Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Камерер (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Волны гасят ветер, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 18 гласа)

Информация

Корекция
NomaD (2015 г.)
Източник
sfbg.us

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне
  3. — Корекция

Отделът за извънредни произшествия, работна стая „Д“.
8 май 99 година. Надвечер

Гриша Серосовин влезе, както обикновено, без да почука, спря се на прага и попита:

— Може ли да поговорим малко?

Тойво сложи настрана „Вертикалният прогрес“ (творението на анонимния К. Оксовю) и като сведе глава, огледа Гриша.

— Може. Само че смятам скоро да си ходя.

— Сандро пак ли го няма?

Тойво погледна към бюрото на Сандро. То беше празно и безупречно чисто.

— Да. Трети ден.

Гриша седна зад бюрото на Сандро и вирна крак връз крак.

— А ти къде изчезна вчера? — попита той.

— В Харков.

— Аха, значи и ти беше в Харков?

— Че колко души ходиха?

— Ами почти всички. През последния месец май че целият отдел ходи до Харков. Слушай, Тойво, виж за какво съм дошъл при теб. Ти нали се занимава с „внезапните гении“?

— Да. Само че отдавна. По-миналата година.

— Спомняш ли си Соди?

— Помня го. Бартоломю Соди. Математикът, който стана изповедник.

— Точно така. За него става дума — каза Гриша. — В сведението за Соди се натъкнах на едно изречение. Цитирам: „Има данни, че малко преди превъплъщението Б. Соди е преживял лична трагедия.“ Ако ти си съставял това сведение, имам два въпроса. Що за трагедия е било това и откъде си изровил тези данни?

Тойво протегна ръка и извика своята програма на терминала. Подборът и сортирането на информацията бяха завършили, сега програмата обработваше резултатите. Без да бърза, Тойво се захвана да подрежда бюрото си. Гриша търпеливо го изчакваше. Беше свикнал.

— Щом там е написано, че „има данни“ — каза Тойво, — значи тези данни съм ги получил от Биг Бъг.

Той замълча. Гриша почака още малко, размени местата на кръстосаните си крака и рече:

— Някак си не върви за такава дреболия да ходя при Биг Бъг. Добре, ще гледам да мина и без това… Слушай, Тойво, не ти ли се струва, че в последно време нашият Биг Бъг е един такъв изнервен?

Тойво повдигна рамене.

— Може би — каза той. — Президентът е съвсем зле. Горбовски, казват, бил на смъртно легло. А пък нали той ги познава. И при това добре.

Гриша рече замислено:

— Между другото, ако искаш да знаеш, аз също познавам Горбовски. Помниш ли… всъщност тогава ти не беше при нас… когато се самоуби Камил. Последният от Дяволската дузина. Всъщност за тебе, разбира се, случаят с Дяволската дузина също е… вятър и мъгла. Аз например оттогава така и нищо не съм чувал за него… Е, самото самоубийство като факт, а по-точно би трябвало да се каже — саморазрушението на този нещастен Камил — не предизвика никакво съмнение. Но не беше ясно защо го направи? Наистина явно личеше, че животът не му се услажда, през последните сто години той беше абсолютно самотен… Ние с тебе даже не можем да си представим такава самота… Но думата ми не беше за това. Биг Бъг тогава ме изпрати при Горбовски, защото се оказа, че навремето той бил близък с този Камил и даже се опитвал някак си да го приобщи… Ти чуваш ли ме какво ти говоря?

— Да — рече Тойво, след като кимна няколко пъти.

— Знаеш ли какъв вид имаш?

— Знам — каза Тойво. — Приличам на човек, който усилено мисли за нещо свое. Вече си ми го казвал. Няколко пъти. Много е шаблонно. Не смяташ ли?

Вместо отговор Гриша внезапно извади от горното си джобче автоматична писалка и я запрати право по главата на Тойво — като копие през цялата стая. Тойво хвана писалката с два пръста във въздуха на няколко сантиметра от лицето си и рече:

— Мудно.

„Мудно“ — написа той на листа пред себе си.

— Вие ме щадите, милостиви господине — продължи Тойво. — А от милост нямам нужда. Твърде вредна е за мене.

— Виж какво, Тойво — искрено загрижен каза Гриша, — знам, че имаш добра реакция. Чак блестяща не е, но е добра, първокласна реакция на професионалист. Обаче видът ти… Разбери ме, като твой треньор по субакс просто смятам, че съм длъжен от време на време да проверявам способен ли си да реагираш на това, което те заобикаля, или наистина си изпаднал в каталепсия…

— Все пак днес съм уморен — рече Тойво. — Програмата свършва вече. Ей сега ще излязат резултатите и си тръгвам.

— А какво си вкарал в машината?

„Вътре има“ — написа Тойво на листа и каза:

— Вътре има китове. Птици. Вътре има леминги, плъхове, полски мишки. Всякакви такива дребни животинки има вътре.

— И какво правят там?

— Загиват. Или бягат. Умират, като сами излизат на брега, давят се, отлитат от местата, където живеят от памтивека.

— Защо?

— Виж, това никой не знае. Преди два-три века тези работи са били обичайно явление, макар че и тогава не са разбирали защо става така. След това дълго време такова нещо не се е случвало. Изобщо. А ето че сега започна отново.

— Извинявай — каза Гриша. — Всичко това, разбира се, е страшно интересно, но какво общо имаме ние с тази работа?

Тойво мълчеше и без да дочака отговора, Гриша попита:

— Смяташ, че това може да има някакво отношение към Странниците, така ли?

Тойво старателно огледа писалката от всички страни, като я въртеше с пръсти, хвана я в единия край и кой знае защо, я погледна на светлината от прозореца.

— Всичко, което не знаем как да обясним, може да има отношение към Странниците.

— Изящна формулировка — възхити се Гриша.

— А може и да няма — добави Тойво. — Откъде намираш такива красиви вещи? Уж писалка като писалка. Може ли да има нещо по-банално? А пък на мен ми е приятно да гледам твоята писалка… Знаеш ли — каза той, — защо не ми я подариш. Пък аз ще я подаря на Ася. Иска ми се да я зарадвам. Поне с едно нещо.

— Пък аз поне с едно нещо да зарадвам тебе — рече Гриша.

— А пък ти поне с едно нещо да зарадваш мен.

— Вземи я — каза Гриша. — Твоя е. Подарявам я, поднасяй я, излъжи нещо. Кажи, че уж сам си я измислил за любимата. Тайно си я майсторил нощем.

— Благодаря — тихо рече Тойво, като пъхна писалката в джоба си.

— Но имай предвид! — предупреди го с пръст Гриша. — Ей там, зад ъгъла на Улицата на червените кленове, има автомат, който бълва точно такива писалки.

Тойво отново извади писалката и взе да я разглежда.

— Все едно — тъжно рече той. — Ето че ти си забелязал този автомат по Улицата на червените кленове, а на мен през ум не ми е минало да му обърна внимание…

— Затова пък ти си забелязал неразборията в света на китовете! — каза Гриша.

„На китовете“ — написа Тойво на листа.

— А между другото — продума той, — ето на, ти си човек с бистра глава, непредубеден, ти как мислиш? Какво трябва да е станало, та стадо китове, които си опитомил, грижил си се за тях, приласкал си ги, та тия китове изведнъж както преди векове, в ония злобни времена, да вземат да се хвърлят в плитчините да умират? Мълчаливо, дори без да свирнат за помощ, заедно с малките си… Можеш ли да си представиш каквато и да било причина за такова самоубийство?

— А по-рано защо са излизали на брега?

— Какво ги е карало навремето да излизат в плитчините също не се знае. Но тогава хората са можели поне нещо да предполагат. Китовете са били измъчвани от паразити, нападали са ги косатки и дълбоководни калмари, хора са бродели на лов за китове… Даже имало предположение, че китовете слагали край на живота си в знак на протест… Но днес!

— А какво казват специалистите?

— Специалистите изпратиха запитване в „Комкон-2“: установете причината, поради която отново се появиха случаи на самоубийства на китообразни.

— Хмм… ясно. А пастирите какво казват?

— Ами то всичко започна от пастирите. Те твърдят, че някакъв сляп ужас тласка китовете към гибел. И пастирите недоумяват, дори не могат да си представят от какво могат да се страхуват днешните китове.

— М-да — каза Гриша. — По всичко личи, че този път наистина няма да мине без Странниците.

„Няма да мине“ — написа Тойво, огради думите в рамка, после в още една рамка и взе да запълва разстоянието между двете рамки.

— Макар че, от друга страна — продължи Гриша, — това вече се е случвало хиляди пъти. Чудим се, не знаем вече какво да мислим, приписваме греха на Странниците, ще си изкълчим мозъците как да се доберем до тях, а после — ха! — какво да видим, кой е този стар познат, дето се мярка в дъното на цялата работа? Кой е онзи твърде изтънченият, с горделивата усмивка, сякаш е господ бог вечерта на шестия ден от сътворението? Чия е онази толкова позната, побеляла като сняг, къса остра брадичка? Мистър Флеминг, сър! Откъде изникнахте тук, сър? А ще благоволите ли да се изправите до стената, сър? В Световния съвет, в Извънредния трибунал!

— Но съгласете се, сър, че това не би бил най-лошият вариант — забеляза Тойво.

— Има си хас! Макар понякога да ми се струва, че бих предпочел да си имам работа с цяла дузина Странници, отколкото с един такъв като Флеминг. Всъщност навярно това е така, защото Странниците са почти хипотетични същества, а пък Флеминг със своята испанска брадичка е съвсем реален мошеник до мозъка на костите си. Потискащо реален със своята белоснежна испанска брадичка, със своята Нижняя Пеша, със своите научни бандити и с проклетата си световна слава!…

— Виждам, че тази негова испанска брадичка много ти е влязла в очите. Какво ти пречи толкова…

— Изобщо не ми пречи брадичката му — злъчно възрази Гриша. — Та нали него тъкмо за испанската му брадичка можем да го хванем. Ама Странниците за какво ще хванем, ако излезе, че те са забъркани в тази работа?

Тойво грижливо намести писалката в джоба си, надигна се и застана до прозореца. Мимоходом забеляза, че Гриша го гледа внимателно, свалил краката си на пода и дори леко наведен напред. Беше тихо, само от терминала от време на време се чуваше леко писукане в такт със сменящите се на екрана на дисплея междинни таблици.

— Или ти се надяваш, че все пак те не са замесени в тази каша, а? — попита Гриша.

Известно време Тойво не му отговори, а след това внезапно промълви, без да се обръща:

— Сега вече не се надявам.

— Какво искаш да кажеш?

— Те са.

Гриша присви очи.

— Какво?!

Тойво се обърна към него.

— Сигурен съм, че Странниците са на Земята и действуват.

(По-късно Гриша ми разказа, че в този момент изпитал много неприятна слабост. Това, което ставало, му се струвало недействително. Цялата работа била в личността на Тойво Глумов: много трудно му било да свърже тези думи на Тойво Глумов с личността на Тойво Глумов. Изключено било да се шегува, защото Тойво Глумов никога не се шегувал по повод на Странниците. Думите на Тойво не можело да бъдат необмислени, защото Тойво никога не изказвал прибързано мнението си. Ама тези думи изобщо не можели да бъдат и верни, защото това въобще не можело да бъде вярно. Всъщност Тойво би могъл и да греши…)

Гриша попита с неестествен глас:

— Биг Бъг знае ли за това?

— Запознал съм го с всички факти.

— И какво стана?

— Засега, както виждаш, нищо — каза Тойво.

Гриша се отпусна и отново се разположи удобно в креслото.

— Ти просто си сбъркал — рече той с облекчение.

Тойво мълчеше.

— Дявол да те вземе! — внезапно възкликна Гриша. — Докъде ме докара с твоите мрачни фантазии! Обля ме със студен душ, чак тръпки ме полазиха!

Тойво мълчеше. Той пак се обърна към прозореца. Гриша взе да пъшка, хвана края на носа си с два пръста и като сгърчи лице, завъртя носа си няколко пъти.

— Не — каза той. — Там е работата, че не мога като тебе. Не мога и туйто. Прекалено сериозно е. Гади ми се само като си помисля. Та това не ти е лична работа: аз, значи, вярвам, а пък вие — както искате. Щом съм повярвал, аз съм длъжен да захвърля всичко, да пожертвувам всичко, което имам, да се откажа от всичко друго на този свят… ако трябва, за монах да се подстрижа, дявол да го вземе! Но нали в живота има много пътища! Що за чудо е това — да се навреш така, че да потънеш целият в едно нещо… Макар че, разбира се, понякога ми става срамно и страшно, и тогава наистина ти се възхищавам… А друг път — както сега например — направо ме хваща яд да те гледам… не мога да понасям това твое самоизтезание, тази твоя мания за саможертва… И тогава ми идва да остроумнича, да ти се подигравам, да обърна на шега всичко това, което стоварваш на главите ни…

— Слушай — рече Тойво. — Какво искаш от мен?

Гриша млъкна.

— Наистина — обади се той след малко. — Какво искам от теб? Не знам.

— А аз знам. Ти искаш всичко да е наред и всеки ден животът да става по-хубав.

— А така! — вдигна палеца си Гриша.

Той искаше да каже още нещо, нещо лековато, което да премахне стеснението от проявената доверчивост между тях през последните минути, но в този момент прозвуча мелодичният сигнал за края на програмата и на бюрото с леки тласъци пропълзя лентата с резултатите.

Тойво я разгледа цялата, ред по ред, грижливо я ската по гънките и я пъхна в процепа на запомнящото устройство.

— Нищо интересно ли няма? — попита Гриша с прозиращо съчувствие в гласа.

— Как да ти кажа… — смотолеви Тойво. Сега той наистина мислеше напрегнато за нещо друго. — Отново пролетта на 81-ва година.

— А защо отново?

Тойво прекара пръсти по сензорния пулт на терминала, за да пусне поредния цикъл на програмата.

— През март 81-ва година — каза той — за първи път от два века насам е отбелязан случай сиви китове масово да се самоубиват.

— Ясно — нетърпеливо рече Гриша. — Но какво искаше да кажеш с това „отново“?

Тойво стана.

— Тя е дълга история — промълви той. — После ще прочетеш бюлетина. Хайде да си тръгваме.