Филип Хосе Фармър
В телата си разпръснати върнете се (4)

4

Събуждайки се след смъртта, в тази речна долина, той се оказа безпомощен да се защити срещу съмненията, виреещи у всеки човек, отрано подложен на религиозни внушения и живеещ в общество, което по всеки повод изповядва вярванията си.

А сега, докато наблюдаваше идващия към него представител на друга раса, той се убеди, че трябва да има друго обяснение, извън свръхестественото. Имаше физическа причина за присъствието им тук, обяснима с научни методи. Нямаше нужда да се опира на юдейско-християнско-ислямските митове.

Съществото, то, той — несъмнено беше от мъжки пол — представляваше двуного с ръст около шест фута и осем инча. Много кльощаво тяло с розова кожа. Палец и три други пръста на китките и нещо като четири дълги и тънки палеца на всяко стъпало. Под зърната на гръдните му плочи се забелязваха два тъмночервени кръга. Лицето беше получовешко. Дебелите черни вежди се спускаха към изпъкналите скули и ги покриваха с кафеникава четина. Отстрани на ноздрите имаше тънки мембрани. Дебелият хрущял в края на носа се очертаваше рязко. Устните бяха тънки и черни, като от обработена кожа. На ушите липсваше долната месеста част, извивките в тях определено не бяха човешки. Торбичката в слабините му сякаш съдържаше множество дребни тестиси.

Бе видял това същество да виси през няколко редици в онзи кошмар.

Съществото спря на няколко фута, усмихна се и показа съвсем човешки зъби.

— Надявам се, че говорите английски. Обаче аз владея доста свободно и руски, китайски и хинди.

Бъртън леко се стресна, както, ако бе го заприказвало куче или маймуна.

— Значи говорите на американски диалект от Средния запад — отвърна той. — При това доста добре. Но прекалявате с придържането към правилата.

— Благодаря — каза съществото. — Последвах ви, защото се оказахте единственият човек с достатъчно разум да се измъкне от онзи хаос. Вероятно имате някакво обяснение за това… как го наричате… възкресение?

— Не повече от вас. Трябва да кажа, че нямам и никакво обяснение за вашата поява, преди или след възкресението.

Дебелите вежди на съществото потрепнаха. Бъртън откри по-късно, че така изразяваше учудване или изненада.

— Нима? Странно. Бих се обзаложил, че няма нито един сред шестте милиарда земни жители, който да не е чувал за мен или да не ме е видял по телевизията.

— Телевизия?

Веждите пак се размърдаха.

— Не знаете какво е телевизия…

Гласът му замря, но след миг се появи усмивката.

— Но разбира се, колко съм глупав! Сигурно сте умрял, преди да дойда на Земята!

— Кога стана това?

Веждите на другия се надигнаха (съответствие на човешкото смръщване) и той бавно произнесе:

— Я да видим. Струва ми се, че според вашата хронология беше 2002 година от новата ера. А вие кога починахте?

— Трябва да е било през 1890 година — отговори Бъртън.

Съществото някак му върна чувството, че всичко това не е истинско. Прокара език по устата си. Кътниците, загубени заради преминалото през бузите му сомалийско копие, сега си бяха по местата. Но пък беше обрязан, а и мъжете по речния бряг, викащи на австрийско-немски, на италиански или на словенски от района на Триест — всички бяха обрязани. По негово време не би очаквал мнозина в тази част на света да се подложат на обрязване.

— Поне — добави Бъртън — не си спомням нищо след 20 октомври 1890 година.

— Ааб! — изрече съществото. — И така, аз тръгнах от родната си планета приблизително двеста години преди вие да умрете. Моята планета ли? Тя обикаля около звездата, която вие наричате Тау от съзвездие Кит. Подложихме се на забавяне на жизнените процеси и щом корабът ни наближи вашето Слънце, автоматично ни размразиха и… Но вие май не знаете за какво говоря?

— Ами не. Нещата тръгнаха прекалено бързо. Бих искал по-късно да науча всичко с подробности. Как се казвате?

— Монат Граутут. А вие?

— Ричард Франсис Бъртън, на вашите услуги.

Той се поклони леко и се усмихна. Въпреки чудатостта на съществото и някои негови отблъскващи черти във външността, Бъртън усети в себе си зараждаща се симпатия към него.

— Покойният капитан сър Ричард Франсис Бъртън — добави той. — Последен пост — консул на Нейно Величество в австро-унгарското пристанище Триест.

— Елизабет ли?

— Аз живях в деветнадесети век, а не в шестнадесети.

— Кралица Елизабет е царувала в Британия и през двадесети век — отбеляза Монат.

Обърна се да погледне към речния бряг.

— Защо толкова се страхуват? Всички човешки същества, с които съм говорил, или бяха сигурни, че след смъртта няма нищо, или очакваха да ползват привилегии в отвъдния свят.

Бъртън се ухили.

— Които са отричали задгробния живот, сега не се съмняват, че са в ада заради това си неверие. А сигурните, че ще отидат в рая, сега са в шок, поне така предполагам, защото са голи. Разбирате ли, повечето картинки, изобразяващи какво ще се случи след смъртта, показваха попадналите в ада голи, а другите в рая — облечени. Значи ако възкръснеш с гол задник, трябва да си се намерил в ада.

— Като че ли ви е весело — каза Монат.

— Е, не ми беше до смях преди няколко минути. И съм потресен. Много потресен. Но като ви виждам тук, мисля си, че нещата не стоят както хората си въобразяваха. И без това рядко познават. А Бог, ако смята да ни се яви, май не бърза да го направи. Струва ми се, има някакво обяснение за това, но то не съвпада с догадките, които съм чувал на Земята.

— Съмнявам се, че сега сме на Земята — промълви Монат. Посочи нагоре с дългите си тънки пръсти, на които вместо нокти имаше дебел хрущял. — Ако се вгледате внимателно натам, със засенчени очи, ще видите още едно небесно тяло до слънцето. Не е Луната.

Бъртън постави свитите си длани до очите, с метнат на рамо метален цилиндър и се вгледа в посочената точка. Различи леко блещукащо тяло, с размери около една осма от пълна Луна. Когато свали ръцете си, попита:

— Звезда ли е?

— Така ми се струва. Ще разберем, когато настъпи нощта.

— Според вас къде сме?

— Не бих могъл да позная — Монат махна към слънцето. — Изгрява, а значи ще залезе и тогава ще дойде нощ. Смятам, че е най-добре да се подготвим за тази нощ. И за някои други неща. Сега е топло и става все по-топло, но нощта може би е студена и току-виж заваляло. Би трябвало да си направим някакъв подслон. Освен това, добре е да помислим как да намерим храна. Макар че според мен това устройство — той посочи цилиндъра, — ще ни нахрани.

— Какво ви подсказа тази идея?

— Погледнах в моя. Съдържа чинии и чаши, засега всички са празни, но очевидно са направени, за да бъдат напълнени.

Бъртън вече не се усещаше толкова откъснат от ставащото. Съществото (от Тау в съзвездие Кит!) говореше толкова практично, толкова разсъдливо, че сякаш му предлагаше котва, към която да привърже възприятията си, преди пак да се понесат нанякъде. И независимо от отблъскващата чуждоземност на съществото, то излъчваше дружелюбие и откритост, стоплящи душата на Бъртън. Имаше и друго — всяка твар, произхождаща от цивилизация, способна да прекоси много трилиони мили междузвездно пространство, несъмнено притежаваше ценни знания и способности.

И други се отделяха от тълпата. Група от десетина мъже и жени вървяха към тях. Някои говореха, но други само се оглеждаха с широко отворени очи. Не личеше да са си наумили нещо определено, просто се движеха като облак, тласкан от вятър. Когато наближиха Бъртън и Монат, спряха.

Влачещият се накрая мъж веднага прикова вниманието на Бъртън. Монат явно се различаваше от хората, а този тип пък очевидно беше от предшествениците на човека. На ръст не надвишаваше пет фута. Беше набит и с мощни мускули. Главата му се навеждаше напред върху извития и извънредно дебел врат. Ниското чело беше наклонено назад, а черепът — дълъг и тесен. Грамадните надочни дъги засенчваха тъмнокафяви очи. Носът представляваше малко хълмче плът с извити нагоре ноздри, а издутите кости на челюстите караха тънките устни да стърчат. Някога може би се е радвал на не по-малко козина от човекоподобна маймуна, но сега по него нямаше и косъмче, както и при другите.

Грамадните ръце като че можеха да изстискат вода от камък.

Все се оглеждаше, сякаш очакваше някой да се прокрадне зад гърба му. Когато тръгваше към хората, те се дърпаха настрани.

Но един мъж пристъпи и каза на прачовека нещо на английски. Човекът едва ли очакваше да бъде разбран, опитваше да покаже приятелското си отношение. Но гласът му прозвуча дрезгаво. Новодошлият беше мускулест младеж, висок шест фута. Обърнат с лице към Бъртън, стори му се красив, но в профил лицето му изглеждаше комично грубо оформено. Беше зеленоок.

Когато чу отправените към него думи, прачовекът подскочи леко. Усмихна се, откривайки едри, гъсто разположени зъби и заговори на език, непознат за Бъртън. Посочи се и произнесе нещо като „Каззинтуитруаабемсс“. По-късно Бъртън научи, че това е името му и означава „Мъжът, Който Уби Дългия Бял Зъб“.

Другите бяха петима мъже и четири жени. Двама от мъжете се познавали през живота си на Земята, а един от тях бил женен за една от жените. Всички бяха италианци или словенци, умрели в Триест, явно около 1890 година, но той не познаваше никого.

— Вие там — каза Бъртън, сочейки мъжа, който говореше на английски. — Елате. Как се казвате?

Мъжът пристъпи колебливо към него.

— Англичанин сте, нали?

Говореше като типичен жител на американския Среден запад. Бъртън му протегна ръка и каза:

— Ъхъ. Аз съм Бъртън.

Човекът повдигна обезкосмените си вежди.

— Бъртън? — наведе се и отблизо огледа лицето на Бъртън. — Трудно ми е да… не може да бъде… — Изправи се. — Питър Фригейт. Ф-р-и-г-е-й-т.

Огледа се и каза с още по-напрегнат глас:

— Трудно ми е да говоря смислено. Нали виждате, всички са толкова зашеметени. Така се чувствам, като че ще се пръсна. Но… ето ни тук… отново живи… и никакви адски огньове, поне засега. Роден съм през 1918, умрях през 2008… заради онова, дето го направи ей този, извънземният… е, не го мразя… той само се бранеше.

Гласът на Фригейт замря в шепот. Той нервно се усмихна на Монат.

Бъртън попита:

— Значи познавате този… Монат Граутут.

— Не лично. Но достатъчно съм го гледал по телевизията, пък и толкова съм слушал и чел за него.

Така протегна ръка, сякаш очакваше всеки миг да я отблъснат. Монат се усмихна и те си стиснаха ръцете. Фригейт каза:

— Няма да е зле, ако се съберем заедно. Може би ще трябва да се защитаваме.

— От какво? — попита Бъртън, но добре знаеше отговора.

— Знаете какви гнили душички имат повечето хора — каза Фригейт. — Щом свикнат с възкресението, ще се сбият за жени, за ядене и за всичко, на което хвърлят око. Тъй че да вземем да се сприятелим с този неандерталец или какъвто е. Няма значение, щом би се оправил добре в едно сбиване.

Казз, наречен така по-късно, проявяваше трогателно желание да го приемат. Но и подозрително оглеждаше всеки, който се опитваше да го доближи.

Край тях мина жена, безспирно мърмореща на немски:

— Боже мой! С какво Те разгневих?

Мъж със свити юмруци крещеше на идиш:

— Брадата ми! Брадата ми!

Друг мъж сочеше половите си органи и казваше на словенски:

— Ама тия са ме направили евреин! Евреин! Как мислите, дали… Ама не може да бъде!

Бъртън се озъби в свирепа усмивка.

— На този въобще не му идва наум, че може да са го направили мюсюлманин, или австралийски абориген, или древен египтянин, нали всички те са прилагали обрязването.

— Защо, какво мрънка този тип? — попита Фригейт. Бъртън му преведе и Фригейт се разсмя.

Наблизо притича жена. Правеше жалки опити да прикрие с ръце гърдите и слабините си. Мърмореше си:

— Какво ще си кажат, какво ще си кажат?

Скри се зад дърветата.

Мъж и жена вървяха заедно, но разговаряха толкова гръмко на италиански, сякаш ги делеше широк булевард.

— Не може да сме на небето… знам си аз, божичко!… Ами онзи Джузепе Зомзини, нали го знаеш какъв мръсник беше… трябва да гори в пъкъла! Знам си аз, знам… бъркаше в касата, скитосваше при проститутките, пиеше до смърт… ама, на… тук е! Знам си аз, знам…

Друга жена тичаше с викове на немски:

— Татко! Татко! Къде си? Аз съм твоята малка Хилда!

Някакъв мъж гримасничеше и все повтаряше на унгарски:

— Не съм по-лош от другите, а от някои съм къде по-добър. Да вървят по дяволите.

Жена мънкаше:

— Целия си живот прахосах, целия. Всичко правих за тях, а сега…

Някакъв размахваше цилиндъра пред себе си като кадилница и подканяше:

— Последвайте ме към планината! Последвайте ме! Аз зная истината, добри хора! Последвайте ме! Ще се спасим в лоното Господне! Не вярвайте на тази илюзия около вас, последвайте ме! Аз ще отворя очите ви!

Други дърдореха глупости или мълчаха със здраво стиснати устни, като че се бояха от това, което можеха да кажат.

— Ще мине време, преди да им се поизбистрят главите — каза Бъртън. За себе си поне знаеше, че още дълго ще трябва да свиква с този свят.

— Може и никога да не узнаят истината — каза Фригейт.

— Какво искате да кажете?

— Те и на Земята не са знаели Истината с главна буква, как ли биха я научили тук? Какво ни дава надежда, че ще получим внезапно озарение?

Бъртън сви рамене.

— Нищо. Но се налага да определим в каква среда сме попаднали и как да оживеем в нея. Когато човек се излежава, и късметът му спи. — Посочи речния бряг. — Виждате ли онези каменни гъби? Разположени са през една миля, така ми се струва. Чудя се, с каква ли цел са ги сложили тук?

Монат се намеси:

— Ако се вгледате по-внимателно в онази, ще видите по повърхността й около седемстотин кръгли вдлъбнатини. Точно колкото да влезе дъното на цилиндъра. И даже има един цилиндър в централната, на върха. Мисля си, че ако проверим онзи цилиндър, може и да разберем каква е била целта. Подозирам, че точно за това са ни го оставили.