Филип Хосе Фармър
В телата си разпръснати върнете се (15)

15

Водеха ги по брега покрай голямо здание зад стена от борови трупи. На всяка крачка болката в главата на Бъртън пулсираше. Раните на рамото и по ребрата също го боляха, но кървенето спря. Построената от дърво крепост имаше надвисващ втори етаж и множество стражеви кули. Пленниците влязоха през входа на оградата, който можеше да бъде затворен с грамадна порта. Минаха шестдесет фута по тревясалия двор, после през още една порта в зала, дълга трийсетина фута и широка към двадесет. Освен Фригейт, който беше твърде слаб, за да стои, всички застанаха пред голяма кръгла маса, направена от дъб. Примигваха в хладния полумрак, преди да различат добре двамата мъже, седнали до масата.

Стражи с копия, боздугани и брадви се виждаха навсякъде. Стълба в дъното на залата водеше към площадката на втория етаж, оградена с високи перила. Жени надничаха над тях към пленниците.

Единият от седналите мъже беше нисък и мускулест. Тялото му беше гъсто обрасло с черни къдрави косми, същите косми стърчаха по главата му. Носът му придаваше прилика с ястреб, а и очите му издаваха свирепост като на хищна птица. Вторият беше по-висок и русокос, в здрача беше трудно да се различи цветът на очите му, но сигурно беше син на широкото тевтонско лице. Шкембенце и признаци за растяща двойна брадичка подсказваха за отнетите от робите храна и напитки.

Фригейт беше седнал, но го изправиха по сигнал на русия. Фригейт го погледна и каза:

— Приличате ми на Херман Гьоринг като млад.

След миг се свлече на колене с вик на болка от мушнатия в бъбреците му тъп край на копие.

Русият заговори на английски с твърд немски акцент:

— Да няма повече такива неща, без да съм заповядал. Нека говорят.

Разглеждаше ги няколко минути, после каза:

— Да, аз съм Херман Гьоринг.

— Кой е Херман Гьоринг? — попита Бъртън.

— Твоят приятел може да ти обясни по-късно — каза немецът. — Ако въобще за тебе има „по-късно“. Не съм разгневен от великолепното сражение, което направихте. Възхищавам се на хора, които умеят да се бият. Винаги мога да намеря приложение за още някое копие, а и вие избихте достатъчно много от хората ни. Предлагам ви възможност за избор. По-точно, това се отнася за мъжете. Присъединете се към мен и ще живеете добре с колкото поискате храна, пиене, тютюн и жени. Или ще работите за мен като мои роби.

— За нас — обади се другият мъж на английски. — Ти сабравяш, Херман, це в тези неста ресавам и ас.

Гьоринг се усмихна, преглътна кикота си и каза:

— Естествено! Използвах местоимението „аз“ в кралския му смисъл, така да се каже. Много добре — нека бъде „ние“. Ако се закълнете да служите на нас, а за вас ще бъде много по-добре, ако постъпите така, това означава, че се заклевате във вярност към мен — Херман Гьоринг и към някогашния крал на древен Рим — Тулиус Хостилиус.

Бъртън се вгледа напрегнато във втория мъж. Наистина ли виждаше легендарния крал на древния Рим? На Рим, когато е бил малко селище, заплашено от другите италийски племена — сабините, екуите и волсите? Които на свой ред усещали натиска на умбрийците, които пък били изтласквани от могъщите етруски? Наистина ли този беше Тулиус Хостилиус, войнственият наследник на миролюбивия Нума Помпилиус? Нищо не го отличаваше от хилядите мъже, срещани от Бъртън по улиците на Сиена. Но ако твърденията му съвпадаха с истината, тогава той беше цяла съкровищница, поне за историка и езиковеда. Би трябвало да знае етруски език, защото и той вероятно е произхождал от етруските, също предкласически латински, сабинянски, може би и гръцки. Току-виж знае нещо и за Ромул, митичния основател на Рим. Какви истории можеше да разкаже този човек!

— Е? — настоя Гьоринг.

— Какво ще трябва да правим, ако се присъединим към вас? — попита Бъртън.

— Първо аз… ние трябва да се уверим, че сте хора, каквито са ни нужни. С други думи, хора, които безпрекословно и мигновено ще направят всичко, което им заповядаме. Ще ви подложим на малко изпитание.

Изръмжа заповед и след минута група мъже бяха избутани към масата. Всички бяха слаби и сакати.

— Пострадаха, докато дялаха камъни и строяха стените — обясни Гьоринг. — Освен онези двамата, заловени при опит за бягство. Ще си понесат наказанието. Всички ще бъдат убити, защото вече са безполезни. Значи не бива да се колебаете при убиването им, така ще покажете решимостта си да ни служите. — Той добави: — Освен това всички са евреи. Защо да си усложнявате живота заради тях?

Кембъл — червенокосият, който хвърли Гуенафра в Реката — подаде на Бъртън дебела тояга, от която стърчаха кварцови остриета. Двама стражи сграбчиха един от робите и го насилиха да застане на колене. Беше едър рус мъж със сини очи и гръцки профил. Изгледа яростно Гьоринг и се изплю към него.

Гьоринг се разсмя.

— Присъща му е цялата наглост на неговата раса. Ако поискам, мога да го превърна в трепереща скимтяща купчина, която сама ще се моли за смърт. Но аз не си падам много по мъченията. Моят съратник би искал да му даде възможност да опита огъня, но аз всъщност съм хуманист.

— Убивам, за да защитя живота си или за да защитя онези, които се нуждаят от закрилата ми — каза Бъртън. — Но не съм наемен убиец.

— Убийството на този чифутин е именно защита на собствения ти живот — отговори му Гьоринг. — Ако не го направиш, и ти ще умреш. Само че ще продължи доста.

— Няма да го убия.

Гьоринг въздъхна.

— Ех вие, англичани! Е, бих предпочел да си на моя страна. Но щом не искаш да постъпиш разумно — твоя си работа. Ами ти? — обърна се към Фригейт.

Фригейт, който още се гърчеше на пода, каза:

— Пепелта ти беше пръсната над помийна яма в Дахау заради всичко онова, което си бил и си извършил. Нима и тук ще повториш престъпленията си?

Гьоринг му се усмихна и каза:

— Знам какво са направили с останките ми. Доста от моите роби евреи ми разказаха.

Посочи Монат.

— Що за изрод е този?

Бъртън обясни. Гьоринг се замисли.

— Не бих могъл да му се доверя. Отива в лагера при робите. Ей ти, маймуната. Ти какво ще кажеш?

За изненада на Бъртън, Казз пристъпи напред.

— Ще убивам за тебе. Не искам ставам роб.

Взе тоягата, а стражите насочиха копията си към него, за да го промушат незабавно, ако нещо му хрумне. Той ги изгледа навъсено изпод изпъкващите надочни дъги и вдигна тоягата. Чу се пукот и робът се стовари по лице в отъпканата пръст. Казз върна тоягата на Кембъл и отстъпи встрани. Не погледна Бъртън.

Гьоринг каза:

— Всички роби ще бъдат събрани тази вечер, за да видят какво ще им се случи, ако опитат да се измъкнат. Малко ще опечем бегълците и ще ги избавим от страданията им. Моят изтъкнат колега лично ще размахва боздугана. На него това му харесва.

Посочи Алис.

— Ще взема тази.

Тулиус стана.

— Не, не. Харесва ми. Фсеми другите, Херман. Дафам и дфете. Но нея искам много. Тя прилица, както казвас, на аристократка. На… кралица?

От Бъртън се изтръгна гърлен рев, той издърпа тоягата от ръката на Кембъл и скочи върху масата. Гьоринг се отблъсна назад и върхът на тоягата се размина на косъм с носа му. Римлянинът удари с копие Бъртън и го рани в рамото. Бъртън успя да удържи тоягата, завъртя се и изби оръжието от ръцете на Тулиус.

Робите закрещяха и се нахвърлиха върху стражите. Фригейт отне копие и удари с тъпия край Казз по главата. Неандерталецът се свлече. Монат ритна страж в слабините и му взе копието.

Бъртън не си спомняше нищо след това. Свести се няколко часа преди здрачаване. Главата го болеше по-зле от преди. Ребрата и двете му рамена бяха схванати от болки. Лежеше на тревата в двор с диаметър около петдесет ярда, заграден от дървени стени. По стените, на петнадесет фута над тревата, обикаляха въоръжени пазачи.

Изпъшка, когато седна. Настанилият се до него Фригейт каза:

— Страхувах се, че въобще няма да дойдеш на себе си.

— Къде са жените? — попита Бъртън.

Фригейт заплака. Бъртън поклати глава и каза:

— Стига си циврил. Къде са?

— А къде, по дяволите, мислиш, че са? — изстена Фригейт. — О, Господи!

— Недей да си блъскаш главата за жените. Нищо не можеш да направиш за тях. Поне засега. Защо не ме убиха, след като нападнах Гьоринг?

Фригейт изтри сълзите от лицето си и промърмори:

— Откъде да знам. Може би пазят тебе и мен за огъня. За назидание. Ще ми се да ни бяха убили.

— Какво, толкова отскоро си в рая и вече искаш да го загубиш? — каза Бъртън.

Започна да се смее, но млъкна, защото болките пронизаха главата му.

Бъртън се заприказва с Робърт Спрус, англичанин, роден през 1945 година в Кенсингтън. Спрус му каза, че нямало и месец, откакто Гьоринг и Тулиус взели властта. Засега оставили на мира съседите си. Разбира се, след време щели да опитат да завземат съседните земи, включително територията на индианците онондага оттатък Реката.

До този ден нито един роб не успял да избяга, за да разпространи новината за намеренията на Гьоринг.

— Но хората по границите и сами могат да видят, че стените се изграждат от роби — каза Бъртън.

Спрус се усмихна жлъчно.

— Гьоринг пусна мълвата, че всички те били евреи и че той имал намерението да заробва само евреи. Така че пука ли им на останалите? Както сам можеш да се увериш, това не е вярно. Половината от робите не са евреи.

На свечеряване Бъртън, Фригейт, Руах, де Грейсток и Монат бяха изведени от оградата и закарани до граалов камък. Там бяха събрани около двеста роби, пазени от седемдесет стражи на Гьоринг. Оставиха граалите си върху камъка и зачакаха. Сините пламъци изгърмяха и всеки взе граала си. Робите отвориха своите и стражите взеха тютюна, питиетата и половината от храната.

Фригейт имаше дълбоки рани на главата и рамото, които се налагаше да бъдат зашити, въпреки че вече не кървяха. Цветът на лицето му се върна, но се оплакваше от болки в гърба и бъбреците.

— И така, вече сме роби — каза Фригейт. — Ти много си мислил за институцията на робството. А сега какво мислиш?

— Онова беше източно робство — натърти Бъртън. — А в този тип робство няма никакъв шанс робът да получи свободата си. Нито пък има някакви лични чувства между роба и притежателя му, като не броим омразата. На Изток положението беше друго. Разбира се, като всяко устройство на отношенията между хората, и тамошното робство си имаше своите злини.

— Упорит човек си — отбеляза Фригейт. — А не забеляза ли, че поне половината от робите тук са евреи? При това повечето са израелци от края на двадесети век. Ей онова момиче ми каза, че Гьоринг успял да наложи грааловото робство, като отначало подклаждал антисемитски настроения в този район. И разбира се, те трябва да са съществували и преди това, за да бъдат раздухани. После, щом натрапил властта си с помощта на Тулиус, заробил мнозина от предишните си привърженици. Най-гнусното от всичко е, че Гьоринг не е искрен антисемит, относително казано. Той лично се е застъпвал пред Химлер и останалите, за да спасява евреи. Той е нещо по-лошо от всеки, който наистина мрази евреите. Той е опортюнист. Антисемитизмът бил като приливна вълна в Германия и за да си уреди живота, трябвало да яхне гребена на вълната. Така че Гьоринг я яхнал, точно както го прави и тук. Антисемити като Гьобелс или Франк вярвали в принципите, които проповядвали. Вярно, извратени и омразни принципи, но пак си оставали принципи. А големият безгрижен дебеланко Гьоринг въобще не се интересувал от евреите. Само искал да ги използва.

— Добре де, съгласен съм — каза Бъртън. — Но какво общо има всичко това с мен? О, виждам! Този твой поглед! Вече си готов да ми изнесеш лекция.

— Дик, възхищавам ти се, както на малцина съм се възхищавал. Обичам те, както един човек може да обича друг. За мен е такова щастие и удоволствие щурият късмет да попадна на едно място с тебе, каквато би била за Плутарх възможността да срещне Алцибиад или Тезей. Но аз не съм сляп. Познавам недостатъците ти, които никак не са малко, и те ме огорчават.

— Този път за кой точно говориш?

— За книгата. „Евреинът, циганинът и ислямът“. Как си могъл да я напишеш? Документ на омразата, пълен с кръвожадни безсмислици, с приказки, съчинени от разни хорица, със суеверия! Ритуални убийства, как пък не!

— Все още бях побеснял от несправедливостите, които изтърпях в Дамаск. Да ме изхвърлят от консулството заради лъжите на моите врагове, сред които…

— Това не те извинява за писането на лъжи, засягащи цяла група хора — заяви Фригейт.

— Какви лъжи! Аз написах истината!

— Може и да си смятал, че пишеш истини. Но аз произхождам от епоха, когато хората знаеха без никакви съмнения, че не това е истината. Бих казал, че и по твое време никой с ума си не би повярвал на всичките тези лайнарщини!

— Фактите са ето какви — започна Бъртън. — Евреите лихвари в Дамаск стоварваха върху главите на бедняците по хиляда процента лихва, когато им отпускаха заеми. Факт е, че те определяха такива чудовищни лихви не само на мюсюлманите и християните, но и на своите сънародници. Факт е, че когато моите врагове в Англит ме обвиниха в антисемитизъм, много евреи от Дамаск надигнаха глас да ме защитят. Факт е, че протестирах пред турските власти, когато продадоха Дамаската синагога на местния епископ на гръцката православна църква, който искаше да я превърне в християнски храм. Факт е, че обиколих хората и успях да привлека осемнадесет мюсюлмани, които се застъпиха за евреите. Факт е, че защитавах християнските мисионери от друзите. Но е факт и че предупредих друзите, когато онази тлъста турска свиня Рашид паша се опитваше да ги провокира към бунт, за да ги изколи. Факт е, че когато бях махнат от консулството заради лъжите на християнските мисионери и свещеници, на Рашид паша и на евреите лихвари, хиляди християни, мюсюлмани и евреи застанаха на моя страна, колкото и да беше късно да се направи нещо. Освен това е факт, че не съм длъжен да се оправдавам за постъпките си нито пред тебе, нито пред някой друг!

Колко подхождаше на Фригейт да се занимава с толкова неуместен проблем в толкова неподходящо време. Или се опитваше да се избави от чувството за вина, като насочи страха и гнева си срещу Бъртън. Или наистина се чувстваше предаден от своя герой.

По време на разговора Лев Руах седеше, скрил глава в дланите си. Сега вдигна поглед и каза:

— Добре дошъл в концентрационния лагер, Бъртън! За първи път му опитваш прелестите. Всичко това за мен е стара история, уморих се да ви слушам още в началото. Бях в нацистки лагер и избягах. Бях в руски лагер и пак избягах. В Израел ме заловиха арабите. И от тях избягах.

Значи и сега е възможно да избягам. Но накъде? Към следващия лагер ли? Те като че ли край нямат. Човекът вечно ще ги строи и вечно ще пъха в тях затворници — евреи или каквито му хрумне. Дори тук, където започваме всичко отначало, където всички религии и предразсъдъци трябваше да бъдат натрошени върху наковалнята на възкресението, малко неща са се променили.

— Я си затваряй устата — каза мъж, седнал близо до Руах.

Червената му коса беше извита на ситни къдрици, сините му очи и лицето щяха да бъдат красиви, ако счупеният нос не нарушаваше хармонията. Беше висок към шест фута и имаше тяло на борец.

— Аз съм Дов Таргоф — каза с ясен оксфордски акцент. — Покоен комодор от израелския военен флот. Не обръщайте внимание на този човек. Той е от старите евреи, песимист, плачльо. Много повече му харесва да вие срещу стената, отколкото да се изправи и да се бие като мъж.

Руах се задави и избухна:

— Ей ти, нагъл сабра такъв! Бих се и убивах! И не съм плачльо! Ти сега какво правиш, като си толкова смел воин, а? Не си ли роб като нас?

— Все същата овехтяла история — намеси се жена. Беше висока и тъмнокоса и ако не беше толкова слаба, би изглеждала красива. — Най-старата история. Гризем се помежду си, докато враговете ни побеждават. Както се сборичкахме, когато Тит обсади Йерусалим и ние избихме повече свои, отколкото римляни. Както…

Двамата мъже й се озъбиха и тримата започнаха да спорят на висок глас, докато един от стражите не започна да ги бие с тоягата си.

По-късно Таргоф изфъфли с разбитите си устни:

— Няма още дълго да търпя това. Скоро… добре де, на мен се пада да убия този страж.

— Имаш ли план? — разпалено го попита Фригейт, но Таргоф не му отговори.

Малко преди разсъмване робите бяха събудени и отведени при грааловия камък. Пак им оставиха мизерно количество храна. След като хапнаха, разделиха ги на групи и ги заведоха да изпълняват различни задачи. Бъртън и Фригейт попаднаха на северната граница. Там работиха заедно с още хиляда роби и се потяха голи цял ден под слънцето. Починаха си само по обяд, когато ги заведоха да оставят граалите върху камъка.

Гьоринг искаше да издигне стена между планината и Реката. Освен това възнамеряваше да построи стена, дълга цели десет мили, по брега на езерото, а и трета — на южната граница.

Бъртън и другите трябваше да копаят дълбок ров и после да натрупват пръстта в стена. Работата беше тежка, защото имаха само каменни мотики, с които да чоплят земята. Корените на тревата се събираха в гъста жилава плетеница и поддаваха едва след много последователни удари. Събираха пръстта и корените с дървени лопати и ги товареха на широки бамбукови шейни. Цели групи ги влачеха нагоре, където стоварваха пръстта, за да расте непрекъснато стената на ширина и височина.

Нощем затваряха робите в дървеното заграждение. Повечето веднага заспиваха. Червенокосият израелец Таргоф приклекна до Бъртън.

— По безжичния телеграф се чува това-онова — каза той. — Научих как ти и твоят екипаж сте се били с тези тук. Чух и за отказа ти да се присъединиш към Гьоринг и неговите свине.

— А какво успя да чуеш за моята печално известна книга? — попита Бъртън.

Таргоф се усмихна.

— Нищо не знаех за нея, преди Руах да ми разкаже. Твоите постъпки говорят сами за себе си. Пък и бих казал, че Руах е прекалено чувствителен по тези въпроси. Не можеш да го виниш след всичко, което е преживял. Но не ми се вярва да се държиш така, ако той беше прав в мнението си за тебе. Мисля, че си добър човек, такива ни трябват. Ще видим…

Изнизваха се дни на тежка работа и оскъдна храна. Бъртън научи по безжичния телеграф каква беше съдбата на жените. Уилфрида и Фатима живеели при Кембъл. Логу — при Тулиус. Гьоринг оставил Алис една седмица при себе си, после я прехвърлил на един от помощниците си — някой си Манфред фон Кройшарфт. Според слуховете Гьоринг се оплаквал от студенината й, искал да я даде на телохранителите си, за да правят с нея, каквото пожелаят. Но фон Кройшарфт помолил да я получи.

Бъртън се мъчеше страшно. Не можеше да понесе представите на въображението си — тя с Гьоринг и с фон Кройшарфт. Трябваше да възпре тези зверове или поне да умре, както се опитва. По-късно през нощта той изпълзя от голямата колиба, където спеше с още двадесет и пет роби, влезе в колибата на Таргоф и го събуди.

— Нали каза, че трябвало да съм с вас — прошепна той. — Но кога ще ми се довериш? Мога веднага да те предупредя, че ако ей сега нищо не ми кажеш, смятам да организирам бунт със своята група и който още успея да привлека.

— Руах ми каза още неща за тебе — отвърна Таргоф. — Отначало не разбирах за какво всъщност се пали толкова. Я ми кажи, как може един евреин да се довери на човек, написал подобна книга? И може ли да се вярва на такъв човек, че после няма да се обърне срещу евреите, щом общият враг бъде разбит?

Бъртън отвори уста за сърдит отговор, но веднага я затвори. Помълча малко. И заговори спокойно.

— Първо, моите действия на Земята говорят по-силно от всички мои отпечатани думи. Аз бях приятел и защитник на мнозина евреи. И имах много приятели сред евреите.

— Това, последното ти изречение, винаги е било предисловие за някаква хула срещу евреите — отбеляза Таргоф.

— Може би. Обаче, дори да са верни твърденията на Руах, Ричард Бъртън, когото виждаш в тази долина, не е Ричард Бъртън, който живя на Земята. Мисля си, че всеки човек се е променил в нещо от опита си тук. Ако не е, значи нищо не може да го промени. И по-добре да си е останал мъртвец.

През тези четиристотин седемдесет и шест дни, прекарани на Реката, аз научих много. Слушах Руах и Фригейт. Често и разгорещено спорих с тях. И макар че тогава не исках да си призная, много размишлявах върху всичко, което ми казаха.

— Омразата към евреите е нещо, с което детето се ражда — каза Таргоф. — Става част от нервната система. Никакво усилие на волята не може да я изкорени, освен ако е не толкова дълбоко насадена или пък волята е твърде могъща. Чува се звънец и кучето на Павлов отделя слюнки. Споменаваме думата „евреин“ и нервната система превзема с щурм крепостта на съзнанието у всеки неевреин. Точно както думата „арабин“ напада моето съзнание. Но аз имам съвсем реални основания да ненавиждам всички араби.

— Достатъчно се оправдавах — каза Бъртън. — Или ще ме приемеш, или ще ме отхвърлиш. И в двата случая знаеш какво ще направя.

— Приемам те. Щом ти можеш да промениш възгледите си, мога и аз. Работих с тебе, разчупвах хляба с тебе. Приятно ми е да си мисля, че съм добър познавач на човешките характери. Кажи ми, ако ти съставяше плана, какво би направил?

Таргоф слушаше внимателно. След като Бъртън завърши обясненията си, той кимна.

— Почти като моя план. Сега слушай…