех и всичко разбирах, но нямах никаква представа какво да правя с тези мои виждания, знания и разбирания. Нищо не можех да измисля, а моите сътрудници и колеги само ми пречеха. Особено Тойво Глумов.

Изпитвах силно желание начаса, без да се помръдна от мястото си, да го изпратя в отпуск. Всички да ги пусна в отпуск, до последния стажант, да изключа всички канали за свръзка, да се оградя от всякакво околно въздействие, да затворя очи и да се усамотя поне за едно денонощие. За да не се налага да контролирам изражението на лицето си. За да не става нужда да премислям кои от думите ми ще прозвучат естествено, а кои — странно. За да не трябва изобщо да мисля за нищо, та в главата ми да зейне пустота и после в тази пустота от само себе си да възникне търсеното решение. Това беше нещо като халюцинация — от ония, които ни спохождат, когато се случи да ни налегне тягостна болка. А аз я търпях вече повече от пет седмици, душевните ми сили бяха на изчерпване, но засега все още успявах да владея изражението си, да контролирам поведението си и да задавам уместни въпроси.

— Направи ли официални запитвания? — попитах Тойво Глумов.

— Изпратих запитвания — отвърна той монотонно — до Бюргермайер в Производственото обединение „Ембриомеханика“. До Горбацкой. Лично. И до Флеминг. За всеки случай. Всичките са все от ваше име.

— Добре — казах аз. — Ще почакаме.

Сега трябваше да го оставя да си изкаже болката. Виждах, че има нужда да си излее душата. Той беше длъжен да се увери, че най-важното не е убягнало от вниманието на началника. В идеалния случай ръководителят сам би трябвало да отдели и да подчертае най-важното, но аз вече нямах сили за това.

— Искаш ли да добавиш нещо? — попитах го аз.

— Да. Искам. — Пръстите му се напрегнаха и той с всички сили чукна с показалеца си по масата, за да отстрани някаква невидима прашинка от гладката й повърхност. — Необикновената технология не е най-важното. Главното е дисперсията на реакциите.

— Сиреч? — попитах аз. (Все още трябваше да го подтиквам!)

— Би трябвало да обърнете внимание на това, че тези събития са разделили свидетелите на две различни на брой групи. Строго погледнато, дори на три. По-голямата част от свидетелите се поддали на неудържима паника. В средновековното село се появил дявол и те напълно загубили самообладание. Хората не бягали просто от Малач Пеша. Те бягали от Земята. Сега за втората група. Зоотехникът Анатолий Сергеевич и художничката Зося Лядова, макар и в началото да се изплашили, после намерили сили да се върнат, при това художничката видяла в тези животни дори някакъв чар. И накрая — престарялата балерина и малкият Кир. Пък и, както изглежда, Панкратов, мъжът на Лядова. Те изобщо не се изплашили. Дори напротив. Това имах предвид, като казах дисперсия на реакциите.

Разбирах какво очаква от мен. Изводите направо се набиваха в очите. Някой е провел опит в Малая Пеша за изкуствен подбор, като е разделил хората според техните реакции на годни или негодни за нещо. Точно така, както същият този някой преди петнадесет години е правил подбор при входа на подпространствения сектор 41/02. И не възниква въпросът кой е този някой, който владее непознатата за нас технология. Той е същият, на когото поради някаква причина фукамизацията беше попречила… Тойво Глумов би могъл и сам да изложи сбито и ясно всичко това, но от негова гледна точка така би нарушил служебната етика и принципа „сяо“^[1]. Изключително право да прави такива изводи има ръководителят и по-възрастният в рода.

Но аз не се възползвах от своята привилегия. И за това вече нямах сили.

— Дисперсия — повторих аз. — Звучи убедително.

Изглежда все пак, че прозвуча фалшиво, защото Тойво неочаквано повдигна белите си ресници и ме погледна вторачено.

— Свърши ли? — мигновено го попитах аз.

— Да — отвърна той. — Свърших.

— Добре. Ще почакаме експертизите. Какво смяташ да правиш сега? Отиваш да спиш ли?

Той въздъхна. Едва забележимо. „Началството си трае.“ Някой по-невъздържан човек на негово място би подхвърлил нещо дръзко. Тойво рече:

— Не знам. Сигурно ще отида да поработя още малко. Днес трябва да приключа онзи случай.

— За китовете ли?

— Да.

— Добре — казах аз. — Както искаш. А утре бъди така добър да отидеш в Харков.

Тойво понадигна белезникавите си вежди, но нищо не каза.

— Чувал ли си за Института на чудаците? — попитах аз.

— Да. Кикин ми разказа.

Този път моите вежди отскочиха нагоре. Мислено. Дявол да ги вземе всичките. Съвсем се разпасаха. Нима непрекъснато трябва да предупреждавам всеки от тях да си държи езика зад зъбите. Това не е „Комкон-2“, а клуб на дърдорковци.

— И какво ти разказа Кикин? — попитах аз.

— Той е филиал на Института за метапсихически изследвания. Изучават крайните и отвъдкрайните свойства на човешката психика. Там е пълно догоре със странни хора.

— Точно така — рекох аз. — Утре отиваш там. Слушай задачата.

Задачата му я изложих така. На 25 март Институтът на чудаците в Харков имал честта да бъде посетен от знаменития Магьосник от планетата Саракш. Кой е този Магьосник ли? Той несъмнено е мутант. Нещо повече, той е властелин и повелител на всички мутанти в радиоактивните джунгли отвъд Синята змия. Магьосника притежава множество удивителни способности, по-специално той е психократ. Какво значи психократ ли? Психократ е общото наименование на онези същества, които са способни да подчиняват чуждата психика на своята воля. Освен това Магьосника е същество с необикновена интелектуална мощ, той е от ония сапиенси, на които е достатъчна капка вода, за да си направят извода, че съществуват океани. Магьосника пристигнал на Земята на частно посещение. Неизвестно защо преди всичко го интересувал тъкмо Институтът на чудаците. Може би жадувал да открие себеподобни, кой знае. Предвидено било посещението му да продължи четири дни, а той си заминал след един час. Върнал се там, на Саракш, и се разтворил в своите радиоактивни джунгли.

Дотук моето въведение за Тойво съдържаше истината и само истината. По-нататък започваше псевдоквазията^[2].

Вече цял месец по моя молба нашите прогресори на Саракш се опитват да влязат във връзка с Магьосника. И всичките им усилия отиват на вятъра. Може би тук, на Земята по някакъв начин сме обидили Магьосника, без да разберем. Или пък един час му е бил достатъчен да получи от нас всички сведения, които са му били нужни. А може просто да се е случило нещо особено, тяхно си, магьосническо и затова да не можем да си го представим. Накратко казано, Тойво трябва да отиде в института, да разрови всички материали по изследването на Магьосника (ако е правено такова), да поприказва с всички сътрудници, които са имали работа с него, да изясни не се ли е случило с Магьосника нещо странно в института, дали не са запомнили някакви негови изказвания за Земята и за нас, хората, не е ли направил той нещо, на което навремето не са обърнали внимание, но сега вече го виждаме в нова светлина.

— Всичко ясно ли ти е? — попитах аз.

Той отново ме стрелна с поглед.

— Не казахте по коя тема е тази моя командировка.

Не, това не беше проблясък на интуиция. И едва ли той се усети, че му пробутвам псевдоквазия. Просто Тойво искрено не можеше да разбере как неговият началник, разполагащ с такива сериозни сведения за проникването на ненавистните Странници, може да си отклонява вниманието с нещо странично. И аз казах:

— Темата е същата. „Посещението на старата дама“.

(Всъщност то и така си беше. В широкия смисъл на думата. В най-широкия смисъл.)

Известно време той мълча, като потрепваше с пръсти по масата.

После продума, сякаш се извиняваше:

— Не виждам връзката…

— Ще я видиш — обещах му аз.

Той мълчеше.

— А ако няма връзка, още по-добре — рекох аз. — Това е магьосник, разбираш ли? Истински магьосник, аз го познавам. Същински магьосник от приказките, с говореща птица на рамото и всичките там останали принадлежности. При това е магьосник от друга планета. Адски много ми е нужен!

— Като възможен съюзник — каза Тойво с едва-едва доловима въпросителна интонация в гласа.

Ето на, той сам си обясни всичко. Сега ще започне да работи като луд. Може дори да намери Магьосника, макар че е съмнително.

— Имай предвид — казах аз, — че в Харков ще се представиш като сътрудник на Големия „Комкон“. Това не е прикритие, в Големия „Комкон“ наистина търсят Магьосника.

— Добре — рече той.

— Нямаш други въпроси, нали? Тогава тръгвай. Върви, върви. И поздрави Ася.

Той излезе и най-сетне останах сам. За няколко блажени минути. До следващия сигнал на видеофона. И тъкмо в тези блажени минути реших окончателно: трябва да отида при Атос. Незабавно трябва да отида, защото като легне веднъж на операционната маса, наоколо изобщо няма да остане човек, при когото бих могъл да отида.