Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Камерер (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Волны гасят ветер, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 18 гласа)

Информация

Корекция
NomaD (2015 г.)
Източник
sfbg.us

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне
  3. — Корекция

Малая Пеша. Същият ден. 8 часът сутринта

С галерата в ръце Кир някак се напъхал в кабината на нулевия транспорт и изчезнал в своя Петрозаводск. Базил съблякъл ужасното си яке, излегнал се на сянка направо на тревата и май че задрямал. Баба Албина се скрила във вила №1.

Тойво не влязъл в клуба, просто седнал на тревата, кръстосал нозе и зачакал.

В Малая Пеша не ставало нищо особено. От време на време Чугунения Юрген бълвал от дълбините на своята вила №7 нещо относно времето, нещо за реката и нещо във връзка с отпуската си. Албина, все така цялата в бяло, се появила на своята веранда и седнала под платнения навес. Разнесъл се тихият й мелодичен глас — явно разговаряла с някого по видеофона. На няколко пъти пред очите на Тойво се мярнал и Будалко Толстов. Той сновял между къщите, като непрекъснато клякал и разглеждал земята, пъхал се и ровел из шубрака, а понякога дори лазел на четири крака.

В седем и половина Тойво се надигнал, влязъл в клуба и се свързал по видеофона с майка си — обичайното контролно обаждане. Той се опасявал, че през деня ще бъде много зает и няма да намери друго време да позвъни. Поговорили си за това-онова… Тойво разказал, че срещнал тук една прастара балерина на име Албина. Не е ли това Великата Албина, за която в детството му проглушили ушите? Те обсъдили този въпрос и стигнали до извода, че това е напълно възможно, но имало и още една балерина със същото име, която била около петдесет години по-възрастна от Великата Албина… После те се сбогували до утре.

Навън някой гръмогласно изревал: „А раците? Льова, ами раците!…“

Льова Толстов припряно крачел към клуба, като раздразнено махал с лявата ръка към приятеля си да не крещи; с дясната притискал към гърдите си някакъв обемист пакет. Пред входа на сградата той се поспрял и с писклив фалцет се провикнал към вила №7: „Ей сега ще се върна! След малко!“ Тогава забелязал, че Тойво го гледа, и взел да обяснява, сякаш се извинявал:

— Изключително странна история. Все пак трябва да разбера каква е тази работа.

Той се скрил в кабината на нулевия транспорт и след това известно време наоколо нищо не ставало. Тойво решил да чака до осем часа.

В осем без пет иззад гората неочаквано се появил глайдер, направил няколко кръга над Малая Пеша, като постепенно се спускал, и плавно кацнал пред вила №10 — същата, в която, ако се съдело по обстановката, живеело семейството на живописеца. От глайдера изскочил едър мъж, изкачил се на бегом по стълбите на верандата и като се извърнал, викнал: „Всичко е наред! Празно е. Няма нищо!“ Тойво се запътил към тях и докато вървял през площада, от глайдера излязла млада жена с късо подстригани коси, във виолетова хламида над коленете. Тя не се качила на верандата, а останала до глайдера, като стискала здраво дръжката на вратата.

Скоро станало ясно, че живописецът в това семейство е тъкмо жената, тя се казвала Зося Дядова и тъкмо нейния автопортрет видял Тойво във вилата на Яригини. Била на двадесет и пет — двадесет и шест години, учела в Академията, в класа на Комовски-Корсаков, и все още не била създала нищо значително. Била красива, много по-красива от своя автопортрет. С нещо напомняла на Тойво за неговата Ася, макар че той никога в живота си не бил виждал своята Ася толкова наплашена.

А мъжът се казвал Олег Олегович Панкратов и бил лектор в Сиктивкарския учебен окръг, а преди това, в продължение почти на тридесет години, бил астроархеолог, работил в групата на Фокин, участвувал в експедицията на Кала-и-Муг (известна още като „парадоксалната планета Морохаси“) и изобщо много бил видял и патил по белия свят, пък и по черния, сивия и всякакви други светове. Бил много спокоен, даже малко муден мъж, с ръце като лопати, стабилен, як и непоклатим, с булдозер не можеш го отмести, а при това в лице бил бял и румен, синеок, с нос като картоф и разкошна руса брада, същински Иля Муромец…

И нищо чудно нямало в това, че по време на снощните събития двамата съпрузи се държали по съвсем различен начин. Щом съгледал живите торби, които се опитвали да пролазят през прозореца на спалнята, Олег Олегович естествено се учудил, но изобщо не се уплашил. Може би защото тутакси си спомнил за онзи филиал в Нижняя Пеша, където навремето няколко пъти се бил отбивал, пък и самият вид на чудовищата не предизвиквал у него усещане за опасност. Погнуса — ето какво изпитвал той преди всичко. Погнуса и отвращение, ала никакъв страх. Като ги запъхал с длани, той не пуснал меховете в спалнята, а ги избутал обратно в градината. Те били противно податливо-гъвкави под дланите му; гадни, хлъзгави и лепкави на пипане, те напомняли най-вече вътрешностите на някакво огромно животно. Тогава той се разтичал из спалнята, като се мъчел да се сети къде може да си избърше ръцете, но в този миг Зося закрещяла на верандата и той забравил за погнусата си…

Да, всички ние не се държахме по най-добрия начин, но не биваше все пак да се разпасваме, както направиха някои. Та има хора, които и досега не могат да дойдат на себе си. Наложи се да откараме Фролов в болницата още в Сула, него го откъснаха от глайдера съвсем разкапан… А Крикорянови с децата изобщо не спряха в Сула — и четиримата се хвърлиха към нула-Т-кабината и поеха право за Мирза Чарла[1]. На прощаване Крикорян извика: „Където и да е, само да е по-далеч оттука и завинаги!…“

Виж, Крикорянови Зося ги разбирала много добре. На нея лично никога не й се било случвало да преживее такъв ужас. И най-важното изобщо не било дали тези животни са опасни, или не. „Ако всички ние бяхме погнати от ужас… Не ме прекъсвай, Олег. Говоря за нас, обикновените, неподготвените хора, а не за такива гърмени зайци като тебе… Ако всички ние бяхме погнати от ужас, той изобщо не се дължеше на страх, че ще бъдем изядени, удушени, живи смлени или кой знае какво… Не, това беше съвсем друго усещане!“ Зося се затруднила да определи какво усещане било. Най-лесно за разбиране било следното описание: това не било ужас, то било усещане за пълна несъвместимост, просто било невъзможно да се намираш в един и същи обем на пространството с тези твари. Но най-интересното в нейния разказ било нещо съвсем друго.

Оказало се, че в същото време тези чудовища били прекрасни! Те били толкова страшни и отвратителни, че посвоему били съвършени. То било съвършена грозота, естетическо докосване на идеалната грозота и идеалната красота. Някой някога бил казал, че идеалната грозота би трябвало да предизвиква у нас същото естетическо усещане, както и идеалната красота. До снощи това винаги й се струвало парадокс. А то не било парадокс! Или пък нейният вкус е твърде извратен, а?…

Тя показала на Тойво рисунките си, направени по памет два часа след паниката. Те с Олег се настанили в някаква пуста къща в Сула и отначало Олег я наливал с тоник да се свести, а после се мъчел да й избистри съзнанието с психомасаж, но всичко това не помагало, и тогава тя взела лист хартия, някакво ужасно стило, твърдо и грапаво, и започнала припряно — линия след линия, сянка подир сянка — да пренася на хартията онова, което като кошмар се мержелеело пред очите й, като заслонявало реалния свят…

В рисунките нямало нищо особено. Сред паяжината от линии се различавали познати предмети: парапет на веранда, маса, храсти, а върху тях се стелели размити сенки с неопределени очертания. Рисунките обаче пораждали някакво чувство на тревога, неудобство и притеснение… Олег Олегович намирал, че в тях има нещо, макар според него всичко да било твърде по-просто и по-противно. Но той бил далеч от изкуството. Ей така, неквалифициран потребител и нищо повече…

Той попитал Тойво какво е успял да открие. Тойво му описал своите предположения за Флеминг, Нижняя Пеша, ембриофорите от нов тип и така нататък. Панкратов кимал и се съгласявал, а после рекъл с малко тъга, че в цялата тази история най-много го огорчава… как да се изрази? Ами прекомерната нервност на днешния земен жител. Та те всички търтили да бягат като един! Поне някой да беше се заинтересувал, да беше проявил любопитство… Тойво се застъпил за честта на днешния земен жител и разказал за баба Албина и за малкия Кир.

Олег Олегович направо грейнал. Взел да тропа с грамадните си като лопати длани по облегалките на креслото и по масата, победоносно поглеждал ту към Тойво, ту към своята Зося и смеейки се, току възкликвал: „Ей, Кирюха! Ама че юнак! Винаги съм казвал, че от него ще излезе нещо… А виж ти нашата Албина каква била! Пък аз я мислех за прекалено префърцунена…“ Тогава Зося разпалено заявила, че няма нищо чудно в това, та нали старците и децата винаги са били от един дол дренки… „И космическите вълци! — провикнал се Олег Олегович. — Не забравяй космическите вълци, мила моя!…“ Те взели да се препират полусериозно-полушеговито, но изведнъж нещо станало.

Тъй както слушал любимата си, усмихнат до уши, Олег Олегович внезапно престанал да се усмихва, веселието за миг се изтрило от лицето му и то помръкнало в недоумение, сякаш нещо го поразило до дън душа. Тойво проследил погледа му и видял, че на вратата на своята вила №7 стои, облегнат на рамката, огорченият и безутешен Ернст Юрген — вече не в своя скафандър за лов на пагурораци, а в широк бежов костюм, с плоска кутия бира в едната ръка и огромен сандвич с нещо червено-бяло в другата, и току поднася към устата си ту едната ръка, ту другата, и дъвче, и гълта, като при това непрекъснато гледа през площада към входа на клуба.

— А ето го и Ернст! — възкликнала Зося. — А ти какви ги разправяш!

— Умът ми не го побира! — бавно рекъл Олег Олегович с все същия слисан вид.

— Ернст, както виждаш, също не се е изплашил — казала му Зося малко злъчно.

— Виждам — съгласил се Олег Олегович.

Той знаел нещичко за този Ернст Юрген и никак не очаквал да го види насам след случилото се вчера. Нямал работа тук Ернст Юрген сега, не било нормално да стои на верандата си в Малая Пеша, да пие бира и да си хапва варени пагурораци, а по-скоро Ернст Юрген би трябвало да си е плюл на петите и тозчас да е офейкал, без дори да се огледа, някъде към Титан или дори по-далече.

И Тойво побързал да разсее това недоразумение — обяснил им, че снощи Ернст Юрген не бил в селището; вчера той ловял пагурораци на няколко километра нагоре по течението. Зося много се огорчила, а Олег Олегович, както се сторило на Тойво, дори облекчено въздъхнал. „Това е съвсем друга работа! — рекъл той. — По-рано трябваше да го кажете…“ И макар, разбира се, никой да не го питал защо толкова се изненадал, неочаквано се захванал да обяснява: него, разбирате ли, го смутило това, че снощи по време на паниката той със собствените си очи видял как Ернст Юрген разбутал всички с лакти и по най-безсрамен начин си пробил път, устремен към нула-Т-кабината в клуба. Сега вече разбирал, че се е заблудил, не е било така. Сега вече ставало ясно, че не би могло и да бъде, но в първия момент, когато видял Ернст Юрген с кутията бира…

Кой знае дали Зося му повярвала, но Тойво не приел за чиста монета нито една негова думичка. Нищо такова нямало и никакъв Ернст Юрген не се бил мяркал вчера по време на паниката пред очите на Олег Олегович, а просто Олег Олегович знаел нещо за този Юрген, нещо съвсем друго и доста по-забавно, но явно се страхувал, че ще прозвучи недоброжелателно, щом се стеснявал да говори за това…

И тогава над Малая Пеша паднала сянка, и пространството наоколо се изпълнило с приглушени птичи крясъци, иззад ъгъла на клуба излетял като стрела разтревоженият Базил, като навличал в движение якето си, а слънцето вече отново засияло над Малая Пеша, и на площада величествено, без да превие нито едно стръкче трева, се спуснал, целият златист и лъщящ като гигантски кравай, един псевдограв[2] от класа „Пума“, от най-новите, последна дума на техниката, и тутакси по периферията му като цветни пъпки се разпукали многобройни овални люкове, и от тях на площада се изсипали дългокраки, мургави, делови и гръмогласни хора, те стоварили и помъкнали някакви сандъци, накичени с муфи, развивали маркучи с причудливи накрайници, засвяткали с лампите на превключвателите, засуетили се, разтичали се, ръкомахали, и сред тях най-много се суетял, тичал насам-натам, размахвал ръце, тътрел сандъци и опъвал маркучи Лев-Будалко Толстов, все още във вехтата хламида, сплескана със засъхнала зеленикава тиня.

Бележки

[1] Мирза Чарла — тук: космодрум за междузвездни полети в пясъчната пустиня Каракум в Туркмения. — Б.пр.

[2] Псевдограв (от лат.) — фантастичен летателен апарат, който се движи чрез управляване на гравитацията. — Б.пр.