Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Вълните усмиряват вятъра (33)

Двадесет и четвърти документ

КОМКОН-1

ДО ПРЕДСЕДАТЕЛЯ НА КОМИСИЯТА „МЕТАХОМ“

КОМОВ. Г. Ю.

 

Мон Капитен!

Изпращам ти два любопитни текста, които имат пряко отношение към обекта на сегашното ти страстно увлечение.

 

ПЪРВИ ТЕКСТ (Бележка на Т. Глумов до М. Камерер)

Скъпи Биг Бъг!

Много съм виновен пред Вас, но съм готов да поправя грешката си. Вдругиден, на втори, точно в 20:00 часа НЕПРЕМЕННО ще бъда вкъщи. Чакам Ви. Уверявам Ви, че ще има най-различни лакомства и обещавам всичко да Ви обясня. Макар че, доколкото разбирам, засега няма кой знае каква нужда.

 

ВТОРИ ТЕКСТ (Писмо на А. Глумова до М. Камерер, изпратено заедно с бележката на Т. Глумов)

Уважаеми Максим!

Той ме помоли да Ви изпратя тази бележка. Защо не я е пратил сам ли? Защо не Ви се е обадил, за да се разберете кога ще се срещнете? Не мога да Ви дам никакви разумни обяснения. Изобщо в последно време много рядко го разбирам, дори когато на пръв поглед става дума за най-обикновени неща. Но затова пък знам, че той е нещастен. Също както и всички останали. Когато е с мен, той се измъчва от скука. Когато пък е там, сам-самичък, тъгува за мен, иначе нямаше да се завръща. Разбира се, той не може да продължава да живее по този начин и ще трябва да избере едната от двете възможности. Знам коя ще избере. В последно време той се завръща все по-рядко и по-рядко. Познавам някои негови събратя, които изобщо престанаха да се завръщат. Те вече няма какво да правят на Земята.

Що се отнася до неговата покана, естествено ще се радвам да Ви видя, но не се надявайте, че ще дойде и той. Аз поне не се надявам.

Ваша А. Глумова

 

 

Разбира се, Камерер отиде на срещата и естествено Т. Глумов не дойде.

Те си отиват, мон Капитен. По-точно — вече си отидоха. Завинаги. Тръгнаха си нещастни и оставиха след себе си нещастници. Човещината — това е сериозно нещо.

Те бяха твърде нещастни от самото начало. Дълго се залъгваха, че така ще бъде само до време. Докато са самотни. Докато си нямат свое истинско общество. Свое човечество. Ама ето че станаха достатъчно много, за да разберат, че не там е спасението. Общество от самотници е невъзможно. Откъсването на любените от нас им струваше твърде скъпо…

Цената се оказа прекалено висока. Човек е обречен да страда дори когато нарича себе си люден, щом се опита да мине без човечеството.

Как всичко това изобщо не прилича на ония апокалиптични видения, които се надпреварвахме да си внушаваме един на друг преди четири години! Помниш ли как старият Горбовски, като се усмихваше хитро, изпъшка: „Вълните усмиряват вятъра…“ Всички ние закимахме разбиращо, а ти, спомням си, дори продължи този цитат с вид, многозначителен чак до кретенизъм. Но нима тогава го разбрахме? Никой от нас не го разбра. И сега, мон Капитен, когато те си отидоха и вече няма да се върнат, нима сега всички въздъхнахме с облекчение? Или може би със съжаление? Аз не знам. А ти?

Твой Атос

13.11.102 година

(Край на двадесет и четвъртия документ)