Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Златото на партията (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Быль беспредела, или Синдром Николая II, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 14 гласа)

Информация

Издание:

Игор Бунич

Златото на партията 3

Синдромът на Николай II

Първо издание

 

Превод: Доротея Табакова

Редактор: Георги Цанков

Художник: Буян Филчев

Коректор: Валери Калонкин

Компютърен дизайн: Силвия Янева

Печат: „Образование и наука“

ИК „Прозорец“, София, 1999

384 с.; 20 см

ISBN 954-733-051-9

 

Игорь Бунич. Династический рок

„Облик“, Санкт-Петербург, 1995

История

  1. — Добавяне

Епилог

Всичко останало Куманин си спомняше някак си неуверено, сякаш се беше случило не с него, а с някой друг, като при това този друг не е могъл да му разкаже нищо свързано, а самият Куманин, естествено, не можеше точно да преразкаже чутото.

Капитанът, облечен в униформата на държавен инспектор по пътищата, го докара до къщи. Куманин се чувстваше много зле: тресеше го, гадеше му се, виеше му се свят. В хладилника, както обикновено, беше почти празно, лекарства нямаше никакви. Намери бутилката водка, купена по случай несъстоялия се рожден ден на Степан Агафонович.

Сергей взе горещ душ, изпи половин чаша водка и, преди да се тръшне да спи, реши все пак да се обади на баща си в Ленинград.

Беше около девет часа вечерта. Куманин набра кода на Ленинград и номера на телефона 355-99-90. Звънеше свободно, но дълго време никой не вдигаше. Най-сетне оттатък някой вдигна слушалката и приглушен глас се обади:

— Охранителният пост. Младши сержант Капустин.

— Извинете — каза Куманин. — Не бихте ли могли да извикате на телефона Куманин, Степан Агафонович, о.з. подполковник. Той явно е на почивка при вас.

Куманин беше сигурен, че баща му е на почивка в някакъв затворен ведомствен почивен дом. А фактът, че в портиерната пази „младши сержант“, още повече го убеди в това.

Обаче любезният му въпрос предизвика у младши сержант Капустин непонятен кикот, в който се усещаше примес на объркване.

— Ние тук имаме много почиващи — с непонятна за Куманин интонация отговори пазачът. — Вие всъщност на кой номер се обаждате?

— Това почивен дом ли е? — попита Куманин.

— Да — засмя се младши сержант Капустин, — разбира се, че е почивен дом, най-добрият на света.

— Ами тогава — продължаваше да настоява Куманин, — проверете, моля ви, трябва при вас да е на почивка Куманин Степан Агафо…

— А той отдавна ли се разхлажда при нас? — запита пазачът.

— Вече две седмици, — каза Куманин.

Това още повече развесели младшия сержант.

— Знаете ли — каза той, — ние сме само охрана. Трябва да се обадите утре сутринта, към единадесет, когато ще има някой от администрацията. Трябва да се види по регистрационните книги. Само че искам да ви предупредя, че по телефона никой няма да ви направи такава справка. Трябва сам да дойдете. Вярно, щом казвате, че е само от две седмици, тогава може и да го намерят. Но по телефона няма нищо да ви кажат, не се и надявайте.

Куманин благодари и затвори телефона. Разбира се, във ведомствен почивен дом няма да разкриват имената на почиващите по телефона неизвестно на кого. Сигурно и на територията му никого не пускат. Можеше и сам да се досети.

Но Сергей искаше час по-скоро да съобщи на баща си, че е открил дядо си, при това при такива драматични обстоятелства. И реши да замине за Ленинград.

През нощта го тресе и му се повръщаше. На сутринта като че ли му поолекна. Но когато излезе от къщи, Куманин усети такова главозамайване, че дори не се реши да седне на волана и отиде на Лубянка с тролея.

Тъпканицата в обществения транспорт повлия благотворно на състоянието му. Когато стигна до управлението, се чувстваше почти прилично. Разписа се за поредното воинско звание и преминаване към запаса от 1-ви септември т.г. и подаде молба за един месец отпуска, а после се отби в медицинския пункт.

— Трудно е да се каже — с привично дълбокомислие каза лекарят, — добре би било да си направите изследвания, момко. Нямате температура, сърцето е без отклонения. Най-вероятно сте се преуморили. Може да сте развили алергия на нервна почва. Починете си някъде на тихо място, идете на риболов. Старайте се да не пиете алкохол. Пушите ли? Не? Толкова по-добре. Ако имате оплаквания, обърнете се към нас. Тогава ще ви пратим в болница за изследвания.

 

Късно вечерта на същия ден с влака „Червена стрела“ Куманин замина за Ленинград. Чувстваше се като че ли по-добре, но все пак доста гадно.

На сутринта, като пристигна в Ленинград и излезе на площада пред Московската гара, Куманин взе такси и каза на шофьора адреса:

— Камска, 24.

— Къде, на Смоленското ли? — попита шофьорът.

Куманин не разбра, но кимна. Не му се говореше. Минаха по Невски проспект, прекосиха мостовете, откъдето Куманин можеше да се любува на архитектурните прелести на люлката на три революции, завиха по крайбрежната улица, после още нанякъде, и след малко „Волгата“ спря на някаква невзрачна улица. Вдясно към малка рекичка се спускаше обрасъл с трева бряг и се издигаха руините на църква, не изгубила дори в този вид въздушната си красота. Отпред стоеше стена с порти под формата на арка, край които се мяркаше милиционер.

— Пристигнахме — каза шофьорът, — ето го. — И посочи с ръка оттатък арката.

— Ето го какво? — не разбра Куманин.

— Гробището — отвърна шофьорът, — както казахте, Смоленското, улица Камска, 24.

— Да не сте сгрешили? — попита Куманин и усети как отново започва да го тресе.

— Каква грешка може да има? — учуди се таксиджията. — Нали ви питах.

Куманин объркано мълчеше.

— Шефе — нетърпеливо попита шофьорът, — сега накъде? Или тука ще стоим?

Куманин му плати, без нищо да каже, и излезе от колата. Огледа се наоколо и се насочи към стоящия до арката на гробищните порти милиционер.

— Няма ли тук наблизо санаториум или почивен дом? — попита Куманин.

Милиционерът сви рамене с недоумение.

— Не зная, май няма. Почивните станции са нататък, отвъд Нева, на островите.

— А това — Куманин посочи с ръка гробището, — Камска улица 24 ли е?

— Точно така — потвърди милиционерът.

Сергей мина под арката, като обърна внимание на паметната плоча, където се казваше, че на територията на гробището е погребана бавачката на Пушкин — Арина Родионовна. Но къде точно се намира гробът й, не е известно.

Вдясно пред Куманин се разкри старинна гробищна църква, петкуполна, с камбанария, вляво от нея стоеше малък параклис, още ограден от реставрационно скеле. От вратата на църквата излизаха хора. Бабички със забрадки се обръщаха, бързо се прекръстваха с лице към църквата или параклиса и си тръгваха по своите си работи. Пред него зеленееше в дървета и храсти самото гробище, което явно беше на много почтена възраст, щом в него бяха успели да погребат и да изгубят Арина Родионовна.

Какво да прави оттук нататък Куманин не знаеше. Оставаше да провери телефонния номер, на който се бе обаждал от Москва. Оказа се много просто да го направи, тъй като номерът беше написан на рекламната табела пред входа на гробището. Нямаше място за съмнение — той бе говорил с дежурния милиционер от охраната на гробището, затова и разговорът излезе такъв странен.

Куманин седна на пейката близо до входа, почти срещу църквата, и се опитваше да реши какво да прави оттук насетне, към кого да се обърне, къде да отиде? Може би да се върне в Москва и още веднъж както трябва да огледа апартамента на баща си, за да открие някакви допълнителни факти, по които може да се разбере къде именно е заминал. Дали да се обади на брат си, за да дойде и той и да започнат заедно да го търсят?

Междувременно службата в църквата свърши и хората постепенно се разотидоха. Изчезна и милиционерът, който сновеше пред вратата. Слънцето ту се криеше в облаците, ту изскачаше от тях. Вековните дървета уплашено шумяха с листа, когато за пореден път откъм залива задуха доста студен вятър.

Куманин се сепна, огледа се — наоколо нямаше никой. Той явно бе задрямал на пейката. Цареше гробищна тишина, нарушавана само от короните на дърветата над главата му.

Сергей си погледна часовника — беше спрял. Искаше да го навие и още веднъж се огледа, за да намери някъде уличен часовник, та да свери по него своя.

Разбира се, никъде не видя часовник, но забеляза един мъж, който вървеше с енергична походка по централната алея на гробището. Като стигна до църквата, непознатият се заоглежда, сякаш търсеше някого, и щом видя седящия на пейката Куманин, решително се насочи към него.

Докато се приближаваше, Куманин успя добре да го разгледа. Беше на неопределена възраст, с разрошена коса, плачеща за подстригване, с мърлява брада, или по-скоро четина, стърчаща на всички страни като бодли на таралеж. Носеше измачкано сиво сако, надянато върху синя фанелка — тениска или потник. Тази композиция завършваха черни очила, но не такива, каквито носят нашите и западните контета, а по-скоро нещо като защитни очила на електроженист с ластик, опасващ отзад главата.

Този мъж спокойно можеше да се окаже скитник или, да кажем, местният заварчик, който се грижи за плочите на гробовете. Куманин беше сигурен, че той ще поиска от него или цигара, или рубла. Сергей не пушеше и затова вече опипваше банкнотата от три рубли в джоба си, за да му я даде, без да влиза в дискусии. Неизвестният се приближи до пейката и каза радостно:

— Сергей Степанович, моля да ме извините за закъснението. Разбирате ли, всякакви задачки ми се струпаха от сутринта, трябваше да ги привърша. Страх ме беше, че няма да ме изчакате.

Куманин мълчеше поразен.

— Нали разбирате — продължи непознатият, — много работа имам: на един плоча да сложа, на друг да заваря, пък на някого и колата да поправя. Знаете ли, не се свенят с колите си да влизат в гробището. Аз вече слънцето не мога да гледам без защитни очила…

— Слушайте — опомни се Куманин, като внимателно се отдръпна от седналия до него на пейката заварчик. — Ние не се познаваме. Какво искате от мене?

— Вярно бе! — сепна се заварчикът. — Ама че съм изкуфял! Забравих да се представя.

Куманин забеляза, че сакото и панталоните на непознатия са прогорени на няколко места, а сам той мирише на изгоряло и на пропан като корабостроителен завод.

— Казвам се — продължи заварчикът, — Израил Лазаревич. Ариман Израил Лазаревич. Работя в отдела за ритуални услуги към това гробище. Окултурявам, тъй да се каже, последния път на гражданите. — И протегна на Куманин мърлявата си лапа.

Сергей отскочи. В главата му се мярна мисълта, че този човек изобщо не прилича на евреин. Но явно това беше същият човек, при когото бе отишъл Степан Агафонович.

Куманин искаше да запита за баща си, но вместо това кой знае защо зададе друг въпрос:

— Как разбрахте за пристигането ми?

— Но вие сам ме известихте по телефона — искрено се учуди Израил Лазаревич. — Нима вчера не се обадихте на телефон 355-99-93? Реших, че сте били вие.

— А вие какво — на свой ред се учуди Куманин, — тук ли живеете? На служебна площ?

Евреинът-заварчик съвсем се развесели:

— Как го казахте? На служебна площ? Ами че къде другаде да живея, като имам толкова много работа? Остроумно го рекохте, на служебна площ. Ами че и вие, Сергей Степановичч, живеете на служебна площ. Вашата къща, доколкото знам, е ведомствена, нали? И моята е ведомствена. И нашите ведомства, може да се каже, са сродни. Само дето ние сме по-високата инстанция. На всички нас ни се полага да живеем на служебна площ. Това, ако щете, е наша привилегия.

„Безумие“ — помисли си Куманин и отново усети главозамайване и гадене. Преодоля обзелата го слабост и попита:

— Къде е баща ми?

Заварчикът се засмя:

— За баща си ли се тревожите? Татенцето ви вече е съвсем наред. По-скоро би трябвало да се тревожите за себе си.

— Какво значи това? — изгуби търпение Куманин. — Заплашвате ли ме? Къде е баща ми, питам ви?

Той реши, че няма да е зле да изясни въпроса с този евреин, да установи личността му. Кой е той изобщо, та да си позволява подобни шегички с офицер от КГБ? Куманин подири с очи милиционера, но него го нямаше наблизо.

— Зле изглеждате, Сергей Степанович — каза Израил Лазаревич със съчувствие. — Вие по-добре здравето си погледнете, вместо да се мотаете по гробища и чужди гробове да разравяте, надписите им да си вземате за сувенир. Не са хубави тези работи. Грехота.

— Интересно, откъде сте научили това? — зловещо попита Куманин, като напълно дойде на себе си.

Израил Лазаревич въздъхна тъжно и уморено.

— Защо така се нервирате, Сергей Степанович — проговори той. — Не се пазите. Аз дори разправях веднъж на ПОКОЙНИЯ ви баща: „Ще изгори, казвам, нахалос вашето синче в службата си, понеже много навътре взема всичко. Тя, работата, само глупаците обича…“

Куманин отново клюмна. Той дори не разбра, че Израил Лазаревич бе нарекъл Степан Агафонович „покоен“. Чу тази дума, но някак не я осъзна.

— Слушайте — каза той уморено, — не разбирам за какво ми говорите и какво искате от мен. Кажете, къде е баща ми? Трябва ми. Трябва спешно да му съобщя… Всъщност аз затова пристигнах тук.

— Ами че той всичко знае — махна с мръсната си ръка заварчикът, — отдавна знае, но на никого не казваше, за да не ви развали живота и кариерата. И на себе си също, разбира се. Грешен човек беше, но разкаянието го срази.

— Аз на вас… на теб мутрата ти ще размажа за такива приказки — започна Куманин, макар да усещаше, че не може да мръдне ни ръка, ни крак. — Какви ги дърдориш за моя баща!

Израил Лазаревич се изкикоти и скри устата си с мръсната си лапичка:

— Оказва се, че вие нищо не сте знаели не само за дядо си, но и за баща си. Да ви разкажа тогава…

— Нищо не искам да чувам — изкрещя Куманин. — Казвай, къде е баща ми? Казвай, иначе още сега ще те арестувам…

С огромно усилие на волята той вдигна дясната си ръка и с бързо движение смъкна черните очила от главата на заварчика.

Страшното лице на Израил Лазаревич с празни дупки на мястото на очите, както се видя на Сергей, накара Куманин да се дръпне ужасен.

— Стига глупости — каза заварчикът, — дайте ми очилата. Служебни са. Трябва да работя с тях.

— Серьожа, дай му очилата — неочаквано се чу глас зад гърба на Куманин, — без очила много го боли. Аз знам това, защото на разпит през 51-ва година му избодох очите…

Куманин рязко се обърна и видя в далечината баща си с черна монашеска одежда и голям кръст на гърдите.

— Върни му очилата, — тихо повтори баща му.

От този момент нататък Куманин нищо не помнеше.

* * *

Намериха го паднал в безсъзнание на пейката, близо до входа на гробището, помислиха го за пиян и извикаха милиция. Патрулът, без много да му мисли, закара Куманин в най-близкото изтрезвително. За щастие, докато му правеха тараш по джобовете, намериха удостоверението на майор от КГБ и съобщиха в Голямата Къща. Оттам бързо пристигнаха момчета, които се ориентираха, че Куманин не е пиян, и го изпратиха в болница.

Едва на третото денонощие Сергей дойде на себе си. При него дойде сътрудник от Голямата Къща да се интересува дали над Куманин не е имало нападение. Сергей Степанович разказа каквото помнеше за евреина-заварчик от Смоленското гробище.

Първо го настаниха в инфекциозното отделение, после в психоневрологическото, в крайна сметка пролежа по болниците повече от половин година. През цялото време лекарите правеха отчаяни опити да му поставят диагноза. Подозираха остро отравяне с бензинови пари или друго високотоксично вещество, нервна преумора, микроинсулт, амнезия.

Самият Сергей смяташе, че станалото с него изобщо не е в резултат от посещението на гроба на полковник Романов, въпреки че не можеше нищо да обясни.

След излизане от болницата Куманин мина през лекарска комисия и бе освободен от длъжност в КГБ по здравословни причини.

Докато Сергей Степанович лежеше в болницата, в света се промениха много неща — случи се това, за което предупреждаваше генерал Климов. Огромната комунистическа империя се вряза в задънения път, който Историята й бе отредила. От страшния удар първо рухна Берлинската стена, след нея се сгромоляса Варшавският договор и накрая пред очите на смаяния свят започна да се разпада Съветският Съюз…

* * *

Успях да се добера до майор Куманин случайно, по-точно не аз се добрах до него, а той до мен. В началото на 1992-ра година бе публикуван моят превод на книгата на американския писател Джон Кил „Операция «Троянски кон»“, където в доста популярна форма авторът се опитва да обобщи всички случващи се на Земята „чудесии“ от зараждането на нашата цивилизация до наши дни. Кил доказва, че всички чудеса на Земята са резултат от действията на мощна цивилизация, която се намира не в космоса, а заедно с нас на нашата малка планета, наричана Земя, в паралелен свят.

Куманин искаше да се срещне с мен и ме покани в Москва. В дома му забелязах снимката на Николай II, поставена на масата в рамка, но не й придадох голямо значение. Първо, знаех, че Куманин има отношение към монархическото движение, а второ, времето вече беше такова, че портретът на последния руски цар стана обичаен предмет от интериора на много домове в потресената Русия.

Именно тогава чух историята на бившия сътрудник на КГБ майор Куманин. Оказа се много трудно да се говори с него — все още не можеше да преодолее навика да задава въпроси, а не да отговаря. Той смени някои имена и местата на своите приключения.

Като обединих известното на мен с това, което ми разказа Сергей Куманин, написах тази книга.

— Ако по-малко знаеш, по-дълго ще живееш — понякога се прикриваше той с известната „чекистка“ поговорка.

— Е, ами генерал Климов — питам, — реално лице ли е или не?

— Генерал Климов сигурно и сам вече си е забравил истинското име, ако изобщо някога го е знаел — засмя се Сергей. — Вече е генерал-полковник — продължи той и посочи с пръст тавана. — Сега разбирам с какво се е занимавал през цялото това време. Той е виждал, че „нашият влак на революцията“ лети напред, и се е опитвал да откачи вагоните в движение, така че, ако не може да предотврати самата катастрофа, поне да намали последиците от нея. Само едно не можах да разбера — за какъв дявол им беше притрябвал царят? Няма да се учудя, ако Климов някъде крие и преки наследници на Николай. Аз няма да възразявам. Ние, Куманините, сме от старинен род, търговски. В наша чест цяло село е наречено. Аз скоро ще си върна чрез съда имението — и отново се засмя.

В кухнята, където говорим, виси икона, не в почетния ъгъл, но все пак впечатлява.

Попитах Куманин как се отнася към последните разкрития за останките от царското семейство, за продължаващите спекулации на Рябов и за дейността на Соловьов, когото вече наричат четвърти след Намьоткин, Сергеев и Соколов, следователите по делото „За убийството на царското семейство“, за тържествената подготовка на препогребването на новите останки в Петропавловския храм? Показах му вестник с огромно заглавие „СЛЕДОВАТЕЛЯТ СОКОЛОВ ЗАКРИВА «ДЕЛОТО РОМАНОВИ»“.

Куманин се усмихна:

— Нека си го погребват. Климов моментално ще измъкне такива документи, които ще предизвикат вселенски скандал от небивал мащаб с много интересни последствия. Никак няма да се изненадам, ако науча, че всичките тези „гробокопачи“ са действали по сценарий, разработен от подчинените на Климов.

— Не преувеличавате ли? — с известно съмнение попитах аз.

Вместо отговор той отвори чекмеджето на масата, извади оттам стара снимка, голяма колкото пощенска картичка, и ми я подаде.

Дъхът ми секна.

— Откъде я имате? — зададох нетактичен и глупав въпрос.

— С търсене всичко се намира — усмихна се бившият майор. — Искате ли да я публикувате?

— А защо не го направите вие самият? — питам, като същевременно си мисля: „Ако Куманин разполага с такива материали, то какво ли може да има при Климов?“

— Ами че аз съм таквоз — Куманин върти показалец край слепоочието си, — официално съм зачислен като куку и мога да компрометирам всякаква публикация. — И пак се смее.

Разбирам колко неща още би могъл да ми разкаже, но не ми е разказал! Опитвам се да изясня къде работи сега.

— Бачкам в една кантора като юрисконсулт — доверява ми той.

— А какво в крайна сметка стана с баща ви? — задавам пореден въпрос.

— Не ме питайте — мръщи се той, — не ми се говори на тази тема.

— Но той жив ли е? — продължавам да разпитвам.

— Жив е — неохотно изтърсва Куманин и добавя, — но не особено. — Известно време мълчим.

— А Надя Шестакова?

— Надя ли? — повтаря Куманин. — При нея всичко е наред. Омъжи се за Феофил. Имат дете. Процъфтяват. Вече ходиха до САЩ, до Израел, още някъде по света, говорят по научни симпозиуми, пишат.

— Виждате ли се с нея? — питам, но виждам отговора на лицето на Куманин.

— Опитах се веднъж — въздъхва той, — но Надя ми направи истерия, че аз, виждате ли, едва не съм ги бил погубил и двамата. Не влизах в подробности — щом не съм ги погубил, пак добре.

— А с бившите си колеги виждате ли се? — продължавам разпита.

— Рядко — признава той. — Обаждат се понякога, но само за здравето ме питат. Канеха ме да вляза в дружеството на ветераните. Само че още не съм за там.

Куманин се усмихва, но не много радостно.

— Ами вашите подопечни? — усмихвам се аз. — „Памет“ и други такива организации? Не ви ли канят за вожд?

Куманин снишава глас:

— Не. Стига ми толкоз. След онази среща на гробището не искам да имам нищо общо с тях. Ако има такива куражлии, прав им път.

— Добре — съгласявам се и се опитвам да сменя темата, — а Альоша Лисицин? Успяхте ли нещо да разберете за него?

— Той си отиде — просто отвърна Куманин и въздъхна.

— Какво, починал ли е?

По очите на Куманин виждам как вече не вярва, че аз съм превел „Троянския кон“.

— Той дойде — обясни Куманин, — но не за да остане. Той дойде, за да каже и да си отиде. Само дето страната ни е такава, че всичко казано от него е чул само генерал Климов.

— Знаете ли — Сергей изведнъж снишава глас, — все ме е страх, че той пак ще се появи при мен…

— Глупости — успокоявам го аз, — вие тогава сте губели съзнание. Всичко ви се е привидяло.

— Глупости ли? — пита той. — Ето, вижте. Когато ме изписаха от болницата в Ленинград, ми върнаха вещите. Парите, разбира се, бяха изчезнали. Имах у себе си аванс за отпуска, май около 700 рубли. А всичко останало си е на мястото: документи, химикалка, самобръсначка, четка за зъби и… ето тези черни очила, които свалих от Ариман.

Той показва извехтели черни очила с ластик, каквито употребяват заварчиците.

— Да — казвам объркано, без да смея да докосна очилата. — Даже не знам какво да кажа.

— Е, как да не знаете — изведнъж ми възразява Куманин, — щом сте превели „Троянския кон“? Там всичко е казано и описано. Спомнете си какво пише Джон Кил за така наречените ултрасъщества. Така че той спокойно може да се върне, за да си прибере очилата.

 

И аз си спомням думите на Джон Кил: „Стига само да започнете каквото и да било изследване на тайнствени събития от далечното или не много далечното минало, и в работата незабавно се включват неизвестни сили, за чиято природа можем само да гадаем. От една страна тези сили правят всичко възможно, за да ви насочат към целта, а от друга — влагат не по-малко усилия да се побъркате.“

Край
Читателите на „Синдромът на Николай II“ са прочели и: