Филип Хосе Фармър
В телата си разпръснати върнете се (8)

8

Свършиха с яденето и поставиха кутиите по местата им в граалите. Нямаха вода на разположение и трябваше да почакат до сутринта, за да ги измият. Обаче Фригейт и Казз бяха направили няколко кофи от парчета гигантски бамбук. Американецът предложи да отиде до реката, ако някой го придружи, за да напълнят кофите. Бъртън се зачуди защо приятелчето се престарава. Погледна Алис и разбра. Фригейт май се надяваше да намери нечие женско приятелство. Явно предварително се примиряваше, че Алис Харгрийвз ще предпочете Бъртън. А другите жени — Тучи, Налини, Капоне и Фиори, си избраха съответно Галеаци, Бронтич, Роко и Джиунта. Бабидж тръгна нанякъде, може би по същата причина, която принуждаваше и Фригейт да се разходи.

Монат и Казз решиха да отидат с Фригейт. Небето отведнъж се препълни с огромни искри и обширни светещи газови облаци. Блясъкът на тясно натъпканите в простора звезди, някои толкова големи, че приличаха на отчупени от Луната парчета, и сиянието на облаците вдъхваха страхопочитание и ги накараха да се почувстват жалки миниатюрни създания, при това зле направени.

Бъртън се излетна по гръб на купчина листа и запали пура. Оказа се отлична, в Лондон по негово време би струвала поне един шилинг. Вече не се възприемаше като толкова дребен и недостоен. Звездите бяха неодушевени, а той — жив. Никоя звезда не познаваше вкуса на прекрасна пура. Нито блаженството от топла жена с приятно тяло, притиснато до неговото.

От другата страна на огъня, почти изгубени в тревата и сенките, бяха хората от Триест. Алкохолът ги освободи от задръжките, но вероятно чувството за свобода отчасти се дължеше и на радостта отново да са живи и млади. Кискаха се, смееха се, търкаляха се из тревата и шумно се целуваха. После на двойки изчезнаха в мрака. Поне вече не вдигаха шум.

Малкото момиче заспа до Алис. Огънят играеше с отблясъци по красивото аристократично лице на Алис, по великолепното тяло и дългите крака. Бъртън внезапно осъзна, че всичко в него е възкресено. Съвсем твърдо знаеше, че не е онзи старец, който толкова тежко се разплащаше през последните шестнадесет години от живота си за всички прекарани трески и болести, които му извадиха душата в тропиците. Сега отново беше млад и здрав, овладя го някогашният настойчив демон.

И все пак — той обеща да я закриля. Не можеше нито да направи движение, нито да изрече дума, която да й се стори опит за съблазън.

Е, добре, тя не беше единствената жена в света. По-точно, сега имаше всички живели някога жени, ако не на разположение, то поне наблизо, за да ги попита как биха се отнесли към него. Ако всеки, умрял по едно или друго време на Земята, сега се намираше на тази планета. Тя беше само една жена сред много милиарди (може би тридесет и шест милиарда, ако в преценката на Фригейт имаше нещо вярно). Разбира се, нямаше как да намери доказателства дали е така.

Най-адското в цялото преживяване беше, че Алис все едно се оказа единствената, поне в този момент. Не би си позволил да стане и да се отдалечи в нощта, за да търси друга жена — нали така би оставил нея и детето беззащитни. Не се съмняваше, че присъствието на Монат и Казз би я тревожило и не я винеше за това. И двамата се отличаваха с ужасяваща грозота. Нито можеше да я повери на Фригейт (ако той си направи труда да се върне тази нощ), защото още му предстоеше да разбере що за човек е.

Бъртън изведнъж гръмко се засмя на положението си. Със същия успех би могъл и да си го провеси за през нощта. От тази представа отново се разсмя и не спря, преди Алис да го попита добре ли е.

— По-добре, отколкото можете да си представите — отговори той и й обърна гръб.

Бръкна в своя граал и извади последния дар. Малко плоско парче вещество, подобно на необработен каучук. Преди да тръгне, Фригейт отбеляза, че незнайните им благодетели сигурно са американци. Иначе никога не биха си помислили да им предлагат и дъвка.

Бъртън смачка пурата в пръстта и пъхна парчето в устата си. След малко каза:

— Вкусът му е малко чудноват, но наистина приятен. Опитахте ли своето парче?

— Бих искала, но си представям, че ще заприличам на преживяща крава.

— Забравете как трябва да се държи една лейди. Нима мислите, че същества, достатъчно могъщи, за да ви възкресят, ще си позволяват да имат пошли наклонности?

Алис леко се усмихна.

— Не бих могла да зная — каза тя и сложи дъвката в устата си.

Поседяха, лениво дъвчещи, и се гледаха през огъня. Тя не издържаше на погледа му повече от няколко секунди. Бъртън каза:

— Фригейт спомена, че ви познавал. По-точно, знаел нещо за вас. Всъщност коя сте вие, ако сте склонна да извините прекаленото ми любопитство?

— Между мъртъвците няма тайни — безгрижно каза тя. — Както и между бившите мъртъвци.

Била родена на 25 април 1852 година, с името Алис Плезънс Лидъл. (Тогава Бъртън е бил тридесетгодишен.) Била пряка потомка на крал Едуард Трети и неговия син Джон Гонт. Нейният баща бил декан на Крайстчърч Колидж в Оксфорд и също съавтор на широко известен гръцко-английски речник.

(„Лидъл и Скот!“, мислено възкликна Бъртън.)

Имала щастливо детство, получила превъзходно образование и познавала много прочути хора на своето време — Гладстон, Матю Арнолд, Уелския принц, който бил под попечителството на баща й по време на следването си в Оксфорд. Омъжила се за Реджиналд Джървис Харгрийвз, когото много обичала. Той бил „провинциален джентълмен“, харесвало му да ловува, да ходи за риба, да играе крикет, да се грижи за дърветата и да чете френска литература. Имала трима синове, всички станали капитани, двама от тях загинали по време на Световната война през 1914–1918 години. (Бъртън за втори път в този ден чуваше за световна война.)

Тя продължаваше да говори, сякаш питието й развърза езика. Или за да постави с разговора преграда между себе си и Бъртън.

Разказваше за Дина, сивокафявото котенце, което толкова обичала като дете, за високите Дървета в ботаническата градина на нейния съпруг, как баща й, докато работел над речника, винаги кихал точно в дванайсет по обяд и никой не знаел защо… На осемдесет години получила почетна степен от Американския университет в Колумбия^[1] заради особено важната роля, която имала в създаването на всеизвестната книга на мистър Доджсън^[2]. (Забрави да каже заглавието и Бъртън, въпреки че беше ненаситен читател, не успя да си спомни някоя творба на мистър Доджсън.)

— Това бе един истински златен следобед — каза тя — каквото и да казваше официалната метеорологична прогноза. На 4 юли 1862 година аз бях на десет години… сестрите ми и аз носехме черни обувки, бели чорапи, бели памучни рокли и широкополи шапки.

Очите й се разшириха, потреперваше, сякаш се бореше с нещо в себе си и заговори още по-бързо.

— Мистър Доджсън и мистър Дакуърт носеха кошниците за пикника… отплавахме с нашата лодка от Фоли Бридж по Айсис, този път нагоре по течението за разнообразие. Мистър Дакуърт гребеше, капките падаха от веслото като стъклени сълзи в огледалото на Айсис и…

Бъртън чу последните думи като гръмотевица. Взря се изумено в Алис, но устните й се движеха като при нормален разговор. Очите й сега не се отделяха от него, но като че пронизваха през него времето и пространството. Вдигна ръце и замря, може би учудена дотолкова, че не можеше да довърши движението.

Всеки звук се усили. Той чуваше дишането на момичето, грохота на нейното сърце и на сърцето на Алис, шума в корема на Алис и от промъкващия се през клоните бриз. Някъде отдалеч долетя вик.

Стана и се заслуша. Какво се случи? Защо това изостряне на сетивата? Как така чуваше техните сърца, но не и своето? Усещаше формата и тъканта на тревата под краката си. Едва ли не различаваше отделните молекули на въздуха, блъскащи се в неговото тяло.

Алис също се изправи. Тя каза:

— Какво става? — и гласът й го удари като тежък порив на вятъра.

Не й отговори, защото я гледаше. Струваше му се, че сега за първи път виждаше истински нейното тяло. Виждаше и самата нея. Цялата Алис.

Алис тръгна към него с протегнати ръце, очите й се притвориха, устните й се овлажниха. Олюля се и сякаш изпя:

— Ричард! Ричард!

После спря, отвори широко очи. Той също направи крачка към нея и протегна ръце. Тя извика „Не!“, извъртя се и побягна към мрака между дърветата.

За миг той остана неподвижен. Изглеждаше му невъзможно тя, която обичаше така, както никога никоя не бе обичал, да не му отвръща със същото.

Сигурно иска да го поизмъчи. Да, това беше. Втурна се след нея, като не спираше да я вика по име.

Минаха часове, преди да ги завали дъждът. Или въздействието на опиата отшумяваше, или студената вода помогна да го надмогнат, защото и двамата се отърсиха едновременно от екстаза и сънливостта. Тя го погледна, както светкавиците очертаваха лицата им, изкрещя и го отблъсна грубо.

Той падна на тревата, но се пресегна и я улови за глезена, докато тя опитваше да изпълзи настрани от него на длани и колене.

— Какво ти е? — извика той.

Алис прекрати съпротивата. Седна, скри лице в коленете си и се разтресе от ридания. Бъртън стана, сложи длан под брадичката й и насила я накара да погледне нагоре. Мълния отново блесна наблизо и му показа нейното измъчено лице.

— Нали обеща да ме закриляш! — изплака тя.

— Ти не се държеше като човек, който има нужда от закрила. Не съм ти обещавал да те защитавам и от естествени човешки подбуди.

— Подбуди! Подбуди! Боже мой, никога през живота си не съм правила нещо подобно! Винаги съм била почтена! Омъжих се девствена и през целия си живот останах вярна на съпруга си! А сега… с напълно непознат! Просто така! Не зная от какво пощурях!

— Значи съм бил голям провал — каза Бъртън и се засмя.

Но в него вече се надигаха угризенията и тъгата. Ако само беше станало по нейна воля, по собственото й желание, нямаше да чуе и най-слаб шепот от съвестта си. Но тази дъвка съдържаше някакъв могъщ наркотик и той ги принуди да се почувстват като любовници, чиято страст не познаваше граници. Тя несъмнено прояви не по-малък ентусиазъм от която и да е опитна жена в турски харем.

— Не би трябвало да изпитваш никакво разкаяние, нито пък да се упрекваш за нещо — внимателно каза той. — Ти не беше на себе си. Трябва да виниш само наркотика.

— Аз го направих! Аз… аз! Исках да го направя! О, каква мръсна долна проститутка съм!

— Не помня да съм ти предлагал пари.

Не искаше да проявява безсърдечие. Искаше така да я ядоса, че тя да забрави терзанията си. Успя напълно. Тя скочи и заби нокти в лицето и гърдите му. Наричаше го с епитети, които една добре възпитана и изискана дама от викторианската епоха не би трябвало и да е чувала.

Бъртън хвана ръцете й, за да не пострада повече, а тя неспирно бълваше мръсотии срещу него. Накрая, когато млъкна и пак заплака, той я поведе към огъня, от който беше останала само мокра пепел. Той изчегърта горния слой и сложи върху тлеещите въглени стиска трева, запазила се суха под близкото дърво. В отблясъците различи момичето, заспало свито на кълбо между Казз и Монат, завито с наръч трева под „желязното дърво“. Върна се при Алис, настанила се под друго дърво.

— Не се приближавай — каза му тя. — Не искам повече да те виждам. Ти ме обезчести, ти ме омърси! След като ми даде дума, че ще ме защитаваш!

— Щом така искаш, мръзни си на воля. Само се канех да ти предложа да се топлим заедно. Но ако предпочиташ неудобствата, така да бъде. И отново ти казвам — това, което направихме, беше предизвикано от наркотика. Не, не предизвикано. Наркотиците не пораждат желания или постъпки, те просто ни позволяват да ги отприщим. Нашите нормални задръжки изчезнаха и никой от нас не може да вини нито себе си, нито другия. Обаче не искам да бъда лъжец и няма да ти казвам, че не ми е харесало, и ти също ще излъжеш, ако твърдиш, че и на тебе не ти беше приятно. Та защо искаш да се нарежеш на парчета с кинжалите на съвестта си?

— Не съм звяр като тебе! Аз съм добра християнка, почитам Бог и съм добродетелна жена!

— Не се и съмнявам — сухо каза Бъртън. — И все пак, нека за пореден път да подчертая едно нещо. Не вярвам, че би направила това, което направи, ако дълбоко в душата си не си го искала. Наркотикът премахна задръжките ти, но явно не е сложил в ума ти идея какво да направиш. Тя вече си е била там. Всяка постъпка, свързана с поемането на този наркотик, произлиза от самата тебе, от твоите желания.

— Зная! — изпищя тя. — Да не ме смяташ за някаква си тъпа проста слугиня? Имам мозък в главата си! Зная какво съм направила и защо! Само че никога не съм си представяла, че мога да бъда… да бъда такава! Но трябва винаги да съм била! Трябва така да е било!

Бъртън се опита да я утеши, да й обясни, че всеки има нежелани елементи в същността си. Изтъкна, че догмата за първородния грях несъмнено се отнасяше и за нейната постъпка. Та тя беше човешко същество, значи в душата й се криеха тъмни желания. И така нататък. Колкото и да се стараеше тя да се почувства по-добре, само ставаше по-зле. И накрая, треперещ от студ и уморен от безполезни спорове, той се отказа. Пропълзя между Монат и Казз и прегърна малкото момиче. Топлината на трите тела, завивката от трева и усещането на гола плът го успокоиха. Унесе се в сън, а плачът на Алис смътно го достигаше през покрилата го трева.