Игор Бунич
Лешояди в Кремъл (1) (документална хроника)

По лицето на придаващия си важност генерал Александър Михайлов са избили червени петна, а обикновено безизразните му студени очи сега упорито отбягват обектива на телекамерата. Но това не винаги му се удава. Тогава очите на генерала започват напрегнато да се люшкат наляво-надясно като махалото на старинен стенен часовник.

Очевидно началникът на Центъра за връзки с обществеността (ЦВО) при Федералната служба за сигурност (ФСС) се е озовал в несвойствена за него обстановка. Той е свикнал да го виждат в безукорен костюм и с модерна чуждестранна вратовръзка зад масивното му бюро на фона на руското национално знаме в неговия огромен, напълно съответстващ на високата му длъжност кабинет. Общоизвестно е умението на Михайлов да поднася и най-нелепата измишльотина — при това, както се казва, без да му мигне окото и с надменен израз на лицето, но маниерът, с който днес информира обществеността, изглежда някак странен, не съвсем разбираем и твърде обезпокояващ.

Преди всичко генералът се намира не в шикозния си кабинет на „Лубянка“, а на кръстовището на два коларски междуселски пътя в Дагестан.

И вместо някой от скъпите си костюми е навлякъл пълна камуфлажна униформа, а на главата си носи плетена шапка. Ако не е толкова изнежено лицето и не са така неспокойни очите му, биха го взели за някакъв си полкови командир, стараещ се да обясни на наобиколилите го журналисти елементарни положения от прилагането на военното изкуство в силно пресечена местност.

Какво е накарало началника на Центъра за връзки с обществеността при ФСС да дойде от „Лубянка“ в това забравено и от Бога междуселско кръстовище сред дагестанските планински пущинаци край границата с Чечения? Десетилетия наред тази граница е била съвсем условна, но сега на нея се гледа като на междудържавна. Не само поради това, че вече цялото й протежение е осеяно със застави, които по статута си могат да бъдат издигани ЕДИНСТВЕНО на държавната граница на Русия. А и защото на чеченска територия вече втора година бушува истинска война, докато граничещите с Чечения републики в Северен Кавказ смятат себе си за неутрални и с този факт подчертават суверенността на метежната република Ичкерия.

Думите на генерал Михайлов пред десетките телекамери и микрофони от време на време се заглушават от грохота на артилерийска канонада и моторния рев на преминаващи с бръснещ полет хеликоптери, под чиито корпуси висят товари с бойни ракети.

Притаила дъх, цяла Русия очаква новини от тази дагестанска покрайнина, където Салман Радуев, един от командирите на чеченската съпротива, е заел с бойците си кръгова отбрана в неизвестното доскоро заселище Первомайское и като се прикрива зад така наричаните заложници, успешно отбива атаките на федералните войски.

А генерал Михайлов, който по три пъти на ден прави коментар на бойната обстановка в района на това дагестанско село, се поти под язвителните остри погледи на журналистите и пред безчувствените обективи на телекамерите и фотоапаратите. Защото операцията по завземането на Первомайское ръководи не кой да е, а самият шеф на ФСС Александър Барсуков, неотдавна повишен от президента Елцин в армейски генерал и сега длъжен да защити високия си чин. С тази цел той е довел в Дагестан целия си оперативен щаб, включително и началника на Центъра за връзки с обществеността в своето ведомство генерал Михайлов.

За да не изпусне „гювеча“ край Первомайское, е долетял със своя щаб и център за връзки с обществеността още един армейски генерал — министърът на външните работи Куликов, а подир него и трети — директорът на Федералната гранична служба армейски генерал Николаев.

Такова струпване на армейски генерали край населен пункт за последен път е имало през април 1945 в предградието на Берлин. Но сега не е април 1945, а януари 1996 година. Пък и селцето Первомайское някак не може да се сравнява с Берлин, където, както се знае, съветската армия е освободила „цялото прогресивно човечество“.

И понеже край Первомайское се води битка за освобождаването на задържаните от бойците на чеченската съпротива заложници, системите за залпов огън „Град“ бомбардират селото с почти същото ожесточение, с което през април 1945 година „катюшите“ са бйли по Берлин.

Вероятно поради тази заседнала в ума на генерал Михайлов аналогия и поради някак си странния начин на освобождаване на заложниците неговите очи така смутено играят, а лицето му се покрива с червени петна. Захванал се да разяснява пред журналистите тактиката на федералното командване (трима армейски генерали!), той ги уверява, че всички заложници отдавна са разстреляни от чеченците. Затова не оставало нищо друго да се прави, освен дагестанското село да бъде изравнено със земята.

Но защо?! — питат журналистите и по предвзетото лице на генерала се появяват нови червени петна. Какво би могъл да им отговори той. Вече над 300 ранени са евакуирани от района на Первомайское, а белоснежното поле наоколо зеленее от неприбраните трупове на мотострелковаци, спецназовци и собровци^[1], видът на които в един момент е довел армейски генерал Барсуков до истерия, изразила се в явното му намерение лично да оглави поредната атака срещу селото. Добре че наскачалите адютанти и телохранители му отнемат автомата и вежливо, но твърдо съумяват да задържат шефа си.

— Какво ще докладвам на Елцин? — крещи директорът на ФСС, опитвайки се да се отскубне от желязната хватка на подчинените си.

Наистина вик от дъното на душата!

 

Своята стремителна кариера, напомняща полета на космическа ракета, четиридесет и седем годишният армейски генерал Барсуков дължи на президента Елцин.

Михаил Барсуков започва военната си служба като взводен командир в Кремълския полк. А в същия този взвод служи като обикновен сержант и всесилният Александър Коржаков, сегашният началник на президентската служба за сигурност. Впрочем този ненадарен с блестящ ум фаворит руските изследователски и аналитични центрове, които, както е прието във всяка демократична държава, следят рейтингите на по-известните политици и общественици, от година и половина насам единодушно посочват като най-влиятелния и следователно най-могъщия политически деец на Русия. След самия президент, разбира се, макар че го слагат втори по-скоро от куртоазия към поста на Елцин. Но нали Русия винаги е била страна на слуховете. А слуховете поставят генерал Коржаков по-високо и от самия президент; тях ги подкрепят редица вестници с най-различна ориентация, които твърдят, че „страната се управлява от телохранителя на президента“.

„Властта в страната е в ръцете на началника на дворцовата стража!“

И всички са напълно убедени в това. Достатъчно е да изхвърчи от поста си някой висш чиновник и случаят намира обяснение във всеобщата убеденост, че той „не се харесва на Коржаков“. Или пък „той е приятел на Коржаков“, когато се види, че еди-кой си бързо се издига.

Така и скоростната кариера на генерал Михаил Барсуков се обяснява с това, че Коржаков не е забравил някогашния си командир на взвод. И вече в качеството си на главен телохранител в страната е препоръчал Барсуков за поста комендант на московския Кремъл.

От този миг Барсуков започва да придружава президента във всичките негови пътувания, убеждавайки го по такъв начин с присъствието си, че и комендантът на Кремъл не е нищо повече от един от телохранителите на държавния глава. Той се превръща в незаменим участник в пиршествата и запивките в тесен кръг, които винаги силно са изкушавали президента. Той е и организаторът на „царските“ излети на лов и риболов, пред които бледнеят дори и брежневските веселби от онези незабравими години на застоя, когато маршалът-генсек все още пращи от здраве и енергия. В тесния президентски кръг Барсуков бързо се прославя като отличен тамада, който умее да говори предразполагащо и знае всякакви тостове. Негова съпруга става една от най-добрите приятелки на Наина Елцина.

Докато към президента комендантът на Кремъл проявява постоянни и всестранни грижи, спрямо президентския апарат и правителството той упражнява такъв бдителен надзор, че висшите чиновници са принудени да разговарят помежду си шепнешком или просто да си разменят бележки.

Комендантът на Кремъл лично носи на бюрото на президента дори и пресата. Не всичката, естествено. А ако президентът се усети и неочаквано попита Барсуков защо ги няма тези или онези вестници, комендантът на Кремъл кротко, но убедително му казва:

— Не четете тези вестници, Борис Николаевич. Това са ционистки вестници.

И президентът присвива устни. Та нали цялата негова обкомовска младост е преминала в борба именно срещу ционизма! Злите езици дори твърдят, че в тази битка Елцин бил паднал в плен. И е напълно нормално той да не желае да чете ционистки вестници. А неционистките са много малко — „Завтра“, „Правда“ и „Советская Россия“. Те хорово искат от него, от самия Елцин, да разреши публичните екзекуции чрез обесване. При това положение президентът въобще престава да чете вестници.

И е напълно прав. Устната информация от помощниците му, редактирана в Службата за сигурност, е много по-надеждна. Вярно, за Ленин са отпечатвали в шест екземпляра специален „Правда“, но легендарните времена на „бронираните влакове на революцията“ отдавна са потънали във вечността.

Тази идилия продължава чак до скандала в Будьоновск, когато се налага да бъде изгонен от поста му тогавашният директор на ФСС Сергей Степашин. И правилно, след като не може разбираемо да обясни по какъв начин отрядът на Шамил Басаев се е добрал с камионите си до този град в Ставрополския край. Но да е само това. Президентът би могъл да му прости и че не е попречил на Басаев да се върне триумфално и с разветите зелени знамена „на Вълка-единак“ в Чечения, оставяйки зад гърба си сто и петдесет трупа и около триста ранени. Но това, че по време на цялата тази операция шефът на тайната полиция го е снабдявал с такива гнусни „жълти“ новини, каквато е измишльотината за бягството на Дудаев в Турция, на която президентът е могъл да повярва само поради своята доверчивост, това вече е непростимо. Къде се е чуло и видяло главната информационна служба на държавата да се занимава с толкова очевидна дезинформация! На него, на президента, дори му е трудно докрай да си представи какво би се случило със Степашин и цялото му ведомство, ако това би станало през каноническите времена на Йосиф Висарионович. Или пък даже по времето на незабравимия другар Андропов.

 

Разрасналото се до невиждани размери огромно чудовище на съветската държавна сигурност, останало след краха на комунистическата империя в наследство на свободна Русия, още от създаването си не се е занимавало с нищо друго, освен с масовото изтребване на собствения народ. Моделирани от Лениновите шизофренични бдения и отгледани в садистичните ръце на първия си шеф — зловещия Феликс Дзержински, възпяваните почти цял век „славни органи на държавната сигурност“ или „чекистите“, както мило продължават да наричат себе си, през тези години нито веднъж не са съумели да обезпечат сигурността на страната. Напротив, със своите неграмотни, но във висша степен амбициозни прогнози и препоръки периодично са я докарвали до ръба на националната катастрофа, въпреки че уж носят отговорността за нейната сигурност.

Когато става дума за някакво внезапно събитие, никой не би могъл да каже къде свършва глупостта и къде започва откровеното предателство. Но когато такива събития устойчиво продължават почти цял век, неволно възниква въпросът: чия сигурност всъщност охранява „боевият отряд на болшевишката партия“? С други думи — за кого е работил, за кого работи и сега?

Докато изтръгват показанията на генералите-„изменници“ и заети изцяло с извършването на масови убийства и с депортирането на населението на собствената страна, „органите“ проспиват оня страшен ден от руската история — 22 юни 1941 година.

През цялата война те само това правят — захранват подозрителността на своя Върховен престъпник, в резултат на което руската армия ту отстъпва, ту настъпва, като непрекъснато се дави във водопади от собствена кръв.

И едва много години подир войната „чекистите“, без да им мигне окото, обвиняват за всички свои провали покойния генералисимус. Да е някой друг — може, но точно той най-добре е знаел колко струват те и периодично е разстрелвал своите „славни органи“. Отсечените пипала на чудовището обаче бързо израстват, стават още по-дълги и ловки.

„Органите“ са дали на другаря Сталин абсолютно неверни обосновки и препоръки в навечерието на Корейската война, в резултат на което една бригада от американската морска пехота пленява цялата 400-хилядна армия на бившия съветски капитан от НКВД Володя Ким, известен в Корея под името Ким Ир Сен.

„Органите“ са дали на Хрушчов абсолютно неверни данни за реакцията на американците по повод разполагането на съветските бойни ракети в Куба с любезното разрешение на Фидел Кастро, вербуван навремето от полковника от КГБ Леонов. В резултат светът е изправен на ръба на термоядрена катастрофа, а страната ни за пореден път е подложена на чудовищно унижение.

„Органите“ дават на Брежнев абсолютно неверни сведения и прогнози за вероятния изход на коалиционната война на трите арабски държави против Израел през юни 1967 година, като гарантират разгрома и унищожаването на еврейската държава. Унизителният и пълен разгром на Сирия, Египет и Йордания с излаза на израелските войски на крайбрежието на Суецкия канал така удря по престижа на тогавашния СССР, че единственият му изход от това положение е обявяването на глобална война на световния ционизъм, където съкрушителното поражение на Москва е само въпрос на време.

„Органите“ вкарват съветската армия в смъртоносния капан на афганистанските планини, където цели десет години изтича кръвта й, докато накрая с позор, но помпозно е върната в родината.

И, разбира се, никой в КГБ дори и веждите си не помръдва, когато с трясък започва да се сгромолясва Съветския съюз, чиято сигурност през всичките тези дълги 70 години те са се клели да защитават с цената на собствения си живот.

Никой не се застрелва, никой не тръгва да щурмува Кремъл или поне някой затънтен обком, завладян от гробокопачите на „майчицата КПСС“. КГБ пази тъпо мълчание, сякаш тези събития нямат нищо общо с него. Затова пък с възторг всички го удрят на спомени и пишат как за КГБ са работили Еймс и цял батальон презавербувани агенти на американските, английските, германските и прочие секретни служби. Четете какви сведения са изпращали те в Москва! Колко прекрасно е да се работи с тях!

КГБ знае всичко. Ако в Белия дом току-що са започнали за нещо да си шепнат, в Москва вече лежи пълната стенограма. Като слушаш целия този брътвеж на самовъзхвала, неволно оставаш с усещането, че са рухнали Съединените щати и НАТО, а не Съветския съюз и Варшавският договор.

Но уви сгромолясал се е именно Съветския съюз, пръснал се от раздуващите го амбиции, понеже не е издържал на налягането отвътре, където КГБ притиска всичко живо и разумно; не е удържал и на натиска отвън, където напира оня мощен стратегически противник, с когото още другарят Сталин така необмислено влиза в глобална конфронтация.

СССР се сгромолясва, но КГБ остава. И както винаги е било с него по време на кризи, започва припряно да сменя названието си: МГВДБ, ФСК, ФСС. Успоредно с това един подир друг сдъвква и изплюва своите нови началници, назначавани от президента на страната. За последните четири години на този пост са сменени шестима.

Но трябва да се каже, че точно през тези четири години „чекисткото чудовище“ е имало с какво да се заеме, ако то изобщо отбира нещо от държавна сигурност, която се оказва неговата фиктивна професия.

След разпада на СССР започва да се пука по шевовете си и Русия. От страната като река изтича останалото от парите и ценностите, които слязлата от сцената комунистическа партия е обявила за своя собственост. Страната е притисната и от безмилостния валяк на престъпността. Като вълните в бурно море из Русия се търкалят и настигат политически и поръчкови убийства, явно направлявани от някакъв нелегален център, където са се окопали бивши сталински „съдебни тройки“, раздаващи както някога с лека ръка смъртни присъди на всеки що-годе свестен банкер или предприемач. На всеки, който би могъл да докаже, че Русия има и друг път за развитие освен робовладелския, кой знае защо наричан „комунистически“.

С краха на съветската империя първи започва да загива, да се разпада главният инструмент на имперската външна политика — Военноморският флот. Покойният СССР още не е успял, както се казва, да склопи своите хищно-жадни очи, а нечии усърдни ръце веднага изваждат от строя, разкомплектуват, разграбват и разпродават на парче фактически всички самолетоносачи, числящи се към ВМФ на СССР.

Току-що достроеният най-нов самолетоносач „Варяг“ също споделя печалната участ на своите предшественици, носещи това гордо име. Него го отцепват в Николаевския лиман, разграбват оборудването му и след това е предложен в Украйна за продан във вид на вторични суровини — стар метал за всеки, който би могъл да задели съответната сума в американски долари.

В заливите на Колския полуостров и Далечния изток пък гният изоставените от екипажите си атомни подводници от всички модели и заплашват страната с нов Чернобил. Те са построени в неимоверно голям брой с цел да съкрушат Съединените щати. Но когато става обратното, се изяснява, че без финансовата помощ на същите Съединени щати тази армада няма как да бъде използвана.

Блокиран в Севастопол, Черноморският флот е разкъсван от амбициите на бившите съюзни републики да станат велики морски държави. Напълно изолиран от Русия и своята ремонтна база, флотът бавно ръждясва и се разлага под сянката на паметника на загиналите кораби в Севастопол.

Вече не съществува като организирано бойно съединение и Балтийският флот, който, лишен от традиционните си оперативни и ремонтни бази, е пропъден, както при царуването на Петър I, в сбутаните пристанища на Кронщат.

Северният и Тихоокеанският флот, които разполагат с твърде слаба ремонтна и оперативна инфраструктура, бързо се превръщат в големи гробища на кораби.

Замират цеховете и пустеят стапелите на могъщите комплекси на военното корабостроене в Николаев и Севернодвинск.

В Петербург известният някога Балтийски завод вече десета година достроява отдавна остарял крайцер.

Но подобна криза е обхванала и другите високотехнологични сфери на промишлеността, доскоро бълващи за страната и света реки от най-разнообразно въоръжение.

Не стига това, ами директорите на тези заводи, почувствали се в условията на пазарната икономика господари на поверените им производствени комплекси, крадат от средствата за работническите заплати, заделяни от оскъдния държавен бюджет. И ги „препират“ през цяла система съмнителни банки, собственици на които всъщност са самите те, предизвиквайки мълчаливото недоволство на работниците. Точно това притаено недоволство, водещо до яростния гняв на хората, които не получават заплатите си в продължение на месеци, умелата стара комунистическа демагогия пренасочва срещу московското правителство. И социалното напрежение в страната нараства до опасен предел. Докато „червените директори“, възползвали се от „свободната стопанска инициатива“, ограбват работниците, бившите секретари на селските райкоми от всички калибри пък, обединили се като глутница в така наречената Аграрна партия, вършат същото с нещастното руско селячество.

В нарастващия хаос редом с нефта и природния газ, с парите и ценностите от Русия на силни тласъци започва така нареченото „изтичане на мозъци“.

Под лозунга „Комунизмът е бъдещето на човечеството“ починалият СССР години наред изразходва всичките си ресурси за военни цели. Естествено, в редица области са се получили най-малкото теоретически (а често и практически) резултати, далече изпреварващи чуждестранните разработки. Но се повтаря, без това да бъде осъзнато, трагичният път на повалената нацистка Германия. Навремето американците изсмукват от военната наука и техника на Третия райх всичко, каквото са могли: от първите балистични ракети и реактивни двигатели до бинарните бойни отровни вещества. Сега е дошъл редът на поваления СССР.

САЩ и НАТО успяват да се сдобият с такова голямо количество нови технологии от Русия, че Северноатлантическият пакт подготвя за обработката им специална програма, в рамките на която се канят руски специалисти за класификацията на тези разработки в съответствие с европейските и американските стандарти и за формирането на предложения по отношение на тяхното приложение.

Приватизацията на огромен брой от предприятията, влизащи в отбранителния комплекс на нефто- и газодобива, цветната металургия, транспорта, съобщителната техника и енергетиката, раздробяването на цели промишлени отрасли, включително самолетостроенето и военнокосмическото строителство, довежда до непредвиденото разсекретяване на държавната и военната тайна, до цялостното сриване на предишните железобетонни структури на военно-полицейската империя.

Накрая ще добавим, че поради великодържавническите си мечти за световно господство СССР отдавна е загубил продоволствената си независимост, тъй като в безумните ленински планове на съветския селянин не е отредено място в „светлото бъдеще“ и в резултат него безмилостно го изтребват.

Добавяме това и възкликваме: „Горко на победените!“

 

Интересна оценка на всичко случило се дава адмирал Балтин, неотдавнашният командващ Черноморския флот на Русия. Същият Балтин, който по Централната телевизия се обръща към президента на Украйна Кучма и крещи, че няма да плати нито копейка наем за подслона на поверения му флот в УКРАИНСКАТА военноморска база в Севастопол. За което президентът Елцин незабавно го отстранява от длъжност. А новият командващ в деня на назначаването си се обръща към офицерите от своя щаб с такива думи: „Винаги помнете, че се намираме на чужда територия.“

Става дума за Севастопол, чиято принадлежност към Русия адмирал Балтин отстоява до последна възможност. Адмиралът смята, и право да си кажем — мнението му трудно може да бъде оспорено, че Русия вече напълно е загубила Третата световна война. „Думата ми е за Третата световна война, която се разрази и отгърмя пред очите ни — категоричен е командващият Черноморския флот в статията си «Третата световна?». — Тази война не беше класическа, а по-скоро «с меки ръкавици» и се превърна в такава по силата на предизвикалите я причини и условията, при които протече. Нейното физическо начало бе разрушаването на Берлинската стена. Но нова класическа световна война — по форма, съдържание и методи на водене на бойните действия — не се разрази само защото от класическото продължение на политиката с военни средства нямаше никаква необходимост. Нападение имаше, но не и съответната отбрана, понеже противникът бе дотолкова деморализиран от вътрешните сътресения, че съгласно възприетото разбиране едва ли бихме могли да го наречем противник… Резултатите от Третата световна война надминаха всички очаквания — продължава адмиралът, — или всичко, което човечеството знае до днес. Нито при една от класическите световни войни не са били постигнати толкова смайващи успехи без проливане на кръв.

Първият са осъществените политически цели на НАТО — социалистическата система с нейния могъщ някога военен и военнопромишлен потенциал е напълно разгромена. Вторият е пълната икономическа, политическа и военна зависимост на Русия от Запада.“

Адмиралът няма кураж да опише в целия й вид страшната картина на случилото се при рухването на Съветския съюз. След него започва да се пука по шевовете и да се руши самата Русия. Пресен е споменът за знаменития „парад на суверенитетите“ — от Татарстан до Уралската република. Но не се осъществява замисълът му поради президента Елцин, у когото внезапно се пробужда политикът от типа на кардинал Мазарини.

„Вземете си толкова суверенитет, колкото можете да преглътнете“ — предлага той на бившите секретари на обкоми, въобразили си, че вече са крале самодръжци. И те гълтат, но така, че остават с Русия. Макар и орязана до размерите на Московското царство на Йоан Василевич Грозни, страната оцелява при поредния страшен национален катаклизъм. Това е чудо, което сред митинговите крясъци остава незабелязано.

Ето в такива условия Русия, като скрибуца и подрънква, започва да се промъква подир 75-годишния си застой от тоталитарната безизходица към големия път, по който отдавна вече се движат страните от цивилизования свят.

Но не би!

 

Оказва се, че това придвижване далеч не се харесва всекиму. И най-вече точно на онези „органи“, които денем и нощем се пържат на огъня заради сигурността на държавата.

След неуспеха на августовския пуч и арестуването на председателя на КГБ Владимир Крючков заедно с неколцина видни „чекистки“ генерали, както и последвалата тези събития забрана на КПСС с конфискация на нейното имущество, мнозина „чекисти“ са дотолкова потресени от всичко случило се, че предпочитат да минат в нелегалност с любимата си партия. Останалите пък със сълзи на очите наблюдават през непробиваемите от куршум стъкла как подемният кран сваля от постамента статуята на Дзержински; шията му е обхваната със стоманено въже досущ като при обесване. Каквото и да казват, Железния Феликс напълно си го заслужава заради многото свои политически и криминални престъпления. По този повод дори другарят Сталин веднъж казва на Радек: „И да умреш от собствената си смърт, пак би трябвало да те обесят.“ Никак не е бил доволен Йосиф Висарионович, че кръвожадният шеф на ЧК се е отправил на оня свят, без да му разкрие къде са скътани милиардите „партийни пари“, които заедно с Ленин седем години са изсмуквали от окървавената окупирана Русия.

Минала в нелегалност с част от своя боеви отряд, комунистическата партия успява още веднъж да ограби страната до шушка, да прелее огромни суми в западната икономика и за пореден път да изправи Русия пред проблема за физическото й оцеляване.

Тежък данък плаща този народ, погрешно възприел някога кървавочервените отблясъци от преизподнята за зарята на светлото бъдеще!

Укрилите се в сянка чекисти организират цяла мрежа от криминални и полукриминални структури, както легални, така и полулегални, да не говорим за дълбоко законспирираните. Между последните с особена известност се ползва съставената от бивши офицери на КГБ тайна организация с присъщото й наименование „Феликс“, заплашваща да се развърти из Русия с нова серия масови убийства.

Онези пък, предпочели да останат в своите кабинети, които все така са украсени с йезуитските анфаси и профили на Феликс Дзержински, явно не знаят с какво да се занимават, тъй като дублират задълженията на милицията и по-скоро й пречат, отколкото помагат. В няколко случая докарват нещата дотам, че се стига до престрелки между сътрудници на МВР и бившия КГБ — с убити и ранени, търкалящи се на тротоара в самия център на столицата.

Лишени по конституция от правото да се занимават с политически разследвания, „чекистите“ се измъчват от невъзможността да прилагат своя толкова богат и натрупан от 75 години опит в борбата със своя собствен народ. Затова непрекъснато си правят кефа да блеснат с него. И както едно време, по петите на Валерия Новодворская тръгват пълчища агенти, които са я нацелили като особено опасна екстремистка. За тях обаче облечените в камуфлажни дрехи фашистки юначаги на местния „фюрер“ Баркашов не са екстремисти. Понеже голяма част от това войнство се числи към резерва на КГБ — ФСС и в джоба си до свастиката всеки носи валидно удостоверение, издадено от родното ведомство.

Друг отдел пък „разработва“ двадесетгодишната поетеса Алина Витухновская, лежала повече от година в затвора за два грама подхвърлен й наркотик.

Но и онези, които по своя статут би следвало да се занимават с много по-сериозни задачи, онези, които неведнъж са се самоизтъквали като „интелектуалния елит на нацията“ и от време на време се мяркат на телевизионните екрани, но неумело се опитват да придадат на лицата си израз „а ла Щирлиц“, също се оказват верни на тяхната си неувяхваща традиция. И се готвят да заложат нов смъртоносен капан на държавата, за чиято сигурност отговарят.

Събрала наемници офицери от краймосковските гарнизони, на които плаща направо от натъпкани с пари куфарчета, ФСС провокира чеченския конфликт, като в същото време по стара традиция изготвя за министъра на отбраната такива прогнози, препоръки, аналитични разработки и оперативни данни, че наивният романтик генерал Грачов най-искрено докладва на президента: за възстановяването на реда в Чечения са му необходими два часа и един въздушнодесантен полк.

А данните на ФСС се свеждат до следното:

1. Генерал Дудаев има подкрепата на едва ли не само една десета от местното население. И ако федералните войски навлязат в Чечения, на територията на републиката ще избухне всенародно антидудаевско въстание.

2. Въоръжените сили, с които разполага Дудаев, не са регулярни, не са обучени и не могат да окажат никаква организирана съпротива на частите от редовната армия.

3. Многобройното руско население в Чечения създава допълнителни предпоставки за бързото и победоносно приключване на операцията.

 

Директорът на ФСС Сергей Степашин, бивш пожарникарски политрук и назначен на тази длъжност по подбуди, известни само на президента, може би също най-искрено вярва на представените от подчинените му данни и убедително ги докладва на Елцин на съвещание на Съвета за сигурност. Традицията е спазена изцяло. По същия начин някога „чекистите“ убеждават и Сталин, че осмелят ли се хитлеристите да нападнат първата в света „държава на работниците и селяните“, още първият им изстрел ще доведе до всенародно въстание в Германия и световната революция — мечтата на Илич — ще се задейства светкавично.

Но какво всъщност се случва — добре е известно.

Не по-малко известно е какво става сега.

Армията встъпва в кръвопролитни сражения на собствена територия и търпи унизителни поражения. Боевете продължават вече почти две години, а краят им не се вижда. Сводка за убитите войници отдавна никой не прави, окръжните военни болници в цялата страна са препълнени с ранени, унищожена е инфраструктурата на една от най-цветущите републики, влизащи в състава на Русия.

„Загазихме го в Чечения“ — с въздишка признава министърът на външните работи Андрей Козирев на втората година от войната между армията на свръхдържавата и един от малките народи на същата тази държава.

А когато подир ожесточени и кървави сражения зеленото „знаме на Вълка-единак“ се люшва върху покрива на помпозната сграда на бившия горком на КПСС в Будьоновск, пълната несъстоятелност на родната „спецслужба“ става очевидна и за президента Елцин, който изхвърля от поста му своя любимец Степашин.

Веднага плъзват слухове кой би могъл да заеме длъжността, която за последните четири години се е овакантила за седми път.

Кандидати — бол. Из вестниците се спрягат имена, добре известни с непримиримата си борба срещу волнодумството и свободата в Съветския съюз и с гръмките си провали на Запад.

На 11 юли 1995 година, в разгара на плодотворната дискусия, неочаквано съобщават, че президентът Елцин е постъпил в болница във връзка с „изострена исхемия на сърцето му“, както официално е заявено. Това е толкова изненадващо, че някои западни радиостанции, позовали се на анонимни източници в Москва, оповестяват, че Борис Елцин внезапно е починал.

А в Русия всички си блъскат главите над смисъла на думата „исхемия“ и се опитват да го свържат с някои известни президентски слабости.

 

Буквално в навечерието на това събитие, на 7 юли, вестник „Комсомолская правда“ публикува статия под гръмкото заглавие „Да се убие Черномирдин!“.

Премиер-министърът на Русия Черномирдин е смятан за второто лице в държавата и той дори понякога се осмелява да влиза в пререкания със самия генерал Коржаков!

Ето какво четем в публикацията:

„През 1991 година група офицери от КГБ и ГРУ^[2], опасявайки се, че демократичната власт планомерно руши техните спецслужби, създаде секретна група под наименованието «Феликс». От свалянето на чугунения им патрон от паметника на Лубянкския площад задачите на група «Феликс» не са се променили. За свой дълг членовете й смятат подготовката на общественото мнение за рязка смяна на руския курс, а също и за физическото отстраняване на продажните политици сред висшето ръководство на страната.“

„По наши данни — съобщава кореспондентът на вестника, който се е превърнал в абсолютно «жълто» издание, но продължава да носи комсомолското си наименование и всичките му там старорежимни ордени — групата «Феликс» (или наречена още спецотдел «Ф») обединява в редовете си над 60 офицери от спецслужбите с чинове от майор до полковник. Оглавява ги генерал. Повечето от сътрудниците се водят към други ведомства, включително търговски банки и изследователски институти. През съветско време част от групата е служила в Управление «А» на ПГУ на КГБ^[3] на СССР, което отработваше задачи по активни действия на територията на чужди държави. Накратко казано, диверсии и терористични актове срещу ръководствата на страни, които са вероятни противници на Съветския съюз. Като обект за трениране обработката на масовото съзнание групата си е избрала темата за трансфера на наркотици през Русия. Тя изпрати в Думата през февруари тази година, а също и в правителствените кръгове и редакциите на вестниците брошурата «Международната контрабанда на наркотици и бившият СССР». В нея, както и в поредица публикации във вестниците «Сегодня» и «Завтра» (наистина интересно съчетание!), се констатира въвличането на икономическия и политическия елит на новите републики в международния наркобизнес. Говори се и за уникалността на Русия и ОНД като обекти за влагане и изпиране на мръсни пари. По сведения на надеждни източници председателят на управителния съвет на една от най-големите руски банки се е срещал по време на посещение в Англия с колумбийски наркобарони и е преговарял с тях.“

„След разгрома на Чечения като вариантен (?!) център на наркобизнеса в Русия групата «Феликс» предлага да се насочи вниманието на спецслужбите и войските (!) към Азербайджан и Прибалтика (това се отнася особено за Естония) като пунктове на неконтролируемия транзит на наркотици в Европа. Офицерите от групата са се обръщали по този въпрос и към създадените отново силови ведомства. Срещите им с ръководителите на Службата за сигурност при президента и Главното управление по охраната регулярно продължават и сега. За съжаление сегашните генерали от спецслужбите не са много възприемчиви към стратегическото мислене и упорито бъркат Латвия с Литва. По думите на анонимен представител на групата «Феликс» публикацията на тази брошура с авторски псевдоним Иван Иванов е начинание, предхождащо следващата им крачка — създаването на ескадрони на смъртта. «Ако до края на тази година — предупреждава той — не се вземат реални мерки срещу разпада на държавата и нейните силови структури, ако не бъдат предприети мерки за борба с чиновниците и банкерите, които изпълняват престъпните поръчки от Запад, с остатъците на спецслужбите ще възникнат местни ескадрони на смъртта. Те ще се заемат с физическото ликвидиране на инициаторите на разрушителните процеси. И на първо място — на премиера Черномирдин. А сетне — на московската група начело с Филип Денисович Бобков (в миналото първи зампред на КГБ на СССР). На ликвидиране подлежат и хората, които той контролира: кмета на Москва Лужков, ръководителите на Мосбанк Гусински и Поляков. Но сред тях може да бъдат и журналисти, известни със съответното си недвусмислено становище, каквито са Минкин, Киселов и Караулов.»“

Прави впечатление, че анонимният терорист почтително назовава с малкото и бащиното име само армейския генерал от КГБ Бобков, който освен че е един от помощниците на банкера Гусински, влиза и в състава на ЦК на разрасналата се като магарешки бодил под слънцето на свободата и демокрацията компартия на другаря Зюганов.

Раздразнението на анонимния офицер, меко казано, е напълно разбираемо. До неотдавна именно Управление „А“ на ПГУ на КГБ се е занимавало с трансфера на наркотици в САЩ и Европа, като създава разпределителни пунктове, каквито в колумбийските картели и насън не са виждали.

Тези пунктове, или бази, са три. Една в Куба, под личния патронаж на другаря Фидел Кастро, втората — в Северна Корея, и третата — в Таджикистан. „Наркотиците за диктатурата на пролетариата“ са произвеждани по промишлен начин, което в условията на свръхсекретност и глобална затвореност в посочените три държави никак не е трудно. Намерена е и идеологическа обосновка за тази дейност — дестабилизацията на буржоазното общество и разрушаването му отвътре. Само че са се престарали и вместо буржоазното общество разрушават своето, а сега вият от злоба и се опитват да раздрусат неизвестно кого с разобличения и заплахи. На никого обаче не трепва окото. В условията на свободата на печата, гласността и отвореността не се действа с такива методи. Очевидно бившият КГБ не е научил нищо ново, щом е паднал на равнището на „ескадроните на смъртта“, възникнали във въоръжените междуособици в Латинска Америка.

Затова пък великолепно се очертават техните алтернативи за Русия: при обръщане на курса — да се превърне в Северна Корея, при движение напред — в типична латиноамериканска страна. Само че с корекция на климата и на някои национални особености като дивашкия местен патриотизъм, шумните карнавали по случай 100-годишния юбилей от еди коя-си поредна победа на генерал Боливар във войната за независимост, непрекъснатите въоръжени конфликти в покрайнините за контрол над пътищата на наркотика и нефтените полета, всенародната подписка за строителството на новия ескадрен миноносец за „Армадо насионале“ и злобните проклятия по адрес на северноамериканските „гринго“, чиито пари не са допуснали страната отдавна да е загинала от глад или да се върне до първобитното си съществуване.