Филип Хосе Фармър
В телата си разпръснати върнете се (13)

13

Отминаха шестдесет дни. Бутаха корабчето по равнината върху големи бамбукови стъбла. Наближаваше денят, когато щяха да го спуснат на вода. „Хаджия“ беше дълъг около четиридесет фута и всъщност се състоеше от два бамбукови корпуса с остри носове, свързани помежду си от платформа, бушприт с балонно платно и единствена мачта с надлъжен такелаж, а самото платно бе изплетено от бамбукови влакна. Корабчето се управляваше с голямо кърмово весло, направено от бор, защото по Реката рул с кормило нямаше да им бъде необходим. А и засега единственият материал за въжета си оставаше тревата, макар че не след дълго щяха да изработят кожени върви от щавена кожа и вътрешностите на по-големите риби. Кануто, което Казз издълба от цяла ела, беше закрепено в предната част на палубата.

Но преди да се заемат със спускането на корабчето, Казз започна да се опъва. Вече говореше английски, твърде неправилен и не с кой знае колко много думи, усвои няколко ругатни и проклятия на арабски, белуджски, суахили и италиански, всички научени от Бъртън.

— Трябва има, как му викате бе?… уаллах!… каква тази дума?… убива някой, преди спусне лодка във вода… абе, нали се сещаш… мерда… трябва ми дума, Бъртън-нак… ти кажи, Бъртън-нак… дума… дума… убива човек, за да не прави бог, Каббурканакруебемсс… бог на вода… да не потопи лодка… ще се ядоса… ще ни удави… ще ни яде…

— Да принесем жертва ли? — попита Бъртън.

— Да пукна, благодаря, Бъртън-нак. Жертва! Режем гърло… слагаме на лодка… разтриваме в дърво… после бог на вода няма ядоса…

— Ние не постъпваме така — заяви Бъртън.

Казз се опита да спори, но накрая се качи на корабчето. Лицето му се изпъна, изглеждаше твърде нервен. За да го успокои, Бъртън му каза, че сега не се намират на Земята. Това е различен свят, както би могъл и сам да се увери с един поглед към околността и особено към звездите. Казз го слушаше и се усмихваше, но явно чакаше да види как от дълбините се надига грозното лице със зелена брада и изпъкнали рибешки очи на Каббурканакруебемсс.

Около корабчето имаше голяма навалица тази сутрин. Хората от много мили околовръст се тълпяха наоколо, защото всичко необичайно се превръщаше в развлечение. Викаха, смееха се и подмятаха шегички. От време на време се чуваха и подигравки, но дори и те изразяваха доброжелателство. Преди да изтърколят корабчето по брега във водата, Бъртън се изправи на „мостика“ — леко издигната част от платформата, и вдигна ръка, за да поиска тишина. Шумната глъч на множеството затихна и той заговори на италиански.

— Скъпи лазари, приятели, обитатели на долината в тази Обетована земя! След няколко минути ще ви напуснем…

— Ако това чудо не се преобърне! — промърмори Фригейт.

— …за да поемем нагоре по Реката, срещу вятъра и срещу течението. Избрахме трудния път, защото трудностите винаги водят към най-голямата награда, ако вярваме на това, което чувахме от моралистите на Земята, а вие вече знаете колко може да им се вярва!

Смях. И няколко озъбени физиономии на непоколебимите привърженици на религията.

— На Земята, както някои сред вас може би знаят, веднъж поведох експедиция към най-затънтените кътчета на тъмна Африка, за да намеря изворите на Нил. Не ги открих, колкото и близо да бях до мястото, а наградата за победата ми бе отнета с измама от един мъж, който ми дължеше всичко в живота си, някой си мистър Джон Хенинг Спийк. И ако го срещна по време на пътуването ни нагоре по Реката, аз си знам как ще се разправя с него…

— Боже мили! — каза Фригейт. — Нима искаш той отново да се самоубие от срам и съжаление?

— …но искам всъщност да ви кажа, че тази Река може би е значително по-голяма от Нил, която, знаете или не това, беше най-дългата река на Земята, каквито и неправилни твърдения да изказваха американците за системите на Амазонка или Мисури-Мисисипи. Някои от вас попитаха защо се отправяме към цел, която се намира неизвестно къде или може би дори не съществува. Аз пък ще ви отговоря, че вдигаме платна, защото съществува Непознатото и ние ще го направим Познато. Това е всичко! А тук, противно на нашия тъжен и разочароващ опит от Земята, не са необходими пари, за да тръгнем или да продължим по пътя си. Кралица Банкнота е мъртва и никой няма да жали за нея! Нито сме длъжни да попълваме хиляди молби и формуляри, да молим за срещи с влиятелни хора и дребни бюрократи, за да получим разрешение да тръгнем срещу течението на Реката. Тук не съществуват национални граници…

— … засега — добави Фригейт.

— …нито изисквания да си представяме паспортите, нито чиновници, които трябва да подкупваме. Ние просто се хванахме и си направихме корабче, без принудата да искаме разрешително и тръгваме, без да просим благоволението на някой си лайнар, бил той на висш, среден или дребен пост. Ние сме свободни за първи път в човешката история. Свободни! И затова сега ще ви пожелая всичко добро. Няма да ви кажа „довиждане“…

— … кога ли пък си го правил — промърмори Фригейт.

— …защото току-виж се върнем чак след хиляда години или нещо подобно! Затова ви желая щастие, същото ви желае целият екипаж, благодарим ви за помощта в построяването на корабчето и за участието ви при спускането му на вода. И в съответствие с намеренията си предавам поста си на консул на Нейно Величество в Триест на всеки желаещ да го приеме и се обявявам за свободен гражданин на света на Реката! Никому няма да плащам дан, никому не съм длъжен да се подчинявам и само на себе си ще остана верен!

— „Прави каквото те подтиква мъжеството,

от никой друг не чакай ти награди.

Най-благородно ще живееш и умреш

щом спазваш ти закон, от теб създаден“.

Бъртън хвърли кос поглед на американеца, но не прекъсна речта си. Фригейт цитираше строфа от поемата на Бъртън „Касида на Хаджи Абду ал-Яз-ди“.

Не за първи път си припомняше на глас откъси от прозата и поезията на Бъртън. И макар понякога Бъртън да си казваше, че този американец е голям досадник, не можеше да се ядосва прекомерно на човек, който му се е възхищавал достатъчно силно, за да научи наизуст думите му.

След няколко минути, когато мъже и жени избутаха корабчето в Реката, Фригейт отново си послужи с написаното от Бъртън. Взря се в хилядите красиви младежи по брега, в бронзовите от загара тела, в разветите от вятъра многоцветни поли, нагръдници и тюрбани и изрече:

— „О, ден щастлив от слънчевия блясък

как свеж бе бризът, весела тълпата,

на онзи речен бряг събрала се за радост.

Бях млад и радост бе играта.“

Корабчето се плъзна във водата, вятърът и течението го завъртяха, но Бъртън закрещя заповедите си, платното се издигна, той натисна дръжката на голямото весло, за да обърне носа срещу течението, и те се понесоха нагоре. „Хаджия“ се надигаше и падаше във вълните, водата се плискаше, прорязвана от двойния корпус. Слънцето ги заливаше със светлина и топлина, а бризът ги разхлаждаше, те се чувстваха щастливи, но и малко неспокойни с отдалечаването си от познатите брегове и лица. Не разполагаха нито с карти, нито с разкази на пътешественици, по които да се насочват. Щяха да преоткриват света с всяка измината миля.

Вечерта, при първото слизане на брега, се случи произшествие, което озадачи Бъртън. Казз тъкмо стъпи на земята сред група любопитни и изведнъж се възбуди особено силно. Заломоти на родния си език и посегна да сграбчи стоящ наблизо мъж. Човекът му се изплъзна и бързешком се скри в тълпата.

Когато Бъртън го попита какво е искал да направи, Казз обясни:

— Той нямал… ъх… как му викате, бе?… това…това… — и посочи челото си.

После очерта с пръст във въздуха няколко неизвестни знака. Бъртън искаше да си изясни смисъла на случката, но го прекъсна внезапният вой на Алис, която се втурна към друг мъж. Очевидно смяташе, че е намерила своя син, загинал в Първата световна война. Настъпи бъркотия. Алис призна, че се е припознала. После трябваше да се заемат с всякакви неотложни неща. Казз повече не спомена за странния сблъсък и Бъртън го забрави. Но му предстоеше да си спомни.

След точно 415 дни бяха преброили 24 900 граалови камъка по десния бряг на Реката. Лавираха, бореха се с течението и вятъра и изминаваха средно по шестдесет мили на ден. Спираха, за да напълнят граалите си, а през нощта слизаха на брега да преспят. Понякога оставаха по цял ден да се поразтъпчат и да поговорят и с някой друг, а не само помежду си. На Земята това разстояние би означавало цяла обиколка по екватора. Ако Мисисипи-Мисури, Нил, Конго, Амазонка, Ян-цзъ, Волга, Амур, Хуан-цзъ, Лена и Замбези бяха разположени една след друга, за да образуват една велика река, пак нямаше да достигнат дължината на тази част от Реката, която изминаха пътешествениците. А Реката продължаваше без край, с широките си извивки наляво или надясно. И навсякъде по течението бяха равнините, гористите хълмове зад тях и надвиснала над всичко, непристъпна и непрекъсната — планинската верига.

Понякога равнината се стесняваше и хълмовете настъпваха към брега. Понякога самата Река се разливаше и се превръщаше в езеро, широко три, пет, шест мили. Понякога двете планини завиваха една към друга и корабчето се провираше през каньони, където теснината принуждаваше водата да заври от буйството си, а небето се виждаше като синя нишка далеч, далеч нагоре, над притискащите ги черни стени.

И винаги намираха хора. Денем и нощем, мъже, жени и деца населяваха бреговете, а сред хълмовете живееха още хора.

Пътешествениците установиха закономерност. Човечеството беше възкресено по протежение на реката в някаква груба хронологична и национална последователност. Корабчето мина край райони, населени от словенци, италианци и австрийци, умрели през последното десетилетие на деветнадесети век, последваха унгарци, норвежци, фини, гърци, албанци и ирландци. Случваше се да попаднат на места, където живееха хора от други времена и страни. Имаше двадесетмилна ивица, където намериха австралийски аборигени, които през земния си живот не бяха срещали европеец. По-нататък на цели сто мили се разполагаха тохарци (народа на Логу). Бяха от времето на Христос и от района, по-късно наречен Китайски Туркестан. Тогава, в древността, представлявали най-източната група индоевропейци. Културата им процъфтявала известно време, но накрая загинала от настъплението на пустинята и варварските нашествия.

Бъртън си признаваше, че изчисленията му са правени набързо и сигурно са неточни, но поне определи, че общо взето във всяка територия 60 на сто от населението е от определена народност и век, 30 на сто са от друг народ и най-често от друго време, а останалите 10 на сто — смес от всякакви епохи и места.

Всички мъже се бяха събудили след смъртта обрязани. Всички жени бяха възкресени девствени. Бъртън не се въздържа да отбележи, че за повечето жени това състояние е продължило само до първата им нощ на тази планета.

Досега нито видяха, нито чуха за бременна жена. Който и да ги бе оставил в този свят, бе ги и стерилизирал, при това с основателна причина. Ако хората можеха да се размножават, само след век по долината на Реката нямаше да остане място и за още едно тяло дори.

Отначало им се струваше, че на сушата няма други живи същества освен хората. Но вече им беше известно, че няколко вида червеи изпълзяват от пръстта нощем. А Реката приютяваше поне стотина вида риби, като размерите им се простираха от твари с дължина шест инча до зверове с туловище като на кашалот, наричаха ги „речни дракони“, които живееха до дъното на Реката, на дълбочина около хиляда фута. Фригейт каза, че тези животни били полезни. Рибите не позволяваха на водата да се замърсява. Някои от червеите поглъщаха човешките отпадъци и труповете. Други изпълняваха обичайните функции на земните червеи.

Гуенафра порасна малко. Всички деца се източваха. След десетина години в долината нямаше да остане нито едно дете или дори някой в пубертета, ако условията навсякъде съвпадаха с видяното от тях.

Както мислеше за това, Бъртън каза на Алис:

— Този твой приятел, достопочтеният Доджсън, който харесвал само малки момиченца… След време ще му бъде доста неприятно, как мислиш?

— Доджсън не е бил извратен — намеси се Фригейт. — Но какво ще стане с другите, за които единствено децата са сексуално привлекателни? Какво ще правят, когато вече няма да има деца? Ами онези, които се наслаждават, като се гаврят и измъчват животни? Знаеш ли, а на мен ми е мъчно, че тук няма животни. Аз обичам котките и кучетата, мечките, слоновете, въобще повечето животни. Не и маймуните, прекалено приличат на нас, човеците. Но и се радвам, че не са тук. Сега никой не може да се отнася жестоко с тях. Всички нещастни, безпомощни животни, които са страдали от болка, глад и жажда заради някой тъп или злобен човек. Сега вече това го няма.

Той погали русата коса на Гуенафра, която беше почти шест инча дълга.

— Същото чувствам и към безпомощните и измъчвани малки деца.

— Що за свят е този, в който няма деца? — каза Алис. — А щом заговорихме за това — какъв свят е, щом няма и животни? Вярно, сега никой не може да ги измъчва, но никой не може и да ги обича, защото не са с нас.

— В този свят всяко нещо уравновесява друго — каза Бъртън. — Не може да съществува любов без омраза, доброта без злоба, мир без война. Както и да е, не са ни дали правото да избираме. Невидимите Господари на този свят са постановили да няма животни и жените повече да не раждат. Така да бъде.

Утрото на четиристотин и шестнадесетия ден от тяхното пътешествие беше като всяко друго утро. Слънцето се показа иззад планината отляво. Вятърът откъм горното течение на Реката духаше със скорост приблизително петнадесет мили в час, както винаги. С издигането на слънцето въздухът се затопляше постепенно и към два следобед достигаше 85 градуса по Фаренхайт^[1]. Катамаранът „Хаджия“ плаваше на зигзаг, за да лови вятъра. Бъртън стоеше на мостика, хванал с две ръце дебелото кърмово весло, въздухът и слънцето на воля играеха по тъмната от загара кожа. Носеше увита около кръста си препаска на черни и алени квадратчета, подредени шахматно, която се спускаше до коленете му. На шията му висеше огърлица от преплетени, блестящо черни прешлени от гръбнака на „рогата риба“. Този вид достигаше дължина шест фута, а от челото му стърчеше шестинчов рог като на приказния еднорог. Предпочиташе слоевете на стотина фута под повърхността и беше трудно да я измъкнат нагоре с въдица. Но от прешлените й правеха чудесни огърлици, от щавената кожа — сандали, броня и щитове или пък здрави въжета и колани. А месото беше превъзходно. Но рогът си оставаше най-ценното в тази риба. Превръщаше се в Острие на стрела или копие, а прикрепен за дървена дръжка, служеше като остър стилет.

На поставка до Бъртън се виждаше голям лък, увит в съшити рибени мехури. Беше изработен от костите, стърчащи край устата на „речния дракон“. Когато изрязваха краищата на всяка така, че да пасват един в друг, получаваше се мощен лък с добра извивка. Тетивата бяха от черва на „речен дракон“ и само много силен човек можеше да опъне докрай такъв лък. Бъртън го видя преди четиридесет дни. Предложи на собственика четиридесет цигари, десет пури и тридесет унции уиски за оръжието. Предложението беше отхвърлено. Така че по-късно през нощта Бъртън и Казз се върнаха и откраднаха лъка. Или по-скоро направиха размяна, защото Бъртън се почувства задължен да остави своя тисов лък вместо откраднатия.

Оттогава все се убеждаваше, че е имал пълното право да открадне лъка. Предишният собственик се похвали, че убил човек, за да се сдобие с това оръжие. Значи да му го отнемат, означаваше да накажат един крадец и убиец. И все пак всеки път Бъртън усещаше неприятните убождания на съвестта, но за щастие това не се случваше често.

Бъртън направляваше „Хаджия“ по стесняващия се канал. В продължение на пет мили Реката се бе разширила до езеро, чиито брегове отстояха на три мили и половина, а сега преминаваше в теснина, едва ли и половин миля от бряг до бряг. Каналът завиваше и изчезваше зад стените на каньон.

Корабчето щеше да пълзи едва-едва, защото трябваше да се бори с по-силното течение, а мястото за маневри срещу вятъра не беше много. Но той бе превел своя кораб през подобни проломи толкова пъти, че вече не се опасяваше от нещо лошо. Въпреки това след всяко преминаване си мислеше, че корабчето се е преродило. Преминаваше от едно езеро, символ на утроба, през теснина в друго езеро. И винаги ги очакваше възможността да срещнат приказно приключение, дори някакво откровение от другата страна на пролома.

Катамаранът зави само на двайсетина ярда от граалов камък. Из равнината отдясно, която тук беше само половин миля широка, се виждаха много хора. Те викаха към корабчето, махаха или вдигаха юмруци и крещяха мръсотии, които Бъртън не чуваше и не разбираше, но можеше да предугади от вече богатия си опит. Хората не му се сториха враждебно настроени. Просто посрещаха чужденци те по твърде различни начини. Местното население се състоеше от ниски, тъмнокожи и тъмнокоси слаби хора. Говореха на език, който Руах определи несигурно като протохамитско-семитски. Живели в Северна Африка и Месопотамия, когато тези земи били по-плодородни. Носеха препаски, но жените ходеха с разголени гърди и използваха „сутиените“ като шалове и тюрбани. Бяха заели десния бряг по протежение на шестдесет граалови камъка, тоест шестдесет мили. Хората преди тях живееха на разстояние от осемдесет камъка и бяха цейлонци от десети век на новата ера, с малцинство май от Предколумбовата епоха.

— Миксерът на Времето — каза Фригейт за разпределението на човечеството по Реката. — Най-грандиозният антропологичен и социален експеримент.

Предположенията му не бяха далеч от истината. Сякаш различните народи наистина бяха смесени, за да научат нещо един от друг. В някои случаи чуждите една на друга групи бяха успели да измислят различни начини за смекчаване на различията и живееха в относително дружелюбие помежду си. При други едната страна избиваше другата, или почти се изтребваха взаимно, или победените попадаха в робство.

След възкресението имаше период на анархия, присъща на всички територии по двата бряга. Хората се „мешаха“ и се събираха в малки групи за самозащита в ограничени райони. После естествените водачи и жадните за власт излизаха на сцената, а склонните по природа към подчинение заставаха зад вождовете, които си избираха — или както често ставаше, ако вождовете решеха да изберат тях.

Между няколкото оформили се политически системи изпъкваше „грааловото робство“. Властващата група в определена територия се отнасяше с по-слабите като със затворници. Даваха на робите си достатъчно, за да преживеят, защото граалът на всеки мъртвец ставаше безполезен. Но им отнемаха цигарите, пурите, марихуаната, „дъвката за мечти“, пиенето и по-вкусната храна.

Поне трийсетина пъти „Хаджия“ с приближаването си към граалов камък едва не попадаше в ръцете на граалови робовладелци. Но Бъртън и останалите бяха нащрек за всеки признак, че са навлезли в робовладелска страна. А и съседите на такива територии често ги предупреждаваха. Двайсетина пъти насреща им излизаха лодки, вместо да ги подмамват към брега, и „Хаджия“ с мъка избягваше опасността от потопяване или залавяне. Пет пъти Бъртън беше принуден да обърне и да тръгне обратно по течението. Катамаранът винаги изпреварваше преследвачите, които не проявяваха желание да напускат границите на своята земя. След това „Хаджия“ се промъкваше нощем покрай робовладелците.

Понякога не можеха да закарат „Хаджия“ до сушата, защото робовладелските територии се простираха по дълги ивици от брега и от двете страни на Реката. В такива времена екипажът намаляваше дажбите си наполовина, а ако имаха късмет, успяваха да наловят достатъчно риба, за да си напълнят коремите.

Протохамито-семитите от напуснатия район бяха достатъчно добре настроени, след като получиха уверения, че пътешествениците нямат лоши намерения спрямо тях. Един московчанин от осемнадесети век ги предупреди, че оттатък канала имало робовладелски територии. Не знаел много за тях, защото никой не можел да се покатери през планината. Малко лодки минали през канала и още по-малко се завърнали. Които успели да оцелеят, донесли новини за зли хора от другата страна на каньона.

Така че „Хаджия“ носеше товар от бамбукови стрели и копия, сушена риба и запаси, спестявани две седмици от намереното в граалите.

Оставаше половин час до навлизането в теснината. Бъртън раздвояваше вниманието си между управлението на корабчето и поведението на своя екипаж. Изтягаха се на предната палуба и се препичаха на слънце или се облягаха в стената на навеса над палубния отвор.

Джон де Грейсток прикрепваше тънки дялани костици от „рогата риба“ към стрела. Тези тънки кости служеха добре вместо пера в свят без птици. Грейсток или лорд Грейсток^[2], както Фригейт упорито го наричаше, незнайно защо намирайки в това източник на веселие, беше добър мъж, когато се стигнеше до схватка или трябваше да се свърши някоя тежка работа. Беше интересен, макар и невероятно сквернословен разказвач, преливаше от вицове за военните действия в Гаскония и по границата с шотландците, говореше за победите си сред жените, споделяше слухове за Едуард Дългокракия и, разбира се, много сведения за своята епоха. Но беше надарен и с изключителен инат и за много неща проявяваше твърде ограничените си възгледи. Заявяваше, че през своя земен живот бил човек благочестив и вероятно казваше истината, иначе защо ли биха го причислили към свитата на Йерусалимския патриарх. Но вярата му вече лежеше в руини и той ненавиждаше свещениците. Охотно подлагаше всеки срещнат Божи служител на злобни подмятания с надеждата, че другият ще го нападне. Някои така и правеха и той ги пребиваше почти до смърт. Бъртън предпазливо го укори за това (никой не говореше остро с Грейсток, ако не искаше да си рискува главата), изтъкна му, че всички те бяха гости в чужда земя и домакините им винаги безнадеждно ги превъзхождаха по численост, затова трябваше да се държат подобаващо. Де Грейсток призна, че Бъртън имаше право, но също призна, че трудно се сдържал, когато срещнел свещеник. За щастие рядко попадаха в места, където имаше християнски свещеници. Освен това малцина си признаваха, че са били такива на Земята.

До него седеше и му говореше сериозно сегашната му жена, родена Мери Ръдърфърд през 1637 година и умряла като лейди Уорикшър през 1674 година. И тя беше англичанка, но от време с триста години след века на Джон, затова и във възгледите и постъпките им се забелязваха много различия. Бъртън не вярваше да останат заедно за дълго.

Казз се изтягаше, положил глава в скута на Фатима, туркиня, която неандерталецът срещна преди четиридесет дни по време на спиране за обяд. Фригейт твърдеше, че Фатима страдала от „мания към окосмяването“. Така обясняваше защо тази жена на пекар от Анкара през седемнадесети век беше луда по Казз. Тя се възбуждаше от всичко у него, но именно гъстата му козина я хвърляше в екстаз. Всички бяха доволни от това, особено самият Казз. По време на дългото им пътешествие той не видя нито една жена от своя вид, въпреки че чуха няколко пъти за неандерталци в поредната територия. Повечето жени го отбягваха заради окосмяването и зверската му външност. Преди да срещне Фатима, не си намираше постоянна партньорка.

Дребничкият Лев Руах се облягаше на плетената стена и си правеше прашка от кожата на „рогата риба“. В торбичката до себе си съхраняваше трийсетина камъка, които подбра за около три седмици. До него говореше припряно Естер Родригес и белите й зъби непрекъснато блестяха. Тя замени Таня, която се опитваше да държи Лев под чехъл преди отплаването на „Хаджия“. Таня беше много привлекателно миньонче и явно не можеше да се въздържа от „премоделиране“ на своите мъже. Както научи и Лев, тя „премоделирала“ баща си, чичо си, двамата си братя и двамата съпрузи. Опита се да направи същото и за Лев, или по-точно с Лев, обикновено на висок глас, та да се възползват от съветите й и другите мъже наоколо. В деня, когато „Хаджия“ бе спуснат на вода, Лев скочи на борда, обърна се към Таня и каза:

— Довиждане. Не мога да понасям повече превъзпитание от най-голямата уста на Бронкс. Намери си някой друг и дано той да е съвършен.

Таня зяпна, пребледня и се развика насреща му. Ако се съдеше по движенията на устата й, още крещеше и след като „Хаджия“ се отдалечи. Другите се смееха и поздравяваха Лев, но той си позволяваше само тъжни усмивки. След две седмици, в територия, населена предимно от древни либийци, той се запозна с Естер, еврейка от сефаридите^[3], живели през петнадесети век.

— Ама защо не си опиташ късмета и с някоя нееврейка? — попита го Фригейт.

Лев вдигна тесните си рамене.

— Опитвах. Но рано или късно се стига до шумен скандал, те си губят задръжките и ме наричат „проклет чифутин“. Същото се случва и с моите приятелки-еврейки, но от тях поне мога да го изтърпя.

— Слушай, приятелю — упорстваше американецът. — По тази Река има милиарди хора, които не са евреи, но и никога не са чували за съществуването на евреите. Невъзможно е и те да имат предразсъдъци. Опитай с някоя от тях.

— Ще се задоволя с познатото зло.

— Искаш да кажеш, че само то те задоволява — бодна го Фригейт.

Бъртън понякога се чудеше какво задържаше Руах на корабчето. След първото скарване никога повече не спомена за „Евреинът, циганинът и ислямът“, но често разпитваше Бъртън за други страни от миналото му. Държеше се достатъчно приятелски, но излъчваше доловима, макар и трудна за определяне сдържаност. Колкото и да беше дребен, биеше се свирепо и предаде на Бъртън скъпоценните си умения в джудо, карате и джукадо. Тъгата, която го обгръщаше като фина мъгла дори когато се смееше или се любеше (според Таня), беше породена от душевните белези. Той самият твърдеше, че са му останали след ужасните преживявания в концентрационните лагери на Германия и Русия. Таня смяташе, че Лев се е родил тъжен. Бил наследил всички гени на печалните си прадеди, които седели под плачещите върби на Вавилон.

И Монат страдаше от тъга, но се случваше от време на време напълно да се отърси от нея. Хуманоидът от Тау на Кит търсеше някой от своите сънародници, някой от тридесетте мъже и жени, разкъсани от озверялата тълпа. Не хранеше големи надежди. Тридесет сред тридесет и пет или тридесет и шест милиарда, пръснати по река, която може би се простираше на милиони мили, бяха една невероятно малка възможност за среща. Но все пак се надяваше.

Алис Харгрийвз седеше отпред и се виждаше само темето й. Тя оглеждаше хората по брега, щом корабчето доближеше достатъчно, за да различава отделните лица. Търсеше своя съпруг Реджиналд, своите трима синове, баща си и майка си, сестрите и братята си. Което и да е скъпо познато лице. Подразбираше се, че щом това се случи, тя ще слезе от корабчето. Бъртън се въздържаше да коментира намеренията й. Но само да помислеше за това, усещаше болка в гърдите. И му се искаше тя да се махне, и изпитваше нежелание да я види как си отива. Далеч от очите му вероятно би означавало тя да бъде далеч и от мислите му. Беше неизбежно. Но той не желаеше да се случи неизбежното. Сравняваше чувствата си към нея с някогашната си любов към персийката и да я загуби, беше все едно да се повтори същото безкрайно мъчение.

Въпреки това не издаваше с нито една дума чувствата си. Говореше с нея, присмиваше й се, показваше й, че държи на нея, колкото и да му се струваше оскърбително, защото тя с нищо не му отвръщаше. Накрая успя да постигне тя поне да се поотпуска, когато е с него. Но само ако край тях имаше и други. Когато оставаха сами, тя отново се скриваше в бронята си.

След първата нощ тя никога не използваше „дъвката за мечти“. Той я употреби и трети път, после събираше запаси и ги заменяше срещу необходими неща. Сдъвка я за последен път с надеждата да се отдаде на необикновено буйна любов с Уилфрида, но вместо това потъна пак в хватката на „малките пранги“, болестта, която едва не го уби по пътя към езерото Танганайка. В кошмара и Спийк беше с него и той уби Спийк. В действителността Спийк бе загинал при „злополука“ по време на лов и всички смятаха, че това е самоубийство, но не го казваха. Разкъсван от угризения за измяната си към Бъртън, Спийк се бе застрелял. Но в кошмара Бъртън удуши Спийк, когато онзи се наведе да го попита как се чувства. После, преди видението да избледнее, той целуна мъртвите устни на Спийк.