Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Речен свят (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
To Your Scattered Bodies Go, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 27 гласа)

Информация

Корекция
sir_Ivanhoe (2008)
Сканиране и разпознаване
NomaD (2008)

Издание:

Филип Хосе Фармър. В телата си разпръснати върнете се

Първи роман от епоса за Речния свят

Американска, I издание

 

Преводач: Владимир Зарков

Редактор: Васил Райков

Библиотечно оформление: Пламен Аврамов

Рисунка на първа корица: Антонина Бабукчиева

Портрет на писателя: Камо

Компютърна подготовка: ЕГИ

Коректор: Марина Благоева

Формат: 56×84/16. Печатни коли: 18

Издателство „Аргус“, София, 1994

Печат: ДФ „Балкан прес“, София, 1994

ISBN 954-570-008-4

 

Съдържание:

Бленуван рай, заслужен ад или нещо съвсем друго — предговор от Васил Райков

В телата си разпръснати върнете се

Малка история на Речния свят — статия от Филип Хосе Фармър

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

28

Понякога Бъртън се виждаше във въображението си като един планетарен скакалец — хвърляше се в мрака на смъртта, кацаше, пощипваше малко от тревата с едното око извито нагоре, за да улови издайническата сянка на спускащата се сврака… на Етичните. В тази обширна ливада на човечеството той опита много стръкчета, за малко опознаваше вкуса им и продължаваше нататък.

Друг път си представяше, че е мрежа, която измъква тук-там по някой от огромното човешко море. Улови няколко големи риби и множество сардели, но и от малките рибки можеше да научи поне колкото от големите, ако не и повече.

Обаче това сравнение с мрежата не му харесваше, защото му напомняше, че и за него във водата е пусната доста по-голяма мрежа.

Каквито и образи да възникваха в съзнанието му, той беше човек, който доста скитосваше. Увличаше се дотам, че няколко пъти чу легендата за Бъртън Циганина, или в един англоговорящ район — Бъртън Скитника, а в друг — Бродещия Лазар. Това го поразтревожи, защото Етичните биха могли да научат по какъв начин им се изплъзваше и да предприемат нещо, за да го хванат. А току-виж се досетили и за основната му цел и сложили стража при изворите на Реката.

Към края на седемте години от постоянните наблюдения на виждащите се денем звезди и от многото разговори, той полека-лека си създаде представа за течението на Реката.

Тя не приличаше на митичната амфисбена, двуглавата змия, извираща от северния полюс и свършваща около южния. Реката беше Мидгардска змия[1], върхът на опашката й беше на северния полюс, тя се увиваше около планетата и накрая устата й захапваше опашката. Извираше от северното полярно море, движеше се на зигзаг по едното полукълбо, обикаляше южния полюс, после пак на зигзаг минаваше по другото полукълбо, все на север, докато устието й се изливаше в предполагаемото море на полюса.

Не че съществуването на този голям воден басейн беше толкова неясно. Ако имаше нещо вярно в разказа на онзи титантроп, получовека, който твърдеше, че е видял Кулата на Мъглите, тогава Кулата се издигаше точно над потъналите в изпарения води на морето.

Бъртън бе дочул историята чак след минаването й през мнозина разказвачи. Но бе видял титантропите близо до началото на Реката при първия си „скок“ и му се струваше достатъчно правдоподобно някой да изкачи планините и стигне там, откъдето да зърне полярното море. Където е отивал един човек, винаги може да го последва втори.

А как Реката течеше нагоре?

Наглед скоростта на течението винаги оставаше неизменна, дори когато трябваше да се забави или ускори. Бъртън съчини хипотезата за местни гравитационни полета, които подбутваха могъщите водни талази до местата, където естественото притегляне си влизаше в ролята. Някъде, може би заровени под самата Река, имаше устройства, които правеха това възможно. Сигурно полетата им имаха твърде ограничен обсег на действие, защото притеглянето на планетата не проявяваше разлики, забележими за човешките същества.

Имаше прекалено много въпроси. Трябваше да продължава, докато попадне на мястото или на съществата, които можеха да му отговорят.

И седем години след първата си смърт той попадна на това мечтано място.

Този „скок“ беше седемстотин седемдесет и седмият. Бъртън вярваше, че седмицата е неговото щастливо число. Въпреки закачките на своите приятели, живели през двадесети век, Бъртън упорито се придържаше към повечето суеверия, които почиташе и на Земята. Често се присмиваше на суеверието у другите, но си знаеше, че някои числа му носят късмет, а сребърните монети, поставени върху очите му, обновяват силите в неговото тяло и изострят усета му — сетивото, което навреме го предупреждаваше за наближаващи неприятности. Е, в този беден на минерали свят май нямаше сребро, но ако намереше, би се възползвал.

През целия първи ден остана на брега на Реката. Слушаше разсеяно онези, които се опитваха да го заговорят, и само им отвръщаше с небрежна усмивка. За разлика от хората в повечето от земите, където попадаше, тези не проявяваха враждебност. Слънцето се местеше над източните върхове и привидно почти ги докосваше. Огненото кълбо се плъзна през долината, по-ниско от когато и да било, освен при появата му сред титантропите с животинските носове.

Слънцето заля долината с краткотраен поток от топлина и светлина и започна да кръжи по западното било. Долината потъна в сенки, въздухът изстина повече, отколкото бе свикнал, ако не се брои онзи първи скок. Слънцето продължи обиколката си, докато стигна там, където го завари Бъртън, щом си отвори очите.

Уморен от цяло денонощие бдение, но щастлив, той реши да си потърси подслон. Сега знаеше, че е попаднал на север, но не точно под изворите. Този път беше от другата страна, близо до устието.

Когато се обърна, чу познат глас, но не се сещаше чий е. (Толкова различни гласове бе слушал.)

— „Събуждай се, скучаеща душа.

Не си ти на Земята, Възвиси се!

Тез небеса дариха ме с искра.

И като огън в тях върни се.“

— Джон Колоп!

— Абдул ибн Харун! А пък казват, че нямало чудеса! Какво ти се случи, откакто те видях за последен път?

— Умрях същата нощ, когато и ти — каза му Бъртън. — И още няколко пъти оттогава. Много зли хора има на този свят.

— Трябва да го приемем като нещо естествено. Мнозина бяха и на Земята. И все пак осмелявам се да кажа, че броят им намалява, защото и църквата можа да направи немалко за това, слава Богу. Особено по тези земи. А сега ела с мен, приятелю. Ще те представя на жената, с която споделям колибата си. Чудесна жена, при това вярна в един свят, който все още не придава особена ценност на съпружеската вярност, пък и на останалите достойнства. Родила се през двадесети век след Христа и преподавала английски през по-голямата част от живота си. Да ти призная, понякога си мисля дали не ме обича не толкова заради самия мен, колкото заради възможността да я науча на езика от моето време.

Той се засмя с чудноват нервен смях и Бъртън разбра, че се е пошегувал.

Пресякоха равнината към подножието на хълмовете, където горяха огньове на малки каменни площадки пред всяка колиба. Повечето мъже и жени се бяха увили с парчета плат, за да се предпазят от студения здрач.

— Мрачно място, а и мразовито — каза Бъртън. — Кой ли би живял тук доброволно?

— Повечето хора са фини и шведи от края на двадесети век. Свикнали са да виждат слънцето и в полунощ. Но ти би трябвало да се радваш, че си попаднал тук. Помня как те изгаряше любопитството относно полярните райони и как размишляваше за тях. Имало е и други като тебе, тръгнали надолу по Реката да търсят върховната си цел, или ако ме извиниш — потеглили да търсят зелен хайвер, където свършва дъгата. Но или не се върнали, или си дошли обезсърчени от непреодолимите препятствия.

— И какви са те? — Бъртън стисна ръката на Колоп.

— Приятелю, причиняваш ми болка. Първо, идва край и на грааловите камъни, тъй че няма къде да напълнят граалите си с храна. Второ, внезапно свършват и равнините на долината, а Реката продължава пътя си между самите планини, през процеп, пълен само с ледени сенки. И трето — не знам какво има по-нататък, тъй като нито един човек досега не се е върнал, за да ми каже. Но се боя, че са срещнали края, очакващ всички поддали се на греховна надменност.

— Колко далеч е тази бездна, от която няма връщане?

— По извивките на Реката към 25 000 мили. С упорито плаване ще се добереш дотам за година или малко повече. Но само Всемогъщият Отец знае още колко трябва да изминеш, за да стигнеш самия край на Реката. По-скоро ще загинеш от глад дотогава, защото ще трябва да натовариш лодката си с припаси след последния граалов камък.

— Има само един начин да разберем така ли е — отрони Бъртън.

— Значи нищо не може да те спре, Ричард Бъртън? — каза Колоп. — Нима няма да се откажеш от тази безплодна гонитба на материалното, когато би следвало най-упорито да вървиш по пътя на метафизичното?

Бъртън пак сграбчи ръката му.

Бъртън ли ме нарече?

— Да, така те нарекох. Преди време твоят приятел Гьоринг ми каза кое е истинското ти име. Разказа и други неща за тебе.

— Гьоринг тук ли е?

Колоп кимна.

— Вече две години. Живее на една миля оттук. Можем да го видим утре. Зная, че ще бъдеш доволен от промяната му. Той преодоля разпадането на своето „аз“, подтиквано от дъвката, и събра отново парчетата на душата си в един нов, значително по-добър човек. Би трябвало и да добавя, че сега той води Църквата на Втората Възможност по тези земи.

Докато ти, приятелю, преследваше някакъв твърде недостоен за тези усилия граал някъде отвъд, той откри Светия Граал у себе си. Едва не загина от лудостта, на крачка беше от връщането към злите пътеки на своя земен живот. Но благодарение на Божията милост и на искреното си желание да покаже, че е достоен за дадената му нова възможност в живота, той… е, ще можеш сам да се убедиш утре. И ще се моля да си извлечеш поуки от този пример.

Колоп се впусна в подробности. Гьоринг умирал почти толкова често, колкото и Бъртън, обикновено поради самоубийство. Неспособен да понесе кошмарите и отвращението към себе си, той отново и отново се втурвал към кратката и безполезна забрава. Само за да застане лице в лице със себе си на другия ден. Но когато се появил в този район и потърсил помощ от Колоп — човека, когото убил — той постигнал победа.

— Изумен съм — каза Бъртън. — И много се радвам за Гьоринг. Но стремежите ми са другаде. Ще бъда доволен, ако ми обещаеш, че на никого няма да разкриеш кой съм. Позволи ми да си остана Абдул ибн Харун.

Колоп каза, че нямало да се изтърве пред никого, но изрази разочарованието си от нежеланието на Бъртън сам да се убеди, когато види Гьоринг, какво правят вярата и любовта дори за наглед безнадеждно пропадналите. Заведе Бъртън в колибата си и го запозна със своята жена — нисичка и крехка брюнетка. Тя се държеше много мило и дружелюбно и настоя да придружи двамата мъже, когато отидат при местния началник — валкотуккайнен. (С тази дума на местния жаргон наричаха белокосия вожд или големия шеф.)

Биле Ахонен беше грамаден мъж със спокоен глас. Изслуша търпеливо Бъртън, който разкри само отчасти плана си. Каза, че искал да си направи лодка, с която да плава до края на Реката. Не спомена намерението си да продължи по-нататък. Но Ахонен очевидно бе срещал вече хора като него.

Подсмихна се многозначително и отговори, че Бъртън би могъл да си направи лодка. Обаче хората в околността били настроени консервативно. Не желаели да лишават земята от нейните дървета. Никой не бивало до докосва дъбовете и боровете, но пък бамбукът бил достъпен. Дори и за този материал бил длъжен да плати с цигари и алкохол, следователно щял да почака, докато ги събере от своя граал.

Бъртън му благодари и си тръгна. По-късно се настани за сън в колиба близо до Колоп, но не можа да заспи.

Малко преди неизбежния дъжд той реши да излезе от колибата. Щеше да се качи нагоре в планината, да се подслони под някой скален корниз, за да изчака спирането на дъжда и разпръсването на облаците. Тогава щеше да се покаже вечното (но слабо) слънце. Сега, толкова близо до целта, не желаеше Те да го изненадат. Струваше му се твърде вероятно Етичните да съсредоточат агентите си тук. Дори и жената на Колоп би могла да се окаже една от тях.

Измина половин миля и дъждът го намокри, мълния се заби в земята недалеч. В ослепителния блясък видя отражение на нещо, само за миг, точно пред него и на двайсетина фута по-нагоре.

Извъртя се и затича към дъбравата, надяваше се Те да не са го забелязали и да се скрие под дърветата. Ако не са го видели, можеше да отиде в планината. И когато Те приспят всички на това място, пак ще открият, че той е изчезнал…

Бележки

[1] Според скандинавската митология Мидгард е обитаваната от човека част на света. Земята пък е заобиколена от океан, в който плува огромната Мидгардска змия. — Б. пр.