Филип Хосе Фармър
В телата си разпръснати върнете се (11)

11

Бъртън заговори остро и неговите хора се събраха накуп. Казз не разбра думите, но веднага схвана какво ставаше. Върна се назад, за да пази групата заедно с Бъртън. Зверската му външност и острието на каменната брадва в огромния юмрук отначало постреснаха болонците. Те тръгнаха след групата, като подхвърляха закачки и заплахи, но не се опитваха да дойдат по-близо. Чак когато стигнаха хълмовете, главатарят на бандата изкрещя заповед и те нападнаха.

Младокът със събраните очички ревеше и въртеше граала на лентата му. Хвърли се към Бъртън, който се извъртя и мушна с бамбуковото си копие, точно когато граалът го отмина. Каменният връх се заби в слънчевия сплит на мъжа и той се свлече на хълбок със стърчащо от корема му копие. Прачовекът удари летящия към него граал с пръчка, която изхвърча от ръката му. Той подскочи напред и стовари ръба на брадвата върху темето на нападателя. Мъжът падна с окървавена глава.

Дребният Лев Руах блъсна граала си в гърдите на един мъж и с отскок се стовари отгоре му. Петите му се забиха в лицето на човека, който се мъчеше да стане, но пак падна по гръб. Руах се претърколи и разряза рамото на мъжа с кварцовия си нож. Онзи писна и реши с бягство да отърве кожата.

Фригейт се справи по-добре, отколкото Бъртън очакваше. Когато бандата започна да ги предизвиква, той пребледня и се разтрепери. Граалът му беше вързан за лявата ръка, в дясната стискаше острие на брадва. Хвърли се към нападателите, удариха го по рамото с граал, но той намали силата на удара, като го отблъсна със своя метален цилиндър. Все пак падна настрани. Един от враговете им замахна с две ръце да цапардоса Фригейт с бамбуковата си тояга, но той се изви, вдигна граала си и спря удара. След миг вече заби глава в корема на мъжа и двамата паднаха на земята. Фригейт се озова отгоре и каменната му брадва два пъти удари черепа на другия.

Алис хвърли своя граал в лицето на мъж, после го мушна с обгорения връх на своето копие. Логу изтича зад него и така го халоса с тоягата си по главата, че той падна на колене.

Битката свърши за не повече от минута. Другите избягаха, последвани от жените си. Бъртън обърна викащия главатар по гръб и измъкна копието си от корема му. Бе влязло само на половин инч.

Мъжът стана и се повлече по полето, притиснал с ръце кървящата рана. Двама от бандата бяха в безсъзнание, но вероятно щяха да оживеят. Мъжът, с когото се сби Фригейт, беше мъртъв.

Лицето на американеца от бледо стана тъмночервено, после стигна до бяло. Но не изглеждаше нито потиснат, нито болен. Излъчваше въодушевление. И облекчение.

Той задъхано изрече:

— Това е първият човек, когото убих! Първият!

— Съмнявам се да остане последният — каза Бъртън. — Освен ако някой не ти свети маслото.

Руах погледна трупа и каза:

— Мъртвецът и тук си е мъртъв като на Земята. Чудя се къде ли отиват убитите в задгробния живот?

— Ако и ние оцелеем достатъчно дълго, току-виж научим и това. А вие, двете жени, се справихте чудесно.

Алис процеди през зъби:

— Направих каквото бях принудена — и се отдалечи.

Беше прежълтяла и трепереше. А Логу като че преливаше от радостна възбуда.

Стигнаха до грааловия камък половин час преди обяд. Обстановката се беше променила. В тяхната тиха малка падинка се бяха настанили към шестдесет души и мнозина обработваха парчета кварц. Един мъж се държеше за разкървавеното си око, ударено от отлетяло парче камък. Още няколко имаха рани по лицата или разтриваха ударените си пръсти.

Бъртън беше недоволен, но не виждаше какво може да се направи. Единствената им надежда да си върнат тихото убежище оставаше липсата на вода, която да прогони натрапниците. Но и тази надежда бързо се стопи. Някаква жена му разказа, че намерили малък водопад на около миля и половина в западна посока. Падал от горната част на планината по каньон с формата на връх от стрела и се вливал в голяма дупка, която засега запълнил до половината. След време водата щяла да се разтече и по хълмовете да стигне в равнината. Разбира се, ако не сложат камъни, за да насочат потока по нов път.

— Можем и да направим водопровод от по-големите бамбуци — предложи Фригейт.

Поставиха граалите си върху камъка, всеки грижливо запомни точното място на своя. Седнаха да чакат. Бъртън искаше да се преместят, след като граалите им бъдат напълнени. Струваше му се подходящо да се разположат на половината път между водопада и каменната гъба, а и там биха се отървали от пренаселването.

Сините пламъци се появиха с тътен над камъка, точно когато слънцето достигна зенита. Този път граалите им предложиха салата, италиански черен хляб и масло, подлютено с чесън, спагети с кълцано месо, чаша сухо червено вино, грозде, още кристали разтворимо кафе, десет цигари, малко марихуана, пура, тоалетна хартия и парче сапун, както и четири шоколадови крема. Някои се оплакаха, че не харесвали италианската кухня, но и те не се отказаха от храната.

След обяда групата запали по цигара и потегли към водопада. Откриха го в дъното на триъгълния каньон, където доста мъже и жени се бяха настанили около дупката. Водата се оказа ледена. Измиха кутиите, изсушиха ги, напълниха кофите си и тръгнаха обратно към грааловия камък. След около половин миля си избраха хълм, обрасъл с ели освен по върха, където се извисяваше грамадно „желязно дърво“. А наоколо имаше всякакви видове бамбук в изобилие. Под наставленията на Казз и Фригейт, който бе живял няколко години в Малайзия, те отсякоха достатъчно бамбук и си построиха колиби. Направиха ги кръгли, с отвор за врата и прозорец отзад и с коничен настлан покрив. Работиха бързо и без да изпилват подробностите, така че до вечеря завършиха всичко освен покривите. Избраха Фригейт и Монат, които останаха на стража, а другите отнесоха граалите при камъка. Тук завариха вече към триста души, които си строяха навеси и колиби. Бъртън очакваше това. Повечето хора не биха вървели по половин миля три пъти дневно, за да си осигурят храна. Предпочитаха да се скупчат около грааловите камъни. Колибите бяха пръснати хаотично и по-близо една до друга, отколкото изискваше удобството. Проблемът с водата си оставаше и той все пак се озадачи, че толкова много хора са решили да се настанят тук. Но една хубава словенка го осведоми, че късно следобед намерили наблизо извор. Потокът излизал от пещера, която се намирала по-нататък към планината. Бъртън реши да провери. Водата течеше от пещерата и надолу по скалата, пълнеше басейн с диаметър петдесетина фута и дълбок повече от осем.

Каза си, че това вероятно е допълнително хрумване на Който-и-да-е, сътворил този свят.

Върна се навреме, за да види сините пламъци.

Казз изведнъж спря и се изпика. Въобще и не помисли да се обърне. Логу се закиска. Таня се изчерви. Италианките бяха свикнали да виждат пикаещи по ъглите мъже, където ги напъне нуждата. Уилфрида пък беше обръгнала на всичко. За негова изненада Алис не обърна никакво внимание на неандерталеца, сякаш беше куче. И вероятно точно това обясняваше държанието й. За нея Казз не беше човек и затова не очакваше от него да се държи като хората.

В момента нямаше защо да укорява Казз, онзи не знаеше езика и не би разбрал какво му казва. Но следващия път, когато Казз реши да се облекчи, трябваше да използва езика на жестовете, за да не го прави пред тях по време на хранене. Всеки трябваше да се научи да спазва някои ограничения и се налагаше да забранят постъпките, които нарушаваха спокойствието на другите или им пречеха да се хранят. Бъртън си каза, че би следвало да включи в забраната и споровете по време на храна. Честно призна пред себе си, че бе участвал в прекалено много препирни по време на многолюдни вечери.

Потупа Казз по темето на оформената като ъгловат хляб глава. Казз вдигна поглед към него и Бъртън поклати глава, като си каза, че Казз ще разбере защо, едва когато научи английски. Но още в същия миг забрави тези намерения, спря и се опипа по собствената си глава. Ами да, усети току-що поникнала коса.

Докосна и лицето си, но то си беше гладко. Напипа поникващи косми под мишниците си. Обаче не и в слабините си. Помисли, че все пак там може би растат по-бавно. Съобщи на другите и всички започнаха да се оглеждат внимателно. Вярно беше. Космите се връщаха по телата им, поне по главите и подмишниците. Казз беше изключение. Космите щяха да го покрият целия, освен по лицето.

Откритието ги зарадва неимоверно. Когато тръгнаха край основата на планината всички се смееха и се шегуваха. Завиха на изток и минаха през тревата на четири хълма, преди да стигнат склона на този, който вече смятаха за свой дом. Изкачиха се наполовина, но спряха и млъкнаха. Фригейт и Монат не отговориха на виковете им.

Бъртън им заповяда да се разпръснат и да напредват бавно, после ги поведе нагоре. Около колибите не завариха никой, а няколко от тях изглеждаха пострадали от ритници и бутане. Бъртън усети студена тръпка като порив на внезапен вятър. Тишината, повредените колиби, отсъствието на двамата пазачи му се сториха зловещо предзнаменование.

След минута чуха приветствен вик и се обърнаха към подножието на хълма. Голите глави на Фригейт и Монат се появиха над тревата, те тръгнаха нагоре. Монат гледаше сериозно, но американецът се усмихваше щастливо. На едната му буза се забелязваше оток, а кокалчетата и на двата юмрука бяха раздрани и изцапани с кръв.

— Ей сега се отказахме да гоним повече четирима мъже и три жени, които искаха да ни изместят от колибите — обясни той. — Казах им, че могат сами да си построят и че вие скоро ще се върнете и ще им извадите душите от бой, ако не изчезнат. Чудесно ме разбираха, защото всички говореха на английски. Били възкресени до грааловия камък на една миля северно от нашия. Повечето хора там били жители на Триест от твоето време, но десетина, събрани накуп, се оказали от Чикаго, умрели около 1985 година. Бившите мъртви са пръснати по доста забавен начин, какво ще кажеш? Струва ми се, че тук си е поиграл някакъв генератор на случайности.

Както и да е, повторих им онова, което според Марк Твен бил казал дяволът: „Вие, типовете от Чикаго, се мислите за най-свестните тук, ама истината е, че сте само най-многобройните“. Това май никак не им хареса, те вече си представяха как почвам да се сприятелявам с тях, само защото съм американец. Една от жените ми се предложи, ако се прехвърля при тях и им помогна да превземат колибите. Точно тя живеела с двама от мъжете. Казах им, че няма да стане. Обаче те взеха да разправят, че все едно щели да ни отнемат колибите даже и през трупа ми, щом така се налагало.

Бяха по-смели на приказки, отколкото на дела. Монат ги уплаши само с един поглед. А и имахме каменни оръжия и тояги. Е, накрая техният вожд ги подгони да ни нападнат, но точно тогава успях хубавичко да разгледам един от тях.

Сега главата му беше плешива, така че не можех да го позная по онази гъста черна и права коса, а когато го срещнах за първи път, беше на тридесет и пет, на носа му се мъдреха очила с дебели рогови рамки и оттогава не го бях виждал цели петдесет и четири години. Но аз отидох по-наблизо и го погледнах в лицето, ухилено точно като в спомените ми, приличаше ми на гаден скункс и аз го попитах: „Ти Лем ли си? Лем Шарко? Ти си Лем Шарко, нали?“

Той ме зяпна и за малко да си сцепи устата от напъни да се усмихне и ме хвана за ръката, представяш ли си, хвана ме за ръката, след всичко, което ми бе причинил, и се развика, като че намери отдавна изгубеното си братче: „Ами да, ами да! Това е Питър Фригейт! Боже мой, Питър Фригейт!“

Почти му се зарадвах, по същата причина, която караше и него да се радва на срещата. Но после си казах: „Но това е издателят-мошеник, който те излъга с четири хиляди долара, когато тепърва започваше да пишеш, и ти съсипа живота за години напред. Това е същият лайнен плужек, който измами и тебе, и поне още четирима писатели за доста пари, след това обяви фалит и се скри. След години наследи голяма сума от някакъв чичо и си живееше царски — живо доказателство, че престъплението се възнаграждава, а не се наказва. Този е човекът, когото ти никога не забрави, не само заради това, което ти стори, но и заради многото скапани издатели, с които се сблъскваше по-нататък“.

Бъртън се засмя и каза:

— Веднъж измислих афоризъм, че свещениците, политиците и издателите никога не могат да влязат през портите на царството небесно. Но изглежда съм се лъгал, стига това тук да е раят.

— Знам, че си казал такова нещо и все си го припомнях през живота си. Но да се върна на случката, преглътнах естествената си радост, че отново виждам познато лице, и му казах: „Шарко…“

— И с такова име^[1] той ви е убедил да му повярвате? — намеси се Алис.

— Разправяше, че името било чешко и означавало „достоен за доверие“. И както всичко останало, казано от него, това беше лъжа. Както и да е, тъкмо бях започнал да си внушавам, че аз и Монат трябва да ги оставим да се настанят в колибите. Ще се оттеглим и ще ги нападнем, когато се върнете от грааловия камък. Смятах, че така ще проявим най-голяма хитрост. Но когато познах Шарко, направо побеснях! Озъбих му се много весело и казах: „Божичко, страхотен кеф е да ти видя мутрата след толкова години. Особено тук, без никакви ченгета и съдии!“

И го праснах точно в носа! Просна се по гръб и от носа му потече кръв. Монат и аз нападнахме останалите, сритах един, но следващият стовари граала си на лицето ми. Оглупях от болка, но Монат изкара въздуха на един с тъпото на копието и смачка ребрата на друг. Кльощав е, обаче е бърз и сигурно знае всичко за самозащитата… е, и за нападението! Шарко стана и аз го ударих с другия юмрук, но само се плъзна по ченето му. Нараних си ръката повече, отколкото го заболя. Той побягна и аз препуснах след него. Приятелчетата му също се отказаха и Монат ги подкара надалеч, като ги пляскаше с копието. Гоних Шарко до следващия хълм, докопах го преди да се спусне надолу и така го набих! Пълзеше и молеше за милост и аз се смилих — ритнах го да се изтърколи по склона, защото не можеше да върви.

Фригейт още се тресеше от възбудата, но явно беше доволен.

— Отначало си мислех дали няма да ме хване шубето — каза той. — Човек като прецени, всичко това е било много отдавна и в един друг свят, може би сме тук, за да простим на враговете си и на някои от приятелите си и за да получим прошка. Но след това си казах — ами ако сме тук, за да си върнем за номерата, които са ни правили на Земята. Ти какво ще кажеш, Лев? Иска ли ти се да опечеш Хитлер? Ама много бавно, над добре разпален огън?

— Не би трябвало да сравняваш един дребен мошеник с Хитлер — каза Руах. — Не, не искам да го пека на шиш. Може да ми хрумне да го уморя от глад или да го храня само колкото да си държи душата зад зъбите. Но и това няма да направя. Каква полза? Нима така ще го накарам да промени възгледите си за нещо, нима ще вземе да повярва, че и евреите са човешки същества? Ако ми падне в ръцете, нищо друго няма да направя, освен да го убия, за да не вреди на околните. Но не съм сигурен дали убийството означава, че убитият си остава мъртъв. Не и тук.

— Че ти си бил истински християнин — ухилено му каза Фригейт.

— Аз пък те смятах за свой приятел! — възкликна Руах.