Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Камерер (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Волны гасят ветер, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 18 гласа)

Информация

Корекция
NomaD (2015 г.)
Източник
sfbg.us

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне
  3. — Корекция

Втори документ

До президента

на сектора „Урал-Север“

Дата: 13 юни 94 година

Автор: М. Камерер, началник на отдела за извънредни произшествия

Тема 009: „Посещението на старата дама“

Съдържание: Смъртта на А. Бромбърг

 

Президенте!

Професор Айзък Бромбърг почина внезапно в санаториума „Бежина ливада“ на 11 юни т.г. сутринта.

В неговия личен архив не бяха открити никакви бележки, свързани с модела „Монокосмос“, и изобщо там няма никакви бележки относно Странниците. Продължаваме да ги търсим.

Прилагам медицинското заключение за смъртта.

М. Камерер

(Край на втория документ)

 

 

Тъкмо в този ред прочете документите в началото на 95-а година моят млад стажант Тойво Глумов и, разбира се, не бе възможно те да не му направят силно впечатление, да не го подтикнат към съвсем определени предположения, още повече че се сбъдваха и най-мрачните му очаквания. Семето попадна в благодатна почва. Той незабавно издири медицинското заключение и когато не откри в него абсолютно нищо, което би могло да потвърди подозренията му, а те му се струваха толкова естествени, Тойво Глумов поиска разрешение да се обърне към мен.

Добре помня това утро — навъсено, снеговито, с истинска виелица зад прозорците на кабинета. Може би тъкмо заради контраста. Защото телом бях тук, в зимния Урал, и очите ми безсмислено се взираха в струйките снежна вода по стъклата, ала в мисълта си бях обграден от тропическата нощ над топлия океан и във фосфоресциращата пяна, която току заливаше полегатия песъчлив бряг, пред очите ми се поклащаше гол труп. Тъкмо бях получил съобщение от Центъра за трети смъртен случай на остров Матуку.

В този момент пред мен се появи Тойво Глумов и като пропъдих видението, аз го поканих да седне и да каже какво има.

Без никакви заобикалки той ме попита смятам ли разследването на обстоятелствата около смъртта на доктор Бромбърг за приключено.

Леко учуден му отвърнах, че всъщност никакво разследване не е имало, както няма нищо особено и в обстоятелствата около смъртта на един сто и петдесет годишен старец.

Къде са тогава бележките на доктор Бромбърг по темата „Монокосмос“?

Обясних му, че по всяка вероятност такива бележки никога не е имало. Очевидно, когато е пишел писмото, доктор Бромбърг е импровизирал. Той беше блестящ импровизатор.

Трябва ли тогава да смятаме, че писмото на доктор Бромбърг и съобщението за смъртта му, изпратено от Максим Камерер до президента, съвсем случайно са се озовали едно до друго?

Погледнах го, видях решително свитите тънки устни, издаденото като на бик чело с падналия кичур бели коси и ми стана съвсем ясно какво очаква да чуе от мене сега. „Да, Тойво, да, моето момче — искаше да му кажа, — и аз мисля като тебе. Бромбърг се е досетил за много неща и Странниците са го премахнали, като са откраднали и безценните му книжа.“ Но, разбира се, нищо такова не мислех и нищо такова не казах на моето момче Тойво. И аз не знаех как документите са се озовали един до друг. Трябва наистина да е станало случайно. Така му и обясних.

Тогава той ме попита дали сме започнали да разработваме на практика идеите на Бромбърг.

Отвърнах му, че този въпрос се обсъжда. Всичките осем модела, предложени от експертите, твърде лесно могат да бъдат оборени. Що се отнася до идеите на Бромбърг, има твърде малко основания да се отнасяме към тях сериозно.

Тогава той събра смелост и направо ме попита имам ли намерение аз, Максим Камерер, началникът на отдела, да се заема с разработването на идеите на Бромбърг. И ето че най-сетне имах възможност да го зарадвам. Той чу от мен тъкмо това, което искаше да чуе.

— Да, моето момче — казах му аз. — Именно затова те взех при мен в отдела.

Тойво си тръгна щастлив. Разбира се, тогава нито той, нито аз подозирахме, че тъкмо в този миг той направи първата си крачка към Голямото откровение.

Аз съм психолог-практик. Няма защо да скромнича, но когато имам работа с някой човек, във всеки момент много точно усещам неговото душевно състояние, насоката на мислите му и доста добре предсказвам неговото поведение. Обаче ако ме помолят да обясня как го правя, а още повече да обрисувам, да опиша с думи какъв образ изниква в съзнанието ми, ще бъда твърде затруднен. Като всеки психолог-практик, ще съм принуден да прибягна към съпоставки от света на изкуството или литературата. Ще се позова на героите на Шекспир или Достоевски, на Строгов или Микеланджело, или на Йохан Сурд.

Та Тойво Глумов ми напомняше мексиканеца Ривера. Имам предвид онзи разказ на Джек Лондон от христоматиите, написан през двадесетия век или дори през деветнадесетия, точно не помня.

По професия Тойво Глумов беше прогресор. Специалистите бяха му казали, че от него може да излезе прогресор от висша класа. Направо „ас“. Данните му бяха блестящи. Великолепно се владееше, беше изключително хладнокръвен, имаше невероятно бързи реакции, беше роден актьор и майстор на имперсонацията. И ето че като поработил малко повече от три години като прогресор, без каквито и да било видими причини той си подал оставката и се върнал на Земята. Веднага щом завършил периодът на възстановяване, той се свързал с ГВИ и лесно научил, че единствената организация на нашата планета, която може да има отношение към новата му цел, е „Комкон-2“.

Той изникна пред мен през декември 94-та година, изпълнен с ледена готовност отново и отново да отговаря на въпросите защо той, многообещаващият, абсолютно здравият, всячески насърчаваният изведнъж захвърля своята работа, изоставя наставниците си, другарите си, проваля грижливо разработените планове, разбива надеждите, които са му възлагали… Разбира се, не го разпитвах за тези работи. Изобщо не ме интересуваше защо вече не иска да бъде прогресор. Интересуваше ме защо изведнъж е пожелал да стане контрапрогресор, ако мога така да се изразя.

Отговорът му се вряза в паметта ми. Той изпитвал дълбока омраза към самата идея за прогресорството. Ако можело, той би желал да не навлиза в подробности. Просто той, прогресорът, имал отрицателно отношение към прогресорството. И там (той посочи с палец зад гърба си) му дошла в главата доста близката до ума мисъл, че докато той се мотае по паветата на Арканарските площади и размахва шпагата си, тук (той посочи с показалец под краката си) някой хитрец с пъстра модна пелерина и метавизор[1] през рамо се разхожда по площадите на Свердловск. Доколкото той, Тойво Глумов, знаел, на малцина им хрумвала тази простичка мисъл, а ако все пак им хрумвала, тя била в доста глупава хумористична или романтична форма. На него, на Тойво Глумов, тази мисъл не му давала мира: на никакви богове не трябва да позволяваме да се бъркат в нашите работи, тук при нас, на Земята, боговете нямат никаква работа, защото „благата на боговете са вятър, който издува платната, но надига и буря“. (По-късно с много усилия издирих този цитат — оказа се, че е от Верблибен[2].)

Даже с просто око се виждаше, че пред мен стои фанатик. За съжаление, като всеки фанатик, и той беше склонен към прекалено крайни разсъждения. (Да вземем дори само изказванията му за прогресорството, за които ще стане дума и по-нататък.) Но той беше готов да действува. И без повече обяснения го взех в отдела, като веднага му тикнах в ръцете темата „Посещението на старата дама“.

Тойво се оказа много съвестен работник! Беше енергичен, инициативен, не знаеше що е умора. И притежаваше едно рядко качество за неговата възраст — не се разочароваше от несполуките. За него нямаше отрицателни резултати. Нещо повече, отрицателните резултати от разследванията го радваха точно толкова, колкото и редките положителни. Той сякаш поначало беше свикнал с мисълта, че през неговия живот няма да открием нищо определено и умееше да изпитва удоволствие от самата (най-често доста отегчителна) процедура по анализирането на що-годе подозрителните извънредни произшествия. Много интересно беше, че когато той се появи, моите стари служители Гриша Серосовин, Сандро Мтбевари, Андрюша Кикин и другите някак се постегнаха, престанаха да мързелуват, вече бяха доста по-малко иронични и значително по-деловити, и не че вземаха пример от него — за това и дума не можеше да става, според тях той беше прекалено млад и зелен, — но той сякаш ги зарази със своята сериозност и съсредоточеност в работата, а си мисля, че най-вече ги поразяваше оная дълбока омраза към обекта на разследване, която той излъчваше и която те самите изобщо не изпитваха. Веднъж случайно споменах на Гриша Серосовин за мургавия хлапак Ривера и скоро разбрах, че всички те са намерили и прочели разказа на Джек Лондон.

Също като Ривера, и Тойво нямаше приятели. Беше заобиколен от верни и предани колеги и самият той беше верен и предан съдружник във всяка работа, но така и не се сприятели с никого. Предполагам, защото беше твърде трудно човек да му бъде приятел — той никога и за нищо не беше доволен от себе си и затова никога нищо не прощаваше на околните. Беше обзет от такъв безпощаден и вглъбен устрем към целта, какъвто съм забелязвал само при големите учени и спортисти. За какво приятелство можеше да става дума тогава…

Всъщност той все пак имаше един приятел. Имам предвид жена му Ася Стасова или Анастасия Петровна. Когато се запознах с нея, тя беше прелестна дребничка жена, пъргава като живак, с остър език и прекалена склонност към прибързани възгледи и необмислени разсъждения. Затова тесният дом винаги приличаше на бойно поле и беше истинско удоволствие да наблюдаваш (отстрани) постоянно избухващите словесни сражения.

Това зрелище изглеждаше още по-странно, понеже обикновено, сиреч в работна обстановка, Тойво по-скоро правеше впечатление на извънредно спокоен, невъзмутим човек, който говори кратко и ясно. Той сякаш постоянно беше затормозен от някаква важна и грижливо обмисляна идея. Но не и когато беше с Ася. В присъствието на Ася той ставаше Демостен, Цицерон, апостол Павел, говореше тържествено, без да допуска възражения, от устата му се лееха максими, той, по дяволите, дори си позволяваше да се подиграва!… Трудно е дори да си представи човек колко различни бяха тези двама души: невъзмутимият и лаконичен Тойво-Глумов-На-Работа и разгорещеният, бъбрив, философствуващ, постоянно заблуждаващ се и страстно отстояващ своите заблуждения Тойво-Глумов-У-Дома. В къщи дори яденето му се услаждаше. Той даже проявяваше прищевки по отношение на гозбите. Ася работеше като гастроном-дегустатор и винаги готвеше сама. Така било прието в дома на майка й, така било прието и в дома на баба й. Тази традиция в семейство Стасови, на която Тойво Глумов се възхищаваше, се коренеше някъде в дълбините на вековете, в онези невъобразими времена, когато още не съществувало молекулярното кулинарно изкуство и се налагало най-обикновените кюфтета да се приготвят по доста сложни и не твърде апетитни процедури…

Другият близък човек на Тойво беше майка му. Всеки ден, с каквото и да беше зает, където и да се намираше, той непременно отделяше време да се свърже с нея по видеоканала и да разменят поне няколко думи. Те наричаха това „контролно обаждане“. С Майя Тойвовна Глумова се запознах преди много години, но това стана при толкова печални обстоятелства, че никога повече не се срещнахме с нея. Не по моя вина. И изобщо никой няма вина за това. С две думи тя имаше прекалено лошо мнение за мене и Тойво го знаеше. Той никога не ми говореше за нея. Но с нея са разговаряли за мен неведнъж — това научих много по-късно…

Несъмнено тази раздвоеност го дразнеше и гнетеше. Не мисля, че Майя Тойвовна му е говорила лоши неща за мене. А и никак не ми се вярва да е разказвала на сина си страшната история за гибелта на Лев Абалкин. По-скоро когато Тойво е започвал да говори за прекия си началник, тя просто е отвръщала студено, като е отбягвала тази тема. Но и това е било напълно достатъчно.

Та нали за Тойво аз не бях просто началник. Та нали всъщност бях единственият му съмишленик, единственият човек в целия необятен „Комкон-2“, който се отнасяше абсолютно сериозно и последователно към въпроса, погълнал цялото му съзнание. Освен това той се отнасяше към мен с дълбока почит и уважение. Все пак негов началник беше легендарният Мак Сим! Тойво още не е бил роден, а Мак Сим вече взривяваше лъчеви кули на Саракш и се биеше с фашистите… Беше се развихрил като Бяла дама сред черните пешки! Той беше организаторът на операция „Вирус“, след която самият Суперпрезидент го нарече Биг Бъг[3]! Тойво е бил още ученик, а Биг Бъг проникна в Островната империя, в самата Столица… пръв от земляните, а всъщност и последен… Разбира се, това бяха все подвизи на прогресор, но нали се знае, че само прогресор може да надделее над прогресора! А Тойво ревностно вярваше в това простичко убеждение.

И още нещо. Тойво си нямаше представа как ще започне да действува, когато в края на краищата намесата на Странниците в земните работи бъде съвсем достоверно установена и доказана. Тогава той не би могъл да се опре на никакви исторически съпоставки с вековната дейност на земните прогресори. За Ируканския херцог разобличеният прогресор-землянин беше зъл дух или практикуващ магьосник. За контраразузнавача от Островната империя същият този прогресор беше ловък шпионин от континента. А какво ще представлява разобличеният прогресор-Странник от гледна точка на сътрудника на „Комкон-2“?

Разобличеният магьосник ще бъде изгорен; не е лошо също да бъде тикнат в дранголника и да бъде заставен да прави злато от собствените си изпражнения. Ловкият шпионин от континента ще бъде презавербуван или унищожен. А как би трябвало да се постъпи с разобличения Странник?

Тойво не знаеше отговора на тези и на други подобни въпроси. И никой от неговите познати не знаеше как да отговори. Повечето от тях смятаха, че тези въпроси не са поставени правилно. „Какво ще направиш, ако около винта на моторницата ти се намотае брадата на водния дух? Ще почнеш да я размотаваш? Безжалостно ще я отрежеш или ще хванеш водния дух за провисналите бузи?“ С мен Тойво не разговаряше на тези теми. Не разговаряше, защото, струва ми се, поначало беше убеден, че Биг Бъг, легендарната Бяла дама, изобретателният Мак Сим много отдавна е обмислил всичко, анализирал е всички възможни варианти и е разработил подробен план, съответно утвърден от висшето ръководство.

Аз не го разочаровах. До някое време.

Трябва да кажа, че Тойво Глумов изобщо беше човек с предубеждения. (Та би ли могло да се очаква нещо друго, след като беше фанатик?) Той например изобщо не искаше да признае, че между неговата тема „Посещението на старата дама“ и отдавна разработваната при нас тема „Рип Ван Уинкъл“[4] има някаква връзка. Случаите на внезапни и напълно необясними изчезвания на хора през седемдесетте и осемдесетте години и точно толкова внезапните им и необясними завръщания бяха единствената страна от „Меморандума на Бромбърг“, която той категорично отказа да разглежда и изобщо да вземе под внимание. „Тук Бромбърг неволно е сбъркал — твърдеше той. — Или ние неправилно го разбираме. За какво им е на Странниците хората да изчезват по необясним начин?“ А при това „Меморандумът на Бромбърг“ беше станал неговият катехизис, програма за работа през целия му живот занапред… Очевидно той не можеше и не искаше да признае, че Странниците биха могли да бъдат почти свръхестествено могъщи. Такова признание би превърнало неговия труд в усилия, хвърлени на вятъра. И наистина, какъв смисъл има да тичаш по следите, да издирваш и да се опитваш да заловиш същество, което всеки миг може да се разсее във въздуха и след това да се събере на кое да е друго място?…

Но колкото и да беше склонен към предубеждения, Тойво никога не се опитваше да опровергава установените факти. Помня как той, новопокръстен и още съвсем зелен, ме убеди да се включа в изясняването на трагедията на остров Матуку.

С този случай естествено се занимаваше секторът „Океания“, където за никакви Странници не искаха и да чуят. Но разследването беше единствено по рода си, нищо подобно не беше се случвало в миналото (искрено се надявам, че и в бъдеще няма да се повтори), та за това нас двамата с Тойво ни приеха без възражения.

От незапомнени времена на остров Матуку стърчеше древен полуразнебитен радиотелескоп. Така и не успяхме да разберем кой и защо го е построил.

Островът се смяташе за необитаван, само от време на време тук се отбивала някоя група делфинери, а понякога в прозрачните заливчета на северния бряг можело да се срещнат по двойки ловци на бисери. Обаче както скоро научихме, през последните няколко години там постоянно живеело раздвоено семейство главанаци. (Днешното поколение вече започна да забравя кои са главанаците. Ще напомня, че това е раса на разумни киноиди от планетата Саракш, която едно време много тясно общуваше със земляците. Тези едроглави говорещи кучета с голямо желание ни придружаваха из целия Космос и дори имаха нещо като дипломатическо представителство на нашата планета. Преди трийсет години те избягаха от нас и повече не влязоха в досег с хората.)

В южния край на острова имаше кръгъл вулканичен залив. Той беше неописуемо мръсен и бреговете му бяха покрити с някаква отвратителна пяна. Изглежда, тази гадост имаше органичен произход, защото привличаше безбройни ята морски птици. Впрочем във водите на залива нямаше никакъв друг живот. Там дори водораслите се размножаваха някак насила.

И на този остров ставаха убийства. Едни хора убиваха други и това беше толкова страшно, че в продължение на няколко месеца на никой не му бе дало сърце да съобщи за тези събития на средствата за масово осведомяване.

Доста скоро се изясни, че виновно или по-точно причина за всичко е гигантско силурско мекотело, чудовищно първобитно главоного, което преди известно време се заселило на дъното на вулканичния залив. Някой тайфун трябва да го е запокитил там. Биополето на това чудовище, което от време на време изплувало на повърхността, потискало психиката на висшите животни. По-специално при човека то пагубно намалявало равнището на подбудите, в това биополе човек ставал недружелюбен и саможив, той можел да убие приятеля си, който случайно е изтървал ризата му във водата. И убивал.

Тогава Тойво Глумов си втълпи, че тъкмо това мекотело е предсказаният от Бромбърг Монокосмически индивид в процеса на сътворяване. Трябва да призная, че в началото, когато още нямаше никакви факти, неговите разсъждения изглеждаха доста убедителни (ако изобщо може да се говори за убедителна логика, изградена върху фантастична предпоставка). И трябваше да го видите как постепенно отстъпваше под натиска на все новите и нови данни, с които потресените специалисти по главоногите и палеонтолозите се сдобиваха всеки ден.

Довърши го един студент по биология, който изрови в Токио японски ръкопис от тринадесети век, където се описваше това или друго такова чудовище (цитирам по своя дневник): „В Източните морета се среща катапуморидако, пурпурно обагрено, с множество дълги и тънки ръце, подава се от овална раковина, с големина към трийсет крачки, с острила и гребени, очите му са като загнили и цялото е обрасло с полипи. Щом изплува, протяга се над водата плоско, по подобие на остров, като разнася зловонни и бълва бели изпражнения, та да примамва рибите и птиците. Струпат ли се те, сграбчва ги безразборно с ръце и ги поглъща. В лунните нощи лежи, като се поклаща на вълните, вторачило взор в небесните висини, и размишлява за водната бездна, отгдето е пропъдено. А пък размишленията му са толкоз мрачни, та хвърлят хората в ужас и те се оприличават на тигри.“

Помня, щом прочете това, Тойво, дълбоко замислен, помълча няколко минути, а после въздъхна, както ми се стори, с облекчение и каза: „Да. Не е той. И по-добре, защото е прекалено гаден.“ Според него Монокосмосът сигурно беше съвсем отвратително същество, но все пак не до такава степен. Явно Монокосмосът не се побираше в неговите представи в облика на силурски октопод. (Между другото, също както и това мекотело — с отровното си биополе, със своята разтваряща се черупка и със собствената си възраст над четиристотин милиона години — изобщо не се побираше в никакви представи на специалистите.)

По този начин първото сериозно дело, с което се захвана Тойво Глумов, не донесе никакъв резултат. Той работи още доста време на празен ход и ето че в средата на 98-а година поиска от мен разрешение да се заеме с обработването на материалите за масовите фобии. Разреших му.

Бележки

[1] Метавизор (от гр. и лат.) — фантастичен термин, въведен от братя Стругацки за усъвършенствуван апарат — аналог на съвременните преносими телевизори. — Б.пр.

[2] Цитатът и авторът са измислени от братя Стругацки. — Б.пр.

[3] Биг Бъг (от англ. жаргон) — важна личност, голяма клечка. (Тук и по-нататък става дума за събития, описани в „Обитаемият остров“ и „Трудно е да бъдеш бог“.) — Б.пр.

[4] По заглавието на прочутия разказ на Уошингтън Ървинг. — Б.пр.