Игор Бунич
Синдромът на Николай II (5)

IV

Когато към девет сутринта пристигна на Лубянка, Куманин с учудване научи, че го вика генерал Климов, за когото никой не можеше ясно да каже с какво се занимава и въобще що за човек е.

Носеха се слухове, че Климов е започнал службата си едва ли не при Абакумов и е бил офицер на спецгрупа, а направил кариера, като майсторски чупел с клещи носовете на сътрудници, изпаднали в немилост при страшния министър. Но по-добре осведомените твърдяха, че Климов се появил в централния апарат на КГБ едва при Андропов, а преди това работел някъде на юг.

Самият Куманин през време на службата си беше виждал Климов не повече от десет пъти и никога не беше му докладвал. Виждал го беше главно на тържествени събрания, на които Климов клюмаше в президиума, а Куманин — в залата. Вярно е, че преди пет години той се срещна с генерал Климов в коридора на Управлението, и последният го смая със съвсем неочакван въпрос: „Куманин! Ти защо още не си женен?“ Сергей се сбърка от такъв въпрос, изчерви се и не знаеше какво да отговори. Генералът милостиво се усмихна, изрече: „Жени се докато си млад. На нашего брата след четирсетте вече не му…“ и си продължи по коридора. Куманин много мисли какво може да значи това, да не би на Климов да се е обаждал баща му, който отскоро му вадеше душата с подобни въпроси — искаше внуци.

Но Сергей се беше зарекъл да не се жени преди да получи звание подполковник, пък и не го влечеше, да си каже право. Отдаваше се изцяло на работата, макар че в КГБ не се поощряваше ергенуването. Семейството винаги е било фактор, който намалява вероятността от своеволия на сътрудниците.

Затова Куманин с известно вълнение, но без никакво притеснение влезе в приемната на генерал Климов, както някога д’Артанян в приемната на Ришельо.

Миловидната прапоршчица се наведе към селектора и изгука:

— Майор Куманин се явява по ваше нареждане, Виктор Иванович — и каза, като вдигна очи към Куманин:

— Влезте.

Генералът седеше без сако, с разпусната вратовръзка и четеше вестник, ако се съди по шрифта и макета — „Московские новости“.

Като видя Куманин се явява, той му предложи с жест да седне, но не му подаде ръка, което Сергей мислено отбеляза. Когато влизаш при някое високопоставено началство, много е важно дали ще те удостои с ръкостискане.

Вярно е, че Климов не удостои С.Куманин с ръкостискане, но го посрещна приветливо с въпроса:

— Е, какво става, Сергей, ожени ли се? Не? Правилно! В нашия занаят няма какво да правим семейства. Само вдовици и сираци да въдим — и се засмя.

Началото беше многообещаващо. Виктор Иванович попита как върви службата, получи стереотипния отговор „всичко е наред, другарю генерал“ и зададе на Куманин въпрос:

— Е, та кой все пак е гръмнал царя: болшевиките или евреите?

Куманин се обърка:

— Ами имаше си пряко указание, другарю генерал, от ЦК.

— Аз не за това те питам — пак се засмя Климов, — искам да разбера ти самият какво мислиш.

Разбира се, човек може да се измъкне с шега, да рече, на мен не ми се полага да мисля, а само да изпълнявам заповеди; но всеки младши офицер има шесто чувство, безпогрешно подсказващо кога може да се шегуваш пред шефа, а кога не бива. Затова той направи опит да се измъкне от пряк отговор, прикривайки се с дълга и мъглява фраза, често използвана в разни варианти в зората на перестройката и гласността.

— Струва ми се, другарю генерал — отвърна Куманин, — че някои политически сили, стремящи се към властта, искат да използват съдбата на последните Романови за своя полза.

Климов оцени отговора на майора.

— Куманин — каза той, — беше ви зададен конкретен въпрос: кой е убил царя? А вместо отговор вие като че ли се каните да ми изнесете лекция като онези, дето ги изнасяте в „Обществото на славянското братство“. Та кой е убил нашия цар? Нашата партия ли?

— Царят е бил разстрелян по решение на Уралския областен съвет — затвори се в глуха защита Куманин, — без знанието на центъра във връзка с неизбежността на завладяването на Екатеринбург от белогвардейците и невъзможността за евакуация на Романови в тила. За тази акция екатеринбургските другари незабавно са съобщили на Ленин и Свердлов, които…

— Личи си веднага кой е учил в МГИМО — прекъсна го Климов. — У нас в Ставрополския край, в селскостопанския техникум, където някога се учех за агроном, по-добре преподаваха история. Добре, продължавай.

— Предвид това — неуверено продължи Сергей, — че сред екатеринбургските болшевики е имало много другари, т.е. лица от еврейска националност, е възникнала историческата хипотеза, че гореспоменатите лица редом с партийните задачи може би са решавали и свои теснонационални задачи…

— Не — отново го прекъсна Климов, — определено не бива да се допуска оперативните работници дълго да общуват с олигофрените от ЦК. От това им се размекват мозъците. Ако вие, Куманин, се бяхте осмелили да дърдорите нещо подобно пред покойния Юрий Владимирович, по чиято заповед сте взет на работа при нас, то, уверявам ви, той тутакси щеше да нареди да ви отведат в подземието и да ви разстрелят. Но кой знае защо всички си мислят, че аз не мога да дам такава заповед. А аз мога.

Климов говореше всичко това с усмивка, но очите му ставаха стъклени, макар и лъчисти.

Вместо да се изплаши до смърт, Куманин се вбеси, което сам не беше очаквал от себе си.

— Не разбирам — рязко каза той, — какъв отговор очаквате от мен, другарю генерал. Хората, убили Романови, не са били поголовно нито евреи, нито само болшевики. Но между тях е имало и евреи, и болшевики. — Той помълча и добави: — И болшевики-евреи.

— Е, е, какво се репчиш — миролюбиво проговори Климов, — толкоз ли не разбираш от шега. Знаеш ли, ако говорим сериозно, мен сега не ме интересува толкова въпросът кой и защо е убил семейство Романови, колкото съвсем друго: къде са ги погребали? Случайно да знаеш?

— Та нали Рябченко е намерил мястото на погребението — отвърна Куманин, — четох това в някакъв вестник…

— Аз на тоя Рябченко — отбеляза Климов с раздразнение, — яйцата бих му откъснал за тия негови номера. Далавераджия!

Генералът подаде на Куманин вестника, който се оказа брой на „Московские новости“ от 16-ти април тази година. На последната страница се виждаше изображение на череп с голяма дупка вместо уста, сякаш въпиещ към небесата. Над снимката с големи сини букви бе набрано заглавие: „Намерени са останките на последния цар!“ и малко по-надолу подзаглавие: „Открито е мястото на погребване на Николай II и семейството му“. Под черепа стоеше подпис: „Черепът на Николай II. Опознат от Радий Рябченко, който го откри недалеч от Свердловск“.

След това следваше интервю със самия Рябченко, взето от кореспондента на вестника Александър Кабаков. На въпроса на кореспондента може ли той да докаже, че намерените от него останки действително принадлежат на царя и семейството му, а също и да разкрие мястото на погребването, бившият полковник от милицията отговаряше: „Готов съм да предложа намерените от мен останки на всякаква експертна комисия. Но само ако получа гаранции, че ще бъдат препогребани по християнски обряд. Докато не стане това, мястото на погребението ще остане в тайна.“

На въпроса какво е накарало него, полковника от милицията, писал по-рано възхваляващи МВД сценарии, а после започнал да разобличава корупцията в милицията, да се заеме с тази история, Рябченко обясняваше: „Подобна историческа драма — екзекуция на царското семейство без съд — остава много тайнствена“, а после — че винаги се е интересувал от тази история. По-нататък разказваше как е пристигнал през 1976 (а не 1975) година в Свердловск в качеството си на „популярен милиционерски писател“ за среща с личния състав на местните органи на милицията, как внезапно разбрал, че трябва да посети Ипатиевския дом и да намери гроба на царя. „Нещо ме подтикна — признаваше той на журналиста. — Това бе глас свише…“

— Чел съм го това, другарю генерал — каза Куманин, след като още веднъж прегледа интервюто и остави вестника на масата. — Нима няма да е лесно да накараме тоя Рябченко да ни покаже мястото на погребване? Ще го извикам утре при мен и няма да мръдне, докато не разкаже и не покаже всичко…

— Не се пали толкова — прекъсна го генералът. — Рябченко действаше по наше нареждане. Именно ние, а по-точно аз, старият глупак, му разреших да предаде тези материали в пресата. Експертизата провери черепа, който виждаш на снимката, и определи, че е женски. Сега са такива времена, че никого не можеш да избудалкаш с някое менте. Науката така е дръпнала, че всичко ще ти определи. Съществува генетически анализ на костите и много други неща, дето нашите съдебномедицински експерти и криминалисти не са и сънували. А що се отнася до всякакви такива находки, нали знаеш, такава ни е страната — където да копнеш, ще се натъкнеш на камара черепи с дупки от куршум на тила…

Генералът млъкна, обмисляйки нещо.

— А как Рябченко обяснява всичко това? — обади се Куманин.

— Отначало всичко отричаше — обясни Климов, — нищо не знам, казва, и толкоз. Гробът е установен точно. Тогава на път към мините им се е повредила колата и те са погребали всички едва ли не на пътя. Нашите момчета в Свердловск огледаха мястото, но какво могат да кажат? Никой не се е занимавал специално с този въпрос, а тоя Радий Рябченко твърди, че е преровил всички архиви, за да прецени къде точно са ги погребали. Първо казваше, че експертите грешат. Говорих с него. Женският череп се различава от мъжкия с просто око, както жената от мъжа. Е, има и гранични случаи, които изискват специален анализ, но в случая с този череп всичко беше пределно ясно. Това му и обясних на Рябченко. Изнесох му лекция по антропология и му обещах да си прекара остатъка от живота в лагер. Може наистина нещо да е сбъркал в изчисленията си, а може и да хитрува. Те нали с покойния Шчелоков още отдавна бяха намислили да измъкнат царските останки през граница и да спечелят валута. Може би чака сгоден случай, затова и крие засега мястото на погребението, а нас ни будалка. Мисля, че ние сами трябва да намерим царския гроб. Как ти се струва, Куманин?

За какво е нужно всичко това — Куманин не разбираше — но, за да отговори все нещо на въпроса на Климов, промърмори не особено уверено:

— Тъй вярно, другарю генерал.

— Чудесно — зарадва се Климов. — Харесва ми, че разбираш важността на проблема. Затова със заповед на началника ти си командирован под мое ръководство. Управлението на групата предай на заместника си. На теб е дадено поръчение да намериш истинското място на погребване. В рамките на това поръчение ти се дават изключителни пълномощия. Ще докладваш лично на мен. Ясно ли е?

— А срок? — запита Куманин.

— Браво, — похвали го Климов. — Знаеш си службата. Не повече от година. И имай предвид, Куманин, работата е под контрола на Генералния секретар. Много важна задача. Документите ти за чин подполковник са в сейфа ми. Ако изпълниш задачата — те ще излязат от сейфа вече утвърдени, заедно със заповедта, така че дерзай. Върви, сдавай си другите дела. Кудрявцев е информиран. За същината на делото не е задължително да знае. Като сдадеш делата си — постарай се да стане до обяд — в приемната ми ще получиш съответните указания. Толкоз. Желая ти успех.

И генералът показа с очи вратата.