Игор Бунич
Синдромът на Николай II (1)

Предговор

Генералният секретар на ЦК на КПСС Михаил Сергеевич Горбачов и министър-председателят на Англия Маргарет Тачър седяха в уютната гостна на премиерската резиденция в Уайтхол и водеха, както се казва в официалните протоколи, разговор „на четири очи“.

Гостната, обзаведена в стила на Викторианската епоха, настройваше към откровена размяна на мнения двамата видни политици, управляващи глобалните световни процеси през 80-те години на XX век.

Горбачов и Тачър не веднъж се бяха срещали и официално, и частно. Но още при първата им среща през 1984 година, когато Горбачов не беше нито генерален секретар, нито президент, Тачър, въпреки целия си войнстващ антикомунизъм, бе признала: „Знаете ли, тоя човек ми харесва. С него ще може да се върши работа.“

И работата „потръгна“, като удиви света със своята необичайност и непредсказуемост. Открит, доста добре образован (две дипломи!), с лека провинциална жилчица, която му придаваше допълнителен чар, Михаил Горбачов съвсем не приличаше на железобетонните си предходници, наподобяващи прижизнени паметници на самите себе си, с които можеше да се върши работа само при постоянно увеличение на количеството и мощта на ядрените бойни глави.

Такива хора като Михаил Горбачов винаги се появяват непосредствено преди краха на великите империи, преждевременно деградирали под тежестта на ортодоксалната си войнственост и желаещи да умрат в мир и покой. Разбирането на този факт, а също и чарът, присъщ на седмия генерален секретар и пръв президент на агонизиращата сталинска империя, стопи железните сърца на Маргарет Тачър, Роналд Рейгън и мнозина други западни политици, влагащи всичките си сили да доунищожат „Империята на Злото“.

„Новото мислене“ и „преходът към общочовешки ценности“, декларирани от Горбачов, засега прокапваха на тънки струйки през цепнатинките на изгнилата „желязна завеса“, но все пак заплашваха не след дълго да се превърнат в мощен поток, способен да измие даже кървавите следи на дългото комунистическо владичество. На всички западни ръководители свят им се завиваше от разгръщащите се перспективи. Още повече, че като ответни отстъпки от тях обикновено се искаха само кредити, иначе казано пари, които КПСС, морално почти готова да напусне политическата сцена, ненаситно тъпчеше из бездънните си джобове в името на собственото си светло бъдеще. Кредитите, под формата на сметки, които приличаха — ако не се вземат предвид огромните суми — на сметки за обслужване в хотел, се предоставяха за конкретни услуги:

толкоз и толкоз за създаването на многопартийна система;

толкоз и толкоз за гласността;

толкоз и толкоз за закона за печата;

толкоз и толкоз за освобождаването на политзатворниците;

толкоз и толкоз за свободата на словото, събранията и съюзите.

Или общо… Не, пак излизаше малко!

— Добре де, изведете си войските от Прибалтика и дайте на републиките независимост.

— Колко?

— Еди-колко си.

— Добре, ама не стига. Искаме още.

— Изведете си войските от Източна Европа и преди всичко от Германия. (Те това е „новото мислене!“)

— Добре. Колко?

„Никога не сме виждали такава маниакална жажда за самоунищожение — докладваха на своите правителства разузнавателните служби, в частност английската. — Всички действия на Горбачов и екипа му неизбежно ще доведат до разпадане не само на комунистическата система, но и на Съветския Съюз като държава.“

На такава фантастика беше трудно да се вярва дори само теоретически.

„Създадената от Сталин тоталитарно-полицейска империя бе своего рода шедьовър — пишеха вестниците. — А шедьовърът не може да бъде усъвършенстван. Хрушчов изключи от «шедьовъра» терора — и всичко се разклати. Горбачов иска да прибави към шедьовъра свобода — и всичко със сигурност ще рухне.“ „Фактически — резюмира влиятелният «Файнейшъл Таймс» — ние просто купуваме Съветската Империя като торта, която после ще можем да си нарежем на колкото парчета си поискаме.“

Но главната цел беше стремежът да се постигне разпадане на цялата комунистическа система, включително и на Съветския Съюз, по такъв начин, че под развалините им, натъпкани с невероятни количества ядрено и неядрено оръжие, да не загине цялото човечество.

Финансирането е много важен елемент на всяка инициатива, но при все това конкретната работа под огромен клатещ се свод, готов да рухне всеки миг, е не по-малко важна, а пък е и опасна. И Горбачов засега се справяше с тази работа блестящо. Та затова той имаше право на някой и друг дребен каприз, който по правило му се изпълняваше. Ту изведнъж му скимваше да говори пред Конгреса на САЩ, ту пред двете камари на английския парламент, ту да обядва в затворен милиардерски клуб, в който не се допускаха даже президенти, ту да получи някакви документи от архива на Ватикана, ту да си прибере обиците от скитското злато от колекцията на Ермитажа, продадени в сталинско време за пет фунта стерлинги, а днес оценявани за милион. Всички се мръщеха, вдигаха рамене, понякога даже се възмущаваха, но стигаха до общия извод, че това е нищожна цена за безкръвната победа в третата световна война. И макар че далеч не всички прищевки на последния комунистически вожд можеше да се изпълнят достатъчно лесно и бързо, капризите му бяха посрещани с готовност.

И сега веждите на Маргарет Тачър учудено се вдигнаха, когато Горбачов изяви новото си желание: той иска да стане първият съветски лидер, приет от кралицата на Англия, Нейно величество Елизабет II. Много е важно, обясни Михаил Горбачов, в СССР да видят: в рамките на новото мислене най-високите и уважавани западни деятели са изменили отношението си към московските управници, а това би ознаменувало началото на нова епоха в историята на човечеството. Ето защо той моли госпожа Тачър да му съдейства за изпълнението на това желание, което съвсем не е негова прищявка, а важна политическа необходимост, за да се покачи рейтингът му у дома.

Това, че комунистическите вождове са започнали да се грижат за собствения си имидж в своята страна, вече беше нещо принципно ново. По-рано това ни най-малко не ги интересуваше. Рейтингът им беше определян от Управлението за пропаганда и агитация при ЦК на КПСС.

Тачър обеща да научи мнението на Бъкингамския дворец по този въпрос, макар че, откровено казано, съвсем не й се искаше да го прави.

Отношенията между двете жени, едната от които номинално се приемаше за държавен глава, а другата, като ръководител на победилата на изборите партия, управляваше тази държава, бяха сложни. Не беше прието без необходимост, извън рамките на изработения от векове церемониален протокол, августейшите особи да бъдат безпокоени с молби, които не са важни за държавата. Но може ли да се смята желанието на ръководителя на могъщата комунистическа империя за нещо, което няма значение за Великобритания? Както беше казал незабравимият Уилям Пит, Британия няма нито вечни приятели, нито вечни врагове, а има само вечни интереси.

След известно време на път за Съединените Щати самолетът на Горбачов прекъсна полета си и кацна на базата на кралските военно-въздушни сили Бриз Нортън, където се състоя повторна, макар и кратка, среща с Маргарет Тачър.

Премиерът, без да чака въпроси от страна на Михаил Горбачов, му предаде мнението на Нейно Величество кралицата Елизабет II: „Тя се е зарекла да не приема нито един от съветските лидери, тъй като смята, че от ръцете им не е измита кръвта на нейния дядо, последния руски император Николай II, зверски убит по заповед на Ленин през 1918 година заедно със семейството си.“ Августейшето семейство е било убито по варварски начин, жестокостта се утежнява от това, че августейшите мъченици не са получили християнско погребение. Никой и досега не знае къде лежат останките на светите мъченици, тъй като, както е известно, Руската Православна църква зад граница ги е канонизирала като светци.

Обаче Нейно Кралско Величество прекрасно си дава сметка, че Михаил Горбачов, макар и да носи косвено отговорност за престъпленията, извършени от кървавите убийци, все пак прави всичко възможно за връщането на Русия в лоното на християнството, внедрявайки вместо идеологията на класовата борба идеологията на общочовешките ценности.

Затова Нейно Величество кралица Елизабет II е готова да приеме президента на СССР, но го моли предварително да изпълни една молба — да бъде преместен прахът на последния руски цар и неговото семейство от тайното място, където почива сега, в осветена по християнски обряд гробница, където тя, кралицата, през време на визитата си в СССР, би могла да положи цветя, да сложи най-сетне точка на тази работа и по този начин да разруши кървавата бариера, с която Съветска Русия още в 1917 година се е оградила от останалия свят.

Кралица Елизабет II е пряка внучка на английския крал Георг V, братовчед на Николай II. Поради това тя има пълно право да прави подобни заявления, без да рискува да бъде обвинена в грубо вмешателство във вътрешните работи на Съветския Съюз.

Горбачов слушаше усмихнат и кимаше с глава. След това каза, че би се радвал, ако всичките му проблеми можеха да се решават така леко като този.

Желанието на кралицата ще бъде изпълнено в най-близко бъдеще.

Маргарет Тачър го увери, че ще доведе до сведението на Нейно Кралско Величество отговора на М. Горбачов…