Игор Бунич
Синдромът на Николай II (20)

III

Още докато идваше към къщата на Пименов, Сергей си помисли, че трябва да долее вода в радиатора на колата. Но психиатърът-психопат така го обърка с библейско-мистичните си размисли, че той забрави за това.

Куманин вече беше задминал поста на КАТ на тайнствения горски път, водещ, както успя да научи, към бившето имение на търговеца Куманин, когато тревожно замига лампичката за температурата, предупреждавайки го, че ако продължи да кара, ще съсипе двигателя. Сергей изруга, спря колата и излезе на пътя. Сложи си грубата работна ръкавица, свали капачката на радиатора и оттам блъвна пара като от спукана тръба на топлоцентрала. Той се огледа.

От лявата страна на пътя като плътна стена се издигаше гората. Жегата от последните дни беше изсушила всички крайпътни канавки. А до най-близката рекичка, където може да се вземе вода, имаше още около седем километра. Обаче отдясно гората отстъпваше от пътя на около петстотин метра, и на стръмния склон се беше приютила малка къщичка, потънала в зеленината на растящите наоколо млади борове. Нямаше избор. Извади от багажника кофата, заключи колата и тръгна през полето към тази къщичка. Като се качи по склона, той видя долу няколко десетки покриви на някакво селце.

Пред къщичката, до която се доближи, на пейката дремеше стара жена със сложени в скута отрудени ръце. При появата на Куманин тя отвори очи и без да се уплаши запита:

— Какво искаш, синко?

— Извинявайте, бабо — обърна се към нея Сергей, показвайки пред себе си празната кофа като доказателство за мирните си намерения. — Може ли да си налея вода за колата?

Старицата тежко се вдигна от пейката.

— Лошо е с водата — жално проговори тя. — Додето идеш до колонката, ще се намъчиш. Аз не мога да си донеса, а пък синът от Москва веднъж в годината минава, както е обещал, а аз нито лехите мога да полея, ни да изпера, ни обед да сготвя. Ей тук бъчвата скоро съвсем ще се разсъхне…

— А къде е колонката? — запита Куманин.

— Сега ще извикам внучето, то ще ти покаже. — Дениска, заведи този чичо до колонката — извика на внука си бабата.

Отнякъде изникна хлапе на около десет години, което с целия си вид показа готовността си да служи за водач.

— Синко — обърна се старицата към Куманин. — Да беше донесъл вода в бъчвата и на мене, а? Пък аз ще те почерпя с млекце и ягоди. То инак съвсем съм закъсала. Кобилица ще ти дам и две големи кофи. Три пъти да отидеш и стига. Че аз вече осемдесетата карам. Тъй ще си умра като мъкна.

Куманин погледна часовника и се съгласи. В крайна сметка нямаше какво да прави в Москва, а градински ягоди отдавна не беше опитвал.

Оказа се, че колонката е на около двеста метра от къщата. Съпроводен от Дениска, Куманин направи три курса и напълни бъчвата почти до горе, като през цялото време чуваше благодарното бърборене на баба Дуся (старицата се казваше Евдокия Никифоровна). След което бабата го покани в къщата да опита обещаното мляко с ягоди.

Беше тъкмо навреме, тъй като Сергей както винаги сутринта беше глътнал набързо чаша кефир, а вече наближаваше четири часа.

Първото, на което обърна внимание Куманин при влизането си, беше голям фотографски портрет на мъж в гимнастьорка с три кубчета на петлиците, който висеше на стената. На гимнастьорката му беше окичена значка „Ворошиловски стрелец“ и „20 години НКВД“ във вид на традиционните щит и меч. Като се вгледа, Куманин разбра, че този портрет е пресниман от някакъв малък оригинал, навярно запазен на стари документи.

Баба Дуся забеляза с какво любопитство Куманин разглежда снимката на стената и с въздишка обясни:

— Мъжът ми — Ваня. Както изчезна през четирсета година, така и ни се чу, ни се видя повече.

— Във финландската война ли? — полюбопитства Куманин.

— Каква ти война! — махна с ръка бабичката. — Да беше на война, щеше да е ясно. А пък той тука служеше, наблизо, в охраната. Тук наблизко в гората, където е сега милицията, пътят води до вилата на някакъв бивш буржуй. Там в охраната служеше.

— А какво е имало на тази вила — запита Куманин, — какво е пазил?

— Дявол го знае — каза бабата, — никога не казваше, пък и аз много-много не питах. Тайни работи някакви пазеше, после при тях, точно преди Нова година през четирсета, умря някакъв началник. Него го погребаха тук наблизо, на старото монашеско гробище, и от тогава не видях вече своя Ваня. Много хора от селото, дето служеха там, изчезнаха тогава. Мислехме, прехвърлили са ги някъде. И в Москва ходих, действах, къде да се дяна с децата — нито пари, нито диплома. Никой нищо не знаеше. После пък почна войната. Едва след нея издействах малка пенсия и справка получих за Ваня: „Загинал при изпълнение на службата“ — нещо такова е написано.

— А що за началник умря? — запита Куманин, наслаждавайки се на ягодите.

— Че дявол го знае — отговори баба Дуся, — полковник някакъв. Казваха ми името, ама забравих.

— Да не е Лисицин случайно? — Куманин се задави с млякото при тая догадка.

— Не — каза старицата, — не Лисицин, аз Лисицин го познавах, той беше майор. Имаше там някакъв голям началник, полковник някакъв, показа се на два пъти у нас в селото, след това и Лисицин изчезна, и моя Ваня, и всички други. Мене с децата искаха да ме изселят оттук, ама започна войната с немеца, та забравиха, а след войната пенсия ми дадоха…

Куманин почувства как заблъска сърцето му. Значи старата вила на отдавна убития серпуховски търговец Куманин е обект 17! И този обект съществува и до сега, щом там има такава охрана. Той забрави за млякото и ягодите, опита се да овладее разтреперването си и запита:

— А това гробище къде е? Където са го погребали този полковник?

— Някъде на седем километра оттук. По-преди там имаше малък манастир с гробище. Там го погребаха. Разправяше се, че го били разстреляли за нещо. И затова така го погребали.

— А с кола може ли да се стигне дотам? — попита Куманин.

— То да се стигне може — каза старицата. — Като тръгнеш към Москва, още към четири километра, има път надясно. Та по него още три километра, а после пеша е близко. Само че, душко, там няма да те пуснат.

— Защо така? — Куманин допи млякото и си избърса устните с кърпичката.

— Има военно поделение, всичко са омотали с бодлива тел. Тукашните жени ходят есенно време да берат гъби и боровинки. Някой път нищо, друг път ги хващат и ги глобяват. Знаеш ли какви са проклети понякога… Пък и всичко ще да е обрасло там. Има и параклисче, ако не са го съборили. Красиво.

— А вие самата ходили ли сте там? — попита Куманин.

— Още с мъжа си съм ходила — въздъхна бабичката, — отдавна. Той ми показа параклисчето. Оттогава не съм ходила.

Куманин благодари на баба Дуся за почерпката и с кофата вода в ръка заслиза към шосето.