Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Вълните усмиряват вятъра (28)

Деветнадесети документ

ПОВЕРИТЕЛНО!

САМО ЗА ЧЛЕНОВЕТЕ НА ПРЕЗИДИУМА НА СВЕТОВНИЯ СЪВЕТ!

Екз. №115

Съдържание: запис на разговора, състоял се в „Дома на Леонид“ (Краслава, Латвия) на 14 май 99 година

Участници: Л. А. Горбовски, член на Световния съвет: Г. Ю. Комов, член на Световния съвет, вр.и.д. президент на сектора „Урал-Север“ на КК-2 Д. А. Логовенко, зам.-директор на Харковския филиал на ИМИ

 

Комов: С една дума вие фактически по нищо не се отличавате от обикновения човек?

Логовенко: Разликата е огромна, но… Сега, когато седя тук и разговарям с вас, аз се отличавам от вас само по съзнанието, че не съм такъв като вас. Това е едно от моите равнища… доста изморително между другото. Нужно е да полагам усилия да бъда на това равнище, но все пак навреме свикнах, а повечето от нас вече завинаги отвикнаха от това равнище… Та сега, на това равнище, разликата може да се открие само със специална апаратура.

Комов: Искате да кажете, че на другите равнища…

Логовенко: Да. На другите равнища всичко е по-различно. Съзнанието е друго, физиологията е друга… дори обликът ни е друг…

Комов: Сиреч на другите равнища вече не сте хора?

Логовенко: Ние изобщо не сме хора. Нека не ви обърква това, че сме родени човеци и от хората…

Горбовски: Моля да ме извините, Даниил Александрович. А не бихте ли могли да ни покажете нещо… Разберете ме правилно, не бих искал да ви обидя, но засега… всичко това са само думи… Какво ще кажете, а? Нека видим някое друго равнище, ако не ви затруднявам, а?

Логовенко (весело се засмива): Моля…

 

(Чуват се тихи звуци, напомнящи преливащо се изсвирване, нечий неразбираем възглас, звън на счупено стъкло.)

 

Логовенко: Извинете, мислех, че е нечупливо.

 

(Пауза около десет секунди)

 

Логовенко: Той ли е?

Горбовски: Н-не… Май че… Не-не, не е той. Онзи е, ей го там, седи на перваза…

Логовенко: Един момент…

Горбовски: Няма нужда, не си правете труда, убедихте ме. Благодаря ви.

Комов: Не можах да разбера какво стана. Това фокус ли беше? Аз бих…

 

(Във фонограмата следва празно място: липсват 12 минути и 23 секунди.)

 

Логовенко: … съвсем друг.

Комов: А какво общо има тук фукамизацията?

Логовенко: Възбуждането на хипоталамуса води до разрушаване на третата импулсна система. Не можехме да допуснем това, докато не се научихме да я възстановяваме.

Комов: И проведохте кампанията по приемане на Поправката…

Логовенко: Строго погледнато, кампанията проведохте вие. Но по наша инициатива, разбира се.

Комов: А „синдрома на пингвина“?

Логовенко: Не ви разбрах.

Комов: Става дума за онези фобии, които вие причинихте със своите опити… космофобиите, ксенофобиите…

Логовенко: Да-да, разбирам. Вижте, има няколко способа и методики за откриване на третата импулсна система у човека. Аз самият се уповавам на приборите, но моите колеги…

Комов: С една дума имате пръст в тази работа?

Логовенко: Разбира се! Та ние сме много малко и създаваме своята раса със собствените си ръце, в този момент, мимоходом. Допускам, че някои наши похвати ви изглеждат не съвсем морални и дори жестоки… но трябва да признаете, че нито веднъж не допуснахме да се случи нещо с необратими последици.

Комов: Да предположим. Ако не смятаме китовете.

Логовенко: Моля да ме извините, но няма какво „да предполагаме“, ние наистина не сме допуснали такова нещо. А що се отнася до китообразните…

 

(Във фонограмата следва празно място: липсват 2 минути и 12 секунди.)

 

Комов: … не това ни интересуваше. Забележете, Леонид Андреевич, нашите момчета са се заблудили за първопричината, но във всяко отношение, освен е тълкуванието на следите, са били прави.

Логовенко: Защо „освен“? Не знам кои са тези „ваши момчета“, но Максим Камерер успя съвсем точно да се добере до нас. Така и не можах да разбера по какъв начин в ръцете му се озова списъкът на всички хора, които се превърнаха в людени през последните три години…

Горбовски: Прощавайте, вие казахте „Людени“?

Логовенко: Все още нямаме общоприето име, с което самите ние да се наричаме. Повечето от нас използват термина „метахом“, така да се каже — „следчовек“. Някои наричат себе си „мизити“^[1]. Аз предпочитам да се наричаме „Людени“. Първо, това име прилича на руската дума „люди“^[2] и, второ, един от първите людени беше Павел Люденов, той е нашият Адам. Освен това съществува и полушеговитият термин „хомо луденс“…

Комов: „Играещ човек“…

Логовенко: Да. „Играещ човек“. А пък според любителите на черния хумор „люден“ е анаграма на думата „нелюд“, сиреч „нечовек“. Ама че шегобийци се извъдили… Та Максим се сдобил със списъка на людените и много ловко ми го тикна под носа, като ми даде да разбера, че нашето съществуване вече не е тайна за вас. Честно казано, изпитах облекчение. Най-после възникна пряк повод да започнем преговори. Та нали повече от месец вече чувствувах, че кръгът се затваря около мене и се опитвах да разбера какво мисли Максим…

Комов: Значи вие не умеете да четете чужди мисли? Та нали ридърите…

 

(Във фонограмата следва празно място: липсват 9 минути и 44 секунди.)

 

Логовенко: … да ни попречи. И не само заради това. Смятахме, че трябва да запазим тайната преди всичко във ваш интерес, в интерес на човечеството. Бих искал напълно да изясним този въпрос. Ние не сме хора. Ние сме людени. Не си правете погрешни изводи. Ние не сме резултат от биологична революция. Ние се появихме, защото човечеството достигна определено равнище на социално-технологична организация. Още преди сто години бихме могли да открием третата импулсна система в човешкия организъм, но да я подтикнем към действие се оказа възможно едва в началото на нашия век, а пък да придържаме людените по спиралата на психо-физиологичното развитие, като ги водим от едно равнище към друго и така до края… сиреч според вашите понятия да възпитаваме людените — това стана възможно съвсем наскоро…

Горбовски: Чакайте-чакайте! Значи тази трета импулсна система все пак я има във всеки човешки организъм, така ли?

Логовенко: За съжаление не е така, Леонид Андреевич. Там е трагедията. Вероятността у човек да бъде открита третата импулсна система е не повече от едно на сто хиляди. Засега не знаем откъде се е появила тя и защо е възникнала. По всяка вероятност тя е следствие от някаква древна мутация.

Комов: Един на сто хиляди — това не е чак толкова малко, като имаме предвид колко милиарда е човечеството…

Логовенко: Затова се наложи да пазим всичко в тайна. Разберете ме правилно. Деветдесет процента от людените въобще не се интересуват от съдбата на човечеството и изобщо от човечеството. Но има и една група от такива като мене. Ние не искаме да забравим, че сме плът от вашата плът и имаме една и съща родина, и вече много години си блъскаме главата как да смекчим последиците… Та нали фактически нещата изглеждат така, сякаш човечеството се разпада на два биологични вида. И няма как да избегнете чувството за унижение при мисълта, че един от вас далеч е надскочил онзи предел в развитието, който е непреодолим за сто хиляди души. А пък този, единият, няма къде да се дене от чувството за вина. И най-страшното е, че пропастта разделя семейства, приятели…

Комов: Значи метахомът вече престава да бъде привързан към близките си?

Логовенко: Тук има индивидуални различия. Не е така просто, както си мислите. Най-типичният модел на отношенията на людените към хората е близък до отношението на много зает възрастен човек с богат житейски опит към симпатични, но безкрайно отегчителни дечурлига. А сега си представете какви са отношенията между людена и неговия баща, между людена и най-близкия му приятел, между людена и неговия учител…

Горбовски: Между людена и жена му…

Логовенко: Това са трагедии. Леонид Андреевич. Истински трагедии.

Комов: Виждам, че вземате присърце създалото се положение. В такъв случай може би най-простото решение е да спрете. Нали в края на краищата това зависи само от вас…

Логовенко: А не ви ли се струва, че такова действие би било неморално?

Комов: А на вас не ви ли се струва, че няма никакъв морал в това човечеството да се довежда до шоково състояние? Да се създава масов комплекс за малоценност, младежта да се изправя пред факта, че нейните възможности са ограничени!

Логовенко: Та нали затова съм дошъл при вас — да намерим изход.

Комов: Изходът е един. Вие сте длъжни да напуснете Земята.

Логовенко: Извинете, кои по-точно имате предвид?

Комов: Вие, метахомите.

Логовенко: Генадий Юриевич, пак повтарям: по-голямата част от людените не живеят на Земята. Всичките им интереси, целият им живот са извън Земята. Дявол да го вземе, вие да не живеете в постелята си! А със Земята постоянно са свързани само акушерите като мен и хомопсихолозите… и още няколко десетки от най-нещастните сред нас — тези, които не могат да се откъснат от близките и любимите си!

Горбовски: А!

Логовенко: Казахте ли нещо?

Горбовски: Нищо-нищо. Слушам ви внимателно.

Комов: Значи искате да кажете, че людените и земляците на практика нямат никакви общи интереси, така ли?

Логовенко: Да.

Комов: А някакво сътрудничество възможно ли е?

Логовенко: В коя област?

Комов: Вие по-добре знаете.

Логовенко: Страхувам се, че хората не могат да ни бъдат полезни. Що се отнася до нас… Знаете ли, има една стара народна мъдрост. В нашия случай тя ще прозвучи доста жестоко, но ще ви я припомня: „Можеш да научиш мечката да кара велосипед, но ще има ли тя някаква полза от това и дали ще й хареса?“ Извинете ме, за бога. Но вие самите казахте, че нямаме никакви общи интереси. (Пауза) Естествено, ако допуснем, че Земята и човечеството могат да бъдат заплашени от някаква опасност, ние ще се притечем на помощ, без да се замисляме и с цялата си сила.

Комов: Е, благодарим и за това.

 

(Продължителна пауза, чува се как бълбука течност, звън на чукащи се чаши, едва доловими глътки, пъшкане.)

 

Горбовски: Да-а, това е сериозно предизвикателство за нашия оптимизъм. Но като си помисля, човечеството е приемало и по-страшни предизвикателства… И изобщо не мога да ви разбера, Генадий. Та вие толкова страстно ратувахте за вертикалния прогрес. Ами ето ви го вертикалния прогрес! В най-чистия му вид! Човечеството, което досега се разливаше по процъфтяващата равнина под светлите небеса, изведнъж се устремява нагоре. Естествено не всички вкупом, на тълпи, но защо това толкова много ви огорчава? Винаги е било така. И навярно така ще бъде… Човечеството винаги е навлизало в бъдещето кълн по кълн, чрез най-добрите си представители. И винаги сме се гордеели със своите гении, а не сме страдали, че ние, да речем, не принадлежим към тях. А пък Даниил Александрович какво взел да ни разправя, че не бил човек, а люден, та това е чисто и просто терминология… Все едно — вие сте хора, при това земляни, и няма къде да се денете. Просто още сте млади и зелени.

Комов: Вашето лекомислие, Леонид Андреевич, понякога направо ме изумява.

Горбовски: Я-а-а, колко се… горещите, гълъбчето ми. Ето това е прогресът. С цялата му прелест. Та къде сте виждали прогрес без шок, без тъга, без унижение? Без такива, които отиват далеч напред, и такива, които изостават?…

Комов: Е, хубава работа! „И тези, които ще ме унищожат, посрещам с приветствени химни“…

Горбовски: В случая по-скоро би прилягало нещо от рода на… ъ-ъ-ъ… „И тези, които ще ме надминат, изпращам с приветствени химни“…

Логовенко: Генадий Юриевич, може ли да се опитам да ви утеша? Освен третата импулсна система ние открихме в организма на хомо сапиенса четвърта нискочестотна и пета… засега безименна система. Какво ще стане, ако успеем да подтикнем към действие тези системи, ние — даже ние! — не бихме могли и да предположим. Както не можем да предположим колко такива системи има още у човека… (Пауза) Какво да се прави! Зад гърба ни има шест научно-технически революции, две технологически контрареволюции, две кризи… щеш не щеш, започваш да еволюираш.

Горбовски: Точно така. Ако бяхме седели мирно и тихо като тагоряните или леонидяните — нямаше да се мъчим. Кой ни е крив, че се увлякохме по технологиите!

Комов: Добре, добре. Но какво представлява все пак метахомът? Какви са неговите цели, Даниил Александрович? Стимулите му? Интересите му? Или това е тайна?

Логовенко: Никакви тайни нямаме.

 

(Тук фонограмата прекъсва: следващите 34 минути и 11 секунди безвъзвратно са изтрити.)

 

15 май 99 година

М. Камерер

(Край на деветнадесетия документ)

Срамувам се, като си спомня, че през всичките тези последни дни бях в състояние, близко до еуфорията. Чувствувах се така, сякаш внезапно се бях освободил от непоносимо физическо усилие. Навярно нещо подобно е изпитвал Сизиф, когато камъкът най-сетне се изтръгвал от ръцете му и му се удавала блажената възможност да поседи малко на върха, преди да започне всичко отначало.

Всеки землянин преживя Голямото откровение по свой начин. Но, ей богу, това, което се стовари на моята глава, не може да се сравнява с участта на когото и да било.

Отново прочетох всичко, което съм написал досега, и взех да се опасявам да не би превратно да схванете моите преживявания във връзка с Голямото откровение. Може да останете с впечатление, че тогава съм се страхувал за съдбата на човечеството. Разбира се, и без такива страхове не минах — нали все още не знаех абсолютно нищо за людените, освен това, че те съществуват. Така че се страхувах. И от време на време в главата ми се мяркаше като вик на отчаяние паническата мисъл: „Край, ето ти на, играчка-плачка!“ И имах чувството, че правя пагубно остър завой под гребена на вълната, когато изглежда, че всеки миг кормилото може да се изтръгне от ръцете ти и да полетиш в неизвестността, безпомощен като дивак по време на земетресение… Но над всичко това все пак преобладаваше унизителното чувство, породено от факта, че осъзнавах пълната си професионална непригодност. Изпуснахме питомното… Духнаха ни под опашката. Проиграхме случая. Проспахме го като бездарни любители…

И ето че сега цялата тази тежест се свлече от плещите ми. И между другото съвсем не защото Логовенко успя поне малко да ме убеди в нещо или да ме накара да му се доверя. Работата беше съвсем друга.

За месец и половина вече бях се примирил с чувството за професионално поражение. („Може да се преживява на този свят дори когато те мъчи съвестта“ — ето едно от малките неприятни открития, които човек прави с възрастта.)

Кормилото вече не можеше да се изтръгне от ръцете ми — бях го предал на други. И сега дори, едва ли не като страничен наблюдател, отбелязвах (за себе си), че Комов все пак май твърде много сгъстява боите, а Леонид Андреевич, както винаги, е прекалено сигурен, че всеки катаклизъм завършва щастливо…

Отново бях на своето място и съзнанието ми пак беше завладяно от обичайните грижи — например да осигуря постоянен и достатъчно изчерпателен поток от сведения за тези, които следваше да вземат решенията.

Вечерта на 15-и получих заповед от Комов да действувам така, както намеря за добре.

Сутринта на 16-и извиках при себе си Тойво Глумов. Без всякакви предварителни обяснения му дадох да прочете текста на разговора в „Дома на Леонид“. Интересно е, че на практика бях уверен в успеха на начинанието.

Пък и от къде на къде трябваше да се съмнявам?