Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Вълните усмиряват вятъра (27)

„Домът на Леонид“ (Краслава, Латвия).
14 май 99 година. 15:00 часът

При Краслава Даугава бе тясна, бистра и чиста. Над жълтеещия сух пясък на плажната ивица стръмно нагоре към боровете се издигаше песъчлив склон. По сиво-белите квадрати на кръглата площадка за кацане, надвиснала над водата, се припичаха на слънце безразборно спрели разноцветни флайери. Бяха три — старомодни, тежки машини, каквито днес навярно ползваха само старците, родени през миналия век.

Тойво се пресегна да отвори вратата на глайдера, но аз му казах:

— Недей. Почакай.

Гледах нагоре, там, където сред боровете прозираха кремавите стени на малката къща, а от нея към стръмния бряг се виеше в множество чупки посивяла от времето дървена стълба. По нея бавно слизаше някакъв мъж в бяло — тежък, тромав, почти квадратен, очевидно много възрастен човек, който здраво се държеше с дясната ръка за парапета и всеки път внимателно поставяше крака си, стъпало по стъпало, а слънчевите отблясъци подскачаха по големия му гладък череп. Познах го. Беше Август-Йохан Бадер, десантник и следотърсач. Руина от героична епоха.

— Ще почакаме, докато слезе — казах аз. — Не ми се ще да се срещнем.

Извърнах глава и се загледах в друга посока, през реката към отсрещния бряг, и Тойво също тактично се обърна, и ние седяхме така, докато до нас достигна тежкото проскърцване на стъпалата и взехме да дочуваме свистящото напрегнато дишане и още някакви неуместни звуци, напомнящи поривисто хълцане, и ето че старецът мина покрай глайдера, затътри подметки по пластичното покритие на площадката, мярна се пред очите ми и аз неволно се загледах в лицето му.

Отблизо то ми се стори абсолютно непознато. Беше изкривено от мъка. Меките му бузи бяха провиснали и се тресяха, устата му зееше малодушно, а от подпухналите му очи течаха сълзи.

Прегърбен, Бадер се приближи до старомодния жълто-зелен флайер, най-допотопния от трите, с някакви глупави израстъци на кърмата, с уродливи процепи за насочване на едновремешните автопилоти, със смачкани бордове, с отдавна загубили блясъка си никелирани ръчки; той се приближи, отвори вратата и като пъшкаше или хлипаше се намъкна в кабината.

Дълго време нищо не се случи. Флайерът си седеше с разтворена врата, а старецът вътре или събираше сили преди да полети, или пък плачеше, оборил голата си глава на олющения кръгъл щурвал. След това една кафява ръка най-сетне изпълзя от белия маншет, протегна се и тръшна вратата. С неочаквана лекота и абсолютно безшумно допотопната машина излетя от площадката и се понесе над реката между двата стръмни бряга.

— Това беше Бадер — казах аз. — Взел си е последно сбогом… Да вървим.

Измъкнахме се от глайдера и се заизкачвахме по стълбата.

— Стегни се — рекох на Тойво, без да се извръщам към него. — Отиваш да докладваш. Ще има много важен делови разговор. Какво си се отпуснал.

— Радвам се, че ще има делови разговор — отвърна Тойво зад гърба ми. — Ама тъй като гледам, сега май не е време за делови разговори.

— Грешиш. Тъкмо сега му е времето. А що се отнася до Бадер… Сега не мисли за това. Мисли за работата.

— Добре — смирено рече Тойво.

Къщата на Горбовски — „Домът на Леонид“ — беше съвсем, съвсем стандартно архитектурно творение от началото на века: любимото жилище на хората, проправяли пътя в Космоса, към дълбините на океана или към земните недра, измъчени от тъга по идиличния начин на живот сред природата — без работилница, без стопански двор, без кухня… но затова пък с енергийна пристройка за обслужване на личната нула-Т-кабина, която се полагаше на Горбовски като член на Световния съвет. А наоколо имаше борове, пиренови храсталаци, миришеше на нагрети борови иглички и пчелите сънено жужаха в неподвижния въздух.

Изкачихме се на верандата и през разтворената врата влязохме в къщата. В гостната, където прозорците бяха плътно закрити с щори и светеше само лампионът край дивана, седеше някакъв човек, преметнал крак връз крак, и разглеждаше на светлината от лампиона някаква карта или ментосхема. Това бе Комов.

— Здравейте — казах аз, а Тойво мълчаливо кимна.

— Здравейте-здравейте — рече Комов някак нетърпеливо. — Заповядайте, седнете. Той спи. Заспа. Този проклет Бадер съвсем го съсипа… Вие сигурно сте Глумов?

— Да — каза Тойво.

Комов се втренчи в него и взе с любопитство да го разглежда. Изкашлях се и той тутакси се опомни.

— Майка ви случайно не е ли Майя Тойвовна Глумова? — попита Комов.

— Да — каза Тойво.

— Имал съм удоволствието да работя с нея — рече Комов.

— Така ли? — каза Тойво.

— Да. Тя не ви ли е разказвала? За операция „Ковчег“…

— Да. Знам тази история — каза Тойво.

— С какво се занимава сега Майя Тойвовна?

— С ксенотехнологиите.

— Къде? При кого?

— В Сорбоната. Мисля, че е при Салиня.

Комов кимаше. Той непрекъснато гледаше Тойво. Очите му блестяха. Явно видът на порасналия син на Майя Глумова пробуждаше в него някакви злободневни спомени. Отново се изкашлях и Комов веднага се извърна към мен.

— Ще се наложи да почакаме. Не ми се ще да го будя. Той се усмихваше насън. Явно сънуваше нещо хубаво… Дявол да го вземе Бадер с неговите сълзи и сополи!

— Лекарите какво казват? — попитах аз.

— Все едно и също. Няма желание да живее. А за това лекарства няма… По-точно има, но той не иска да ги взема. Вече не му е интересно да живее, там е работата. Ние не можем да го разберем… Все пак той вече е на сто и петдесет години… Глумов, я ми кажете, ако обичате, с какво се занимава баща ви?

— Почти не го виждам — отвърна Тойво. — Струва ми се, че сега е хибридизатор. Май че на Яйла.

— А вие… — понечи да продължи Комов, но замълча, защото от дъното на къщата се разнесе слаб дрезгав глас:

— Генадий! Кой е там при вас, оттатък? Нека да влязат…

— Да вървим — каза Комов, като скочи.

Прозорците в спалнята бяха широко отворени. Горбовски лежеше на дивана, завит до гърдите с голям вълнен шал на квадрати, и изглеждаше невъобразимо дълъг, мършав и жалък, чак да заревеш. Лицето му беше изпито, знаменитият му месест нос, напомнящ някога пантоф, беше станал кожа и кости, а хлътналите му очи бяха мътни и печални. Те сякаш повече не искаха да гледат, но трябваше да гледат и ето че гледаха.

— А-а, Максик… — рече Горбовски, щом ме видя. — Ти си все същият… напет хубавец… Драго ми е да те видя, радвам се…

Не беше вярно. Не му беше драго, че вижда Максик. Вече нищо не го радваше. Навярно му се струваше, че се усмихва приветливо, но всъщност на лицето му беше изписана гримаса на печална любезност. То излъчваше безкрайно и милостиво търпение. Сякаш Леонид Андреевич сега си мислеше: ето че дойде и друг… какво пък, не може да е за дълго… и те ще си отидат, както си заминаха всички преди тях, и пак ще останем насаме с покоя в душата ми…

— А това момче кое е? — полюбопитствува Горбовски, като явно положи усилие да превъзмогне апатията си.

— Тойво Глумов — рече Комов. — Инспектор от „Комкон“. Нали говорихме…

— Да-да-да… — вяло каза Горбовски. — Спомням си. Разказвахте ми. „Посещението на старата дама“… Седнете, Тойво, седнете, моето момче… Слушам ви…

Тойво седна и ме погледна въпросително.

— Кажи си мнението по въпроса — рекох аз. — И го обоснови.

Тойво започна:

— Сега ще изложа една теорема. Не съм я съставил аз. Изказа я преди пет години доктор Бромбърг. Ето за какво става дума. В началото на осемдесетте години някаква свръхцивилизация, която за по-кратко наричаме Странниците, започва активна прогресорска дейност на нашата планета. Една от целите на тази дейност е подборът. С помощта на най-различни способи Странниците подбират сред човечеството тези индивиди, които според известни на тях признаци са годни за… например са годни за контакт. Или за по-нататъшно усъвършенствуване на вида. Или дори за превръщане в Странници. Навярно Странниците имат и други цели, за които не се досещаме, но самият факт, че те се занимават при нас с подбор, с отсяване на хора, за мен вече е абсолютно очевиден и сега ще се опитам да го докажа.

Тойво замълча. Комов се беше вторачил в него. Горбовски сякаш спеше, но пръстите му, сключени на гърдите, току помръдваха, като описваха във въздуха заплетени фигури.

— Продължавайте, моето момче — рече Горбовски.

Тойво продължи. Той разказа за „синдрома на пингвина“: с помощта на някакво „решето“, с което преградили входа на сектор 41/02, Странниците явно пресявали хората, страдащи от скрита космофобия, и отделяли скритите космофили. Той разказа за събитията в Малая Пеша: там с помощта на явно извънземна биотехника и технология те провели опит за пресяване на космофобите и отделяне на космофилите. Разказа и за борбата около приемането на „Поправката“. Очевидно фукамизацията или пречела на Странниците при подбора, или заплашвала да потисне в идните поколения ония качества на хората, които са необходими на Странниците, затова те по някакъв начин организирали и успешно провели кампанията да се отмени задължението хората да се подлагат на тази процедура. Година след година броят на „подбраните“ (ще ги наричаме така) все растял и растял, това не можело да остане незабелязано, не бихме могли да не съзрем „подбраните“ и ето че ги усетихме. Безследно изчезналите през осемдесетте години… внезапното превръщане на обикновени хора в гении… току-що откритите от Сандро Мтбевари хора с фантастични способности… и накрая — така наречения Институт на чудаците в Харков, който несъмнено е най-активният център на Странниците за откриване на кандидати да бъдат „подбрани“…

— Те дори много-много не се прикриват — каза Тойво. — Явно сега се чувствуват толкова силни, че вече не се страхуват да не би да ги разкрием. Възможно е да смятат, че вече не сме в състояние нищо да променим. Не знам… Всъщност аз свърших. Ще ми се само да добавя, че естествено ние само надникнахме под покривалото, което скрива активната дейност на Странниците, за да зърнем нищожна част от нея. Това трябва да го имаме предвид. И в заключение съм длъжен да спомена с добра дума доктор Бромбърг, който още преди пет години, без да разполага на практика с никакви сведения в подкрепа на своята теорема, е изчислил буквално всички явления, които сега откриваме — и възникването на масови фобии, и внезапното появяване на таланти у хората, и дори необичайното поведение на животните, например на китовете.

Тойво се обърна към мен и рече:

— Аз свърших.

Кимнах. Всички мълчахме.

— Странниците, та Странниците — почти пропя Горбовски. Сега той лежеше, придърпал шала чак до носа си. — Като си помисля само, че откакто се помня, още от детството си, все това слушам: Странниците, та Странниците… Има нещо, заради което вие, Тойво, никак не ги обичате. Защо, моето момче?

— Не обичам прогресорите — отвърна Тойво сдържано и тутакси добави: — Леонид Андреевич, та нали и аз самият бях прогресор…

— Никой не обича прогресорите — промърмори Горбовски. — Даже самите прогресори… — Той въздъхна дълбоко и отново затвори очи. — Честно казано, не виждам тук никакъв проблем. Това са само остроумни тълкувания и нищо повече. Предайте вашите материали, да речем, на педагозите и те ще ги изтълкуват по свой начин, не по-малко остроумен от вашия. Хората, които работят в дълбините на океана — също… те имат свои митове, свои Странници… Не се обиждайте, Тойво, но само като споменахте за Бромбърг и застанах нащрек…

— А между другото всички разработки на Бромбърг за Монокосмоса изчезнаха… — тихо рече Комов.

— Ами че той, разбира се, изобщо не е разработвал тази тема! — изсмя се в шепата си Горбовски. — Вие не познавахте Бромбърг. Той беше злъчен старец с фантастично въображение. Максик му изпраща писмо, с което, разтревожен, го моли за съдействие. Бромбърг, който никога дотогава не е мислил по тези въпроси, се настанява удобно в креслото, втренчва се в палеца си и само за миг изсмуква от него хипотезата за монокосмоса. Всичко това му отнема една вечер. А на сутринта, разбира се, вече е забравил всичко… Той беше не само велик фантазьор, но и голям познавач на забранената наука, пипето му раждаше неимоверно количество невъобразими аналогии…

Тъкмо Горбовски замълча и Комов рече:

— Ако правилно съм ви разбрал, Глумов, вие твърдите, че в момента Странниците са тук, на Земята? Имам предвид, че присъствуват тук като същества. Като индивиди…

— Не — рече Тойво. — Не твърдя това.

— Тогава, ако правилно съм ви разбрал, Глумов, вие твърдите, че на Земята живеят и действуват съзнателни помагачи и съучастници на Странниците? „Подбрани“, както вие ги наричате…

— Да.

— Можете ли да назовете някои имена?

— Да. За някои съм убеден до известна степен.

— Кажете ги.

— Алберт Оскарович Туул. За него е почти сигурно. Киприан Окигбо. Мартин Чжан. Емил Фар-Але. За тях също е почти сигурно. Мога да назова още десетина имена, но за тях вече не съм толкова уверен.

— Общували ли сте с някои от тях?

— Мисля, че да. В Института на чудаците. Според мен те там са много. Но кои именно — засега точно не мога да посоча.

— Сиреч искате да кажете, че не знаете как да ги отличавате от обикновените хора?

— Естествено. На външен вид те по нищо не се отличават от нас. Но можем да ги разкрием, като съпоставим сведенията за поведението им. Поне с достатъчна степен на вероятност. Убеден съм обаче, че в Института на чудаците има някаква апаратура, с помощта на която те без грешка могат да определят своя човек.

Комов ме стрелна с очи. Тойво забеляза това и рече предизвикателно:

— Да! Смятам, че вече няма време за церемонии! Ще се наложи да накърним някои завоевания на висшия хуманизъм! Ние имаме работа с прогресори и ще трябва да се държим като прогресори!

— А как по-точно? — попита Комов, като се наведе напред и нададе ухо.

— Ще използваме целия арсенал на нашата оперативна методика! От внедряването на агенти до принудителното ментокопиране, от…

И в този миг Горбовски издаде провлачен стон и ние, уплашени, се обърнахме към него. Комов дори скочи на крака. Обаче с Леонид Андреевич не беше се случило нищо лошо. Той лежеше в предишната поза, само дето гримасата на престорена любезност по изпитото му лице се беше сменила с гримаса на гнусливо раздразнение.

— В каква каша се опитвате да ме забъркате? — с болка в гласа рече той. — Да не сте ученици или студенти, та вие сте възрастни хора… Да не би наистина да нямате съвест? Ето затова не обичам всичките тези разговори за Странниците… и никога не съм ги обичал! Та те винаги довеждат до точно такива панически детективски бръщолевения! И кога най-сетне ще разберете, че тези неща взаимно се изключват… Или Странниците са свръхцивилизация и тогава пет пари не дават за нас, защото са същества с друга история, с други интереси и не се занимават с прогресорство, и изобщо в цялата Вселена само нашето човечество се занимава с прогресорство, защото такава ни е историята, защото оплакваме миналото си… Ние не можем да го променим и се стремим поне да помогнем на другите, щом като навремето не сме могли да помогнем на себе си… Ето откъде идва нашето прогресорство! А Странниците, дори ако миналото им е приличало на нашето, са отишли толкова далеч от него, че изобщо не го помнят, както ние не помним страданията на първия хуманоид, който се е мъчил да превърне заобления камък в брадва… — Той помълча малко. — За една свръхцивилизация да се занимава с прогресорство е точно толкова безсмислено, колкото ние сега да създадем духовни училища за подготовка на псалтове по селата…

Той отново замълча и мълча доста дълго, като ни мереше с поглед един след друг. Изгледах Тойво накриво. Той извърна очи и надигна два-три пъти дясното си рамо, сякаш искаше да покаже, че има някои контрааргументи, но тук не му е удобно да ги изложи. А пък Комов, свъсил гъстите си черни вежди, гледаше встрани.

— Уф-уф-уф-фу-фу… — изпъшка Горбовски. — Не съумях да ви убедя. Добре, тогава ще ви нахокам като хората. Ако дори такова зелено хлапе като нашия миличък Тойво е успял… ъ-ъ-ъ… да разобличи тези прогресори, що за Странници са те, по дяволите? Та размърдайте си малко мозъците! Нима една свръхцивилизация не би могла да организира своята работа така, че нищо да не забележите? А щом сте усетили нещо, що за свръхцивилизация е тя, дявол да го вземе? Китовете нещо били побеснели, аха, туй ще е работа на Странниците!… Махайте се от очите ми и ме оставете спокойно да умра!

Всички станахме. Комов тихо ми напомни:

— Почакайте ме в гостната.

Кимнах.

Тойво смутено се поклони на Горбовски. Старецът не му обърна никакво внимание. Той сърдито гледаше в тавана, като мърдаше посивелите си устни.

Двамата с Тойво излязохме. Затворих плътно вратата и дочух как със слабо свистене и шляпване се включи системата за звукова изолация.

В гостната Тойво тутакси седна на дивана под лампиона, подпря се с длани на събраните си колене и застина. Не ме поглеждаше. Явно не му беше до мене.

(Днес сутринта му казах:

— Тръгваш с мен. Ще говориш пред Комов и Горбовски.

— Защо? — слисано попита той.

— А ти какво си въобразяваш, че ще можем да минем без Световния съвет ли?

— Но защо аз?

— Нали ти казах вече. Защото сега е твой ред.

— Добре — рече той, като сви устни.

Храбро момче беше Тойво Глумов. Никога не отстъпваше. Можеше само да бъде отблъснат.)

И ето че го отблъснаха. Наблюдавах го от ъгъла на стаята. Известно време той не помръдваше, после мълчаливо запрелиства натрупаните на ниската масичка ментосхеми, изпъстрени с разноцветни бележки на лекарите. След това стана и взе да се разхожда от единия до другия ъгъл на тъмната стая с ръце на гърба.

В къщата цареше мъртва тишина. Нито гласовете от спалнята се чуваха, нито шумът на гората проникваше през плътно закритите с щори прозорци. Той не чуваше дори собствените си стъпки.

Гостната на Леонид Андреевич беше подредена по спартански. Лампион (абажурът му явно беше направен саморъчно), под него голям диван и ниска масичка. В отсрещния ъгъл имаше няколко седалки, очевидно извънземно производство и явно предназначени за извънземни задници. А в другия ъгъл се мъдреше или някакво екзотично растение, или пък старинна закачалка за шапки. И това бяха всичките мебели. Имаше и няколко малки картини в прозрачни рамки, най-голямата беше с размер на лист от албум.

Тойво се приближи и взе да ги разглежда. Бяха детски рисунки. Акварели. Гуаш. Рисунки с перо. Малки къщички и до тях големи девойки, на които боровете стигаха до коленете. Кучета (или главанаци?). Слон Тахорг. Някакво космическо съоръжение — фантастичен звездолет или може би хангар… Тойво въздъхна и се върна на дивана. Следях го внимателно.

В очите му имаше сълзи. Вече беше престанал да мисли за изгубената битка. Там, зад вратата, умираше Горбовски — умираше цяла епоха, умираше една жива легенда. Звездният пилот. Десантникът. Откривателят на цивилизации. Създателят на Големия „Комкон“. Членът на Световния съвет. Дядо Горбовски… Най-вече дядо Горбовски. Именно — дядо Горбовски. Той беше като от приказките — винаги добър и затова винаги прав. Такава беше неговата епоха, че добротата винаги побеждаваше. „От всички възможни решения избери онова, с което ще направиш най-голяма добрина.“ Не най-обещаващото, не най-рационалното, не най-прогресивното и, разбира се, не най-ефективното, а онова, което носи добрина! Той никога не беше изричал тези думи, дори твърде ехидно вземаше на подбив онези свои биографи, които му ги приписваха, и навярно никога не беше мислил с такива думи, но цялата същност на неговия живот се заключаваше именно в тях. И, разбира се, тези думи не бяха рецепта, не всеки е надарен с доброта, това е също така талант, както музикалният слух или ясновидството, само че по-рядко срещан. И сълзите напираха, защото умираше най-добрият от хората. И на надгробния му камък щеше да бъде изсечено: „Той беше най-добрият“…

Струва ми се, че Тойво мислеше точно така. Всичко, на което се надявах в бъдеще, се крепеше на предположението, че Тойво мисли именно по този начин.

Изминаха четиридесет и три минути.

Внезапно вратата широко се отвори. Всичко беше като в приказка. Или като на кино. Горбовски, невъобразимо източен в раираната си пижама, слаб и весел, неуверено пристъпи със ситни крачки в гостната, като влачеше след себе си огромния кариран шал, чиито ресни се бяха закачили за някое от копчетата му.

— Аха, още си тук! — с радостно задоволство рече той, като се обърна към вцепенения Тойво. — Бъдещето е пред нас, моето момче! Бъдещето е пред нас! Ти си прав!

И като изрече тези загадъчни думи, той се устреми, леко поклащайки се, към най-близкия прозорец и вдигна щорите. Стана ослепително светло и ние замижахме, а Горбовски се обърна и се втренчи в Тойво, който беше замрял до лампиона в стойка „мирно“. Погледнах към Комов. Той явно сияеше, ухилен до уши и доволен като котка, която току-що е излапала златната рибка. Имаше вид на сладкодумен шегаджия, който само преди миг е направил голям номер. Пък то си беше и така наистина.

— Добре, добре! — рече Горбовски. — Браво!

Свел глава на една страна, той се приближаваше към Тойво, като открито го оглеждаше от главата до петите, и щом стигна до него, сложи ръка на рамото му.

— Е, мисля, че ще ме извиниш за грубостта, моето момче — каза той. — Но нали и аз бях прав… А бях малко рязък, защото съм станал раздразнителен. Да си кажа привичката, да умираш е отвратителна работа. Не ми обръщай внимание.

Тойво мълчеше. Той естествено нищо не разбираше. Комов беше замислил и нагласил тази работа. Горбовски знаеше точно толкова, колкото Комов беше сметнал за нужно да му каже. Добре можех да си представя за какво бяха разговаряли преди малко в спалнята. А Тойво нищо не разбираше.

Хванах го за лакътя и казах на Горбовски:

— Ние тръгваме, Леонид Андреевич.

Горбовски кимна:

— Вървете, разбира се. Благодаря ви. Много ми помогнахте. Пак ще се видим, и то не веднъж.

Когато излязохме на верандата, Тойво рече:

— Може би ще ми обясните какво значи всичко това?

— Нали виждаш: той е размислил и вече не иска да умира — казах аз.

— Защо?

— Моля да ме извиниш, Тойво, но въпросът ти е глупав…

Тойво помълча и рече:

— Май наистина съм глупак. Поне никога досега не съм се чувствувал такъв глупак… Благодаря ви, че толкова сте загрижен за мен, Биг Бъг.

Аз само изхъмках. Мълчаливо тръгнахме надолу по стълбата към площадката за кацане. Насреща ни бавно се изкачваше някакъв човек.

— Добре — каза Тойво. — Но трябва ли да продължа да работя по темата?

— Естествено.

— Но нали станах за смях!

— Напротив. Направи много добро впечатление.

Тойво промърмори нещо под носа си. До площадката на стълбата в края на първата чупка стигнахме едновременно с човека, който се изкачваше насреща ни. Беше заместник-директорът на Харковския филиал на Института за метапсихически изследвания Даниил Александрович Логовенко, поруменял и умислен.

— Привет — каза ми той. — Нали не закъснях много?

— Не много — отвърнах аз. — Той те чака.

И тогава Д. А. Логовенко с възможно най-заговорническия вид намигна на Тойво, след което пое нагоре по стълбата, като сега вече явно бързаше. Тойво присви очи и го изпроводи с недружелюбен поглед.