Робърт Дохърти
Граалът (6)

5.

Платото Гиза, Египет

 

Дънкан плъзна ръка по капака на кивота и едва сега почувства тъничките жички, които се извиваха отгоре. В първия миг си помисли, че са част от гравюрата, но когато ги зачегърта, те се отделиха. Три дълги метални нишки, завършващи с миниатюрни клеми, под формата на рози.

Докато разглеждаше жичките, стори й се, че е виждала нещо подобно и преди. Тя вдигна ръце и свали короната от главата си. На всеки от трите обръча, от които се състоеше короната, имаше мъничка вдлъбнатина — обратен образ на фигурите, с които завършваха жичките.

Тя извади всяка една от клемите и я постави в съответстващата й вдлъбнатина на обръча, като забеляза, че бяха изработени от един и същ материал. Първите две си паснаха съвсем точно. Поколеба се, преди да постави и третата, като се питаше какво ли ще последва, но беше завладяна от нетърпеливото желание да продължи. Сложи и последната клема на мястото й и капакът се озари в златиста светлина, която я обгърна.

Дънкан повдигна короната и я постави на главата си.

Възкликна, когато видя платото Гиза от птичи поглед, обрамчено от плодородна, зелена земя, но без пирамидите и Сфинкса. Видението се смени и този път зърна приземен на платото „хищен нокът“, чийто щръкнал, закривен връх стърчеше високо в небето. От „нокътя“ изстреляха лъч надолу към скалите на платото, прогаряйки тъмен отвор в него. Появи се още един „нокът“, под който висеше черният Сфинкс, прихванат в поле от златиста светлина. „Нокътят“ спусна бавно сфинкса в отвора, а през това време от първия космически кораб слизаха мъже и жени, натоварени с припаси.

Дънкан усещаше, че умът й е претрупан от информация, която пристигаше далеч по-бързо, отколкото бе в състояние да я възприеме. Това, на което бе свидетелка, бе повече от видение. Тя откри, че знае доста за онова, което става пред очите й. Изглежда кивотът я снабдяваше с допълнителна информация под формата на неизживени спомени.

Тя се пресегна и смъкна короната от главата си. Едва сега почувства, че е изтощена до смърт, краката й се подкосиха и Лиза се строполи върху капака на кивота.

 

 

Околностите на Великденския остров

 

Това беше най-тежкото поражение, нанасяно на американския флот от времето на Пърл Харбър. Гордостта на Флота, самолетоносачът „Вашингтон“ бе изгубен безвъзвратно. Подобна бе участта и на подводницата „Спрингфилд“.

Загубата на авионосеца и придружаващите го кораби бе лишила Оперативна група 78 от нейната мощ, тъй като предназначението на оцелелите кораби — два ракетни крайцера, три разрушителя, две фрегати, още една подводница от клас „Лос Анджелис“ и два снабдителни съда — бе всъщност да охраняват самолетоносача. Пристигането на „Стенис“, кораб близнак на „Вашингтон“, бе възстановило бойната ефективност на оперативната група, която сега се намираше на триста километра северно от Великденския остров, под командването на капитан Робинет.

Нареждането да останат на позиция и да не предприемат нищо, не се понрави на капитана, нито на хората, които командваше. Когато получи нареждане да подготви една група „тюлени“ за проникване на Великденския остров, където да извърши разузнаване, той не се подвоуми да се захване незабавно за работа. Робинет знаеше, че трябва да поиска потвърждение на разпореждането от командването на флота, но предпочете да не го прави — може би защото се боеше да не получи отказ. Вместо това си позволи да оглави лично подготвяната група от „тюлени“, която се намираше на борда на неговия кораб.

 

 

Зона 51, Невада

 

След като хапна набързо в столовата, Търкот се върна в заседателната зала и през последния половин час крачеше нервно напред-назад. Яков седеше на един стол и полюшваше крака от облегалката, стиснал полупразна бутилка водка. Наложи се да вдигне голям шум, за да измъкне бутилката от Куин, но Търкот забеляза, че за последния половин час нивото на течността в шишето бе спаднало едва с три сантиметра — колкото руснакът да си навлажни устните.

Търкот бе готов да тръгне незабавно, но все още не беше пристигнало попълнението на загиналите барети, нито данните от разузнаването за онова, което ставаше на платото Гиза.

Търкот забеляза да влиза познато лице в стаята, смени посоката и тръгна редом с Лари Кинсейд от Лабораторията за реактивни проучвания.

Кинсейд носеше дебела папка под мишница.

— Отивам да взема новите снимки от телескопа „Хабъл“.

— На Марс?

Кинсейд кимна.

— Сидонийския регион? — Търкот стесни района до мястото, където бе разположена базата на аирлианците.

— Аха.

Тъкмо когато стигнаха коридора, Търкот се пресегна и препречи пътя на другия с мускулестата си ръка.

— Пазиш някаква тайна ли, или има друга причина да си толкова мълчалив?

Кинсейд спря.

— Никакви тайни. — Той му подаде папката. — Нещо става на Марс, но не зная какво.

— Ново оръжие?

Кинсейд поклати ядосано глава.

— Вие военните само за това си мислите — дали не е оръжие. Онези от „Меджик“ прекарваха цялото си време в гадаене — тези аирлиански артефакти не са ли някакво страшно оръжие? Или пък руснаците — не са ли узнали нещо за някое извънземно оръжие? А когато най-сетне го откриха — само че бяха германците, — ние им го откраднахме и създадохме атомната бомба. Но никой не се безпокои за важните неща.

— Да го разбирам ли като не? — попита Търкот, опитвайки се да се усмихне насила. И друг път беше работил с хора под стрес и знаеше, че нещата могат да излязат бързо изпод контрол.

— Твърде много кафе пиеш — поклати глава Кинсейд. — Не зная какво е това и съм готов да изляза от кожата си, за да разбера. А представяш ли си — точно в този момент онези глупаци от правителството искат да ми отнемат правото да ползвам телескопа! Че какво по-важно могат да гледат от тези извънземни машини на Марс, кажи ми? Открай време си заравяме главите в пясъка всеки път, когато някой произнесе думата пришълец, а сега хората искат да си извадят главите и да се преструват, че нищо не се е случило.

Кинсейд въздъхна, преди да продължи.

— Не зная, Майк. Възможно е да вадят ново оръжие. Но нищо не можем да направим засега. Ще ми се да погледам с какво се занимават през най-добрия инструмент, с който разполагаме.

— Говори с Куин — посъветва го Търкот. — Той ще ти намери някоя задна вратичка да се промъкнеш до телескопа.

— Надявам се. — Кинсейд дръпна вратата и влезе в командния център. Търкот се завъртя на място и спря. Зад него, на няколко крачки по-нататък в коридора, стоеше Яков.

— Трябва да си по-внимателен с него. Човекът е на ръба на силите си от изтощение. Всички сме така. — Руснакът се приближи и го мушна в гърдите с едрия си показалец. — Спомни си какво се случи с нас двамата, когато мислехме с това, а не с това — и той си посочи главата.

— Недей… — поде Търкот, но млъкна, когато видя, че професор Муалама наднича от заседателната зала. — Какво има?

— Преведох първите две глави от ръкописа на Бъртън.

— Доста бързичко си се справил — отбеляза Търкот.

— Подготовката ми не е отишла напразно.

— Хубаво — кимна Търкот.

— Мисля, че ще ви се стори доста интересно — продължи Муалама. — Не бива да забравяте, че Бъртън е бил по-известен с преводите си на други произведения — „Кама сутра“ и „Хиляда и една нощ“ например, — отколкото със собствени текстове. Този ръкопис е написан с негови думи, но немалка част също представлява превод.

Търкот влезе в заседателната зала, следван от Яков. Куин побърза да събуди Че Лу.

— Между другото — подхвърли Муалама и посочи една снимка, прикачена към таблото — това е Бъртън.

Търкот спря и се наведе към снимката. Бъртън изглеждаше ужасно — лицето му беше покрито с белези, косата му разчорлена над чифт искрящи очи.

— По време на първата експедиция със Спики ги нападнали бербери. Тогава го пронизва копие през двете бузи — обясни Муалама.

— Спики? — попита Търкот.

— Джон Спики, друг английски пътешественик. Двамата няколко пъти се отправяли из Африка да търсят изворите на Нил.

Имаше още една снимка — голяма каменна постройка, която наподобяваше палатка.

— Това пък какво е?

— Гробницата на Бъртън. Построена е с формата на бедуинска палатка. Така поискала жена му. По думите й Бъртън се боял от пълния мрак. Затова в една от стените е вграден прозорец с рисувано стъкло, през който да проникват слънчеви лъчи. Веднъж Бъртън й признал, че се страхува от тъмнината и затворените помещения.

Търкот кимна, припомнил си как се бе почувствал, когато се озова в капана на подводницата. Мисълта, че е жив погребан в един метален ковчег, му се стори непоносима.

Муалама прекъсна мислите му.

— Компютърът е готов да прожектира следващите страници от превода.

Търкот вдигна глава. Че Лу и Яков вече се бяха настанили на седалките. Той се приближи и натисна клавиша. На екрана се появиха първите думи.

РЪКОПИС НА ФРАНСИС БЪРТЪН: ПЪРВА ГЛАВА

ОТ МЕДИНА ДО ГИЗА, НАЧАЛОТО НА МОИТЕ ПРОУЧВАНИЯ

1853–1855

За първи път срещнах Ал-Иблис в Медина. Обстоятелствата на тази наша първа среща нямат особено значение за моя разказ. Тази история е за извънземни същества, техните последователи и как всичко това оказва влияние върху човешката цивилизация. Какви са заплахите за нашето бъдеще.

По време на срещата Ал-Иблис нито веднъж не спомена каква е целта на неговите дирения, едва по-късно научих, че става въпрос за Граала. Той ми намекна обаче, че търси легендарната Зала на познанието. Носят се слухове, че в това място се съхраняват истини за отдавна отминали времена.

Ал-Иблис ме изпрати като хрътка да открия точното й местонахождение и ми обясни как най-безопасно се стига до нея. Очакваше от мен да се върна и да му издам тайната. Дори сега, след толкова много години на проучвания и пътешествия, все още не мога да твърдя със сигурност дали Граалът и Залата на познанието не са едно и също нещо. Моето лично мнение е, че Граалът съдържа в себе си всички летописи.

Ал-Иблис бе този, който ме насочи към платото Гиза и ме посъветва да търся човек на име Каджи. От думите му останах с впечатление, че този Каджи е някакъв пазач. Няма да се спирам повече на Ал-Иблис, тъй като той се появява отново в историята ми и тогава ще го опознаете такъв, какъвто го опознах и аз.

Заминах за Гиза по времето, когато Спики трябваше да се върне в Англия. Според мнозина това е един от най-неуспешните периоди от моя живот — докато Спики събираше овациите за откриването на езерото Танганайка и твърдеше, че от него водела началото си река Нил, аз бях далече от Англия, лишен от възможността да получа своя дял от славата.

Затова пък се бях захванал със задача, която ме изпълваше с трепет и вълнение. Срещнах се с Каджи. Подробностите за това как го убедих да ме отведе в Залата на познанието също нямат особено значение. Достатъчно е да кажа, че двамата отидохме при Голямата пирамида, тази, която е кръстена на фараона Хуфу, или Хеопс. Спуснахме се в подземията и там навлязохме в един тунел, който води право под нея. Каджи използваше пръстен, но някакъв специален пръстен, за да отваря скритите врати. Тръгнахме по някакъв тунел, прокопан под платото Гиза, наричано от Каджи Акерско плато.

Някъде по това време Каджи спря на едно място, където пътищата се разделяха. Единият тунел според него водел към най-страшното оръжие, способно да разруши цялата планета. Но ние тръгнахме по другия път. Слизахме все по-надолу в недрата на земята. Той ми разказа, че тунелите са били прокопани по времето на нетеру — боговете на Древен Египет. В началото ми прозвуча глупаво, тъй като нетеру са само легенда, персонажи от древна религия. Сега вече му вярвам.

Каза ми, че се движим по Пътищата на Росту и още веднъж нарече платото Акерско. Накрая пристигнахме до една подземна галерия, в която видях най-изумителното нещо на света. Още един грамаден сфинкс, но изработен от черен метал — б’джа, божествения метал, така го нарече Каджи. Черният Сфинкс беше огромен, може би дори по-голям от този на повърхността. Освен това този тук бе охраняван от статуята на Шемсу Хор, пазача на Хор, с червеникава коса и рубинени котешки очи, вдигнат на постамент между едрите лапи на черното чудовище.

Каджи ми каза, че за да влезем вътре, ни е нужен ключ, какъвто обаче нямахме. Добави, че било време да си вървим — обещал да ми покаже Залата на познанието, но не и това, което е вътре. Тръгнахме си и поехме обратно по Пътя на Росту.

Но Каджи ме измами. Беше намислил да ме остави да умра в подземията, за да запази тайната. Аз обаче предугадих намеренията му и в края на краищата той бе жертвата, когато го притисна тежка, каменна врата. Двамата останахме затворени в едно неголямо помещение.

Преди да издъхне, Каджи ми разказа една невероятна история. Призна ми, че е уаджет — един от очите, или Наблюдател. И кого наблюдавали?

Онези, които не са човеци. Аирлианците. Пришълци, пристигнали на Земята преди много, много години. Разказа ми как извънземните воювали помежду си и много от тях загинали. Как последователите им продължили тази вражда през вековете. Разказа ми и други неща преди да умре, които ми помогнаха в моите дирения през следващите години.

Накрая избягах. Каджи бе споменал, че има и втора врата към Пътя на Росту. Открих тайния проход на пода на помещението, в което бяхме затворени. Там имаше шахта, от която полъхна свеж въздух и се дочу боботене на подземна река.

Нямах друг избор. Не исках да умра като моя водач в тъмнината. Трябваше да се върна при Изабел в Англия.

Скочих в шахтата. Падах секунда или две — стори ми се цяла вечност. След това се ударих в една наклонена страна на шахтата и се запързалях надолу. Опитах се да забавя спускането си, но камъкът, с който бе облицована стената, притежаваше невероятна, неземна гладкост.

Пързалях се дълго, толкова дълго, че изгубих всякаква представа за време.

Когато паднах във водата, бях толкова изненадан, че едва не се удавих. Добре, че течението почти веднага ме изхвърли на повърхността. Вдигнах ръце и докоснах каменен таван почти над реката. Молех се таванът да не се спусне надолу, но вместо това дъното на реката се издигна неочаквано или по-скоро водата се разля настрани, тъй като тунелът се бе разширил. Краката ми се удариха в пода, аз се преобърнах и се опитах да се задържа. Още много пъти ме събаря водата, преди да сполуча да се изправя, надвивайки силата на течението. Сега водата ми стигаше до пояса.

Намирах се в непрогледен мрак, какъвто, надявам се, никой не би познал до момента на своята смърт. Последвах течението, молейки се да ме изведе до коритото на река Нил.

Търкот спря да прелиства и погледна развълнувано останалите.

— Това е! Ето как ще я измъкнем! През Втората врата към Пътищата на Росту и от там до Залата на познанието.

— Приятелю — произнесе Яков с дълбок, уверен глас. — Може би първо трябва да дочетем текста. Все още не знаем как господин Бъртън се е измъкнал.

Търкот се извърна нетърпеливо към екрана.

Вървях около половин километър. Бях привикнал да определям механично разстоянието чрез броя на крачките. Разбира се, когато вървиш затънал във вода до пояса, резултатът не е съвсем достоверен.

Както и да е, измина известно време, преди да усетя, че не съм сам. Не мога да определя по какъв начин разбрах, че в тунела има още някой, но често съм бил спохождан от това чувство и зная, че мога да му се доверя. Нещо ме следваше на известно разстояние в тунела. Тръпки ме побиха при тази мисъл, сякаш зад мен протягаше мразовитата си ръка самата смърт.

То — каквото и да беше — ме следваше на равно разстояние. Дочувах леки звуци — дрънчене на метал в камък, но не знаех какво ги причинява. Споходи ме странната увереност, че ще бъда в безопасност дотогава, докато се отдалечавам от залата. Реша ли да свърна обратно обаче, моят преследвач щеше да ми се изпречи на пътя.

— За какво говори сега? — изръмжа недоволно Яков.

— Вероятно въображението му се е възбудило от тъмнината — обясни Търкот. — В края на краищата, малко преди това едва не се е разделил с живота си. Намирал се е в непрогледен мрак, напълно изгубил ориентация за време и място.

— Бил е храбър мъж — рече Яков. — Човек, който отива там, където другите не смеят. Не би написал нещо, породено само от въображението му. Наистина е знаел, че някой го следва.

Но Търкот вече имаше друга идея.

— Какво е разстоянието от платото Гиза до Нил?

— Не зная — повдигна рамене Яков.

— Била съм там — намеси се Че Лу. — Мисля, че до реката има няколко километра.

— Божичко, бихме могли…

— Нека първо дочетем разказа — прекъсна ги Яков и отново поля със студен душ ентусиазма на Търкот.

Продължих напред, а нивото на водата оставаше непроменено. Виках, за да повдигна духа си, и чувах ехото на гласа си да се отразява в стените. Не спрях да броя крачките, за да запазя някаква представа какво разстояние съм изминал.

След известно време почувствах, че невидимата заплаха изостава и че ще ми позволи да се измъкна. Но водата започна да се покачва и течението се ускори. Тунелът се стесняваше. Скоро докоснах стената отляво. Продължих напред, като плъзгах ръка по влажните камъни. Когато водата ми стигна до брадичката и таванът на тунела бе само на петнайсетина сантиметра над главата ми и продължаваше да се снижава, осъзнах, че отново ще трябва да се оставя в ръцете на съдбата.

Поех няколко пъти дълбоко въздух, след това се гмурнах в развълнуваната река. Водата изпълваше тунела от долу до горе. На няколко пъти се ударих в стените на тунела и се претърколих, без да имам представа кога ще мога отново да изплувам на повърхността.

Вече започвах да губя съзнание, изчерпал напълно резервите от въздух в дробовете си, когато долових лека промяна. Отворих очи под водата и забелязах бледа, трепкаща светлина.

Намирах се извън тунела. Виждах над себе си осветената повърхност. Размахах крака, усещайки че след миг ще изгубя съзнание. Изскочих отгоре и поех шумно въздух. Почти веднага долових миризмата на големия град и в онзи миг тя ми се стори прекрасна.

Бях излязъл в Нил, малко по̀ на юг от Кайро и северно от платото Гиза.

Ако четете тези редове, значи вие също се интересувате от Залата на познанието. Тя е много добре скрита. Трябва да призная, че бях твърде развълнуван, когато се спускахме през тунелите от Голямата пирамида и не запомних онзи път. Дължа ви извинение за това. Един истински изследовател трябва да внимава откъде минава.

Но когато Каджи ме изведе от подземната зала, вече се стараех да запомня всяка стъпка. Не зная доколко това може да ви е от помощ, защото става въпрос за пътя от Залата на познанието до малкото помещение, в което се озовах затворен — откъдето няма никакъв начин да се отвори каменната врата към тунела, но ще се постарая да бъда максимално точен в обясненията си.

Извървяхме сто и двадесет крачки надолу към тунела в мрак, който поглъщаше всякаква светлина. Отляво имаше врата, нея Каджи отвори с помощта на пръстена. Завихме надясно, направихме сто и седемдесет крачки и стигнахме до една врата, която се показа едва когато Каджи опря пръстена в стената отдясно. След тази врата преминахме още седемдесет крачки до нова скрита врата отдясно, зад която бе помещението, където Каджи се опита да ме затвори. Неведнаж през моите експедиции съм използвал тази система за измерване на разстоянието и зная точно, че сто и седемдесет мои крачки се равняват на сто метра.

— Ако тунелът, през който е избягал, излиза на север от Гиза — заговори разпалено Търкот, — следователно тази подземна река извира южно от платото. Ето как ще проникнем — като следваме течението!

— Но как ще намериш галерията, в която се намира този черен Сфинкс? — попита Яков.

— Ще я намеря — обеща Търкот. Той вдигна слушалката и се обади на майор Куин в Куба, като му нареди да събере пълна информация за платото Гиза и най-вече за хидрографските проучвания на коритото на река Нил в околностите.

— Но по какъв начин ще отворим вратите, за които говори Бъртън? — не се предаваше Яков.

— Трябва да се сдобием с пръстена на онзи Наблюдател — отвърна Търкот. — Вече имахме един от Харисън, Наблюдателя, който загина в Южна Америка, но Дънкан го взе, когато тръгваше за Гиза. Трябва ни друг.

— Значи ни трябва друг Наблюдател — кимна Яков.

— Нали знаеш, изникват, когато най-малко ги очакваш — подметна Търкот. — Те са… — той спря и погледна Муалама. — Всъщност, какво те накара да се захванеш с живота и пътешествията на Бъртън?

— Ами, той е много интригуваща личност и…

— Как намери толкова бързо скиптъра? — прекъсна го Търкот, ядосан, че не е попитал по-рано.

— Нали ти казах. В ръкописа имаше чертежи, които…

— Но преди спомена, че не си могъл да разчетеш ръкописа. А ето че сега го преведе. Значи си ни лъгал.

— И се опита да запазиш в тайна скиптъра — добави Яков, засилвайки подозренията на Търкот.

— Защо остави Дънкан да отиде при кивота? Защо не го направи сам?

— Наметалото ставаше само на нея.

— Правиш само каквото искаш и когато искаш, така ли? — Търкот стана и се приближи към Муалама. — За кого всъщност работиш?

— За никого не работя.

— Не ти вярвам — отсече Търкот.

Че Лу се надигна и застана между двамата.

— Мисля, че трябва да работим един за друг, не един срещу друг.

Търкот посочи с пръст Муалама.

— Да, но той си има собствени планове. Само че дотук — той се обърна към Куин. — Искам да му забраните достъпа до всякаква информация. И най-вече до ръкописа. Поставете го под наблюдение.

— Чакайте! — подскочи Муалама, завладян от паника при мисълта, че ще му отнемат достъпа до ръкописа.

— Да? — обърна се към него Търкот.

— Мога да ви кажа къде има Наблюдатели.

— И откъде знаеш? — попита Търкот.

Муалама бръкна в пазвата си и извади медальон, окачен на верига. Върху медальона бе гравиран знакът на Наблюдателите.

Търкот неволно стисна юмруци.

— Значи си Наблюдател?

— Аз бях Наблюдател — поправи го Муалама.

— И какво се случи? — попита Яков.

— Все още ли пазиш пръстена си? — добави Търкот.

— Нямам пръстен. Само членовете на първия орден имаха пръстени. Аз съм от втория орден. — Той отново вдигна медальона.

— Каза, че вече не си Наблюдател — поде Че Лу.

— Събирах информация, но първият орден не одобряваше действията ми. Искаха от мен да държа под око един определен район и да не надигам много глава.

— Защо се отказа да бъдеш Наблюдател? — продължи с въпросите Че Лу.

— Омръзна ми да ме третират като човек втора ръка — обясни Муалама. — Моите предци са били вербувани от първите Наблюдатели, уаджетите. В тази организация съществува строга йерархия, разделение между истинските наследници на уаджетите и тези, вербувани впоследствие — първия и втория орден. Исках да узная истината.

— Истината за какво? — обади се Яков.

— За това кои са Наблюдателите. И защо се занимават с тази дейност.

Търкот се наведе напред.

— И узна ли истината?

Муалама кимна.

— Научих доста неща.

— Разкажи ни — подкани го Че Лу. — Кои са Наблюдателите? Как са започнали?

— Твоята информация ще ни помогне ли да се сдобием с пръстен? — попита Търкот, чиито мисли постоянно се връщаха към предстоящата мисия.

Муалама почеса посивялото си теме.

— Започнах, когато жена ми разбра, че е болна от рак на гърдата. Наложи й се да мине по целия път — операция, химиотерапия, експериментални лекарства. Нищо не помогна. Когато умря, аз изгубих… — Той разпери ръце, в търсене на най-подходящите думи. — Изгубих вярата си. Жена ми беше християнка. До последния си дъх вярваше, че отива на по-добро място. Но аз, който знаех за аирлианците, не бях сигурен в какво да вярвам. Тогава пожелах да узная истината. От един друг Наблюдател, далечен роднина на Каджи, бях чул, че Бъртън е бил в Гиза. Открих сведения за пътешествията му в Танзания, където живеех. Ето защо започнах да го изучавам. Тръгнах по стъпките му из целия свят, посетих много места, където е бил и той, опитвайки се да узная всичко, което е научил. — Муалама поклати глава. — Странно, оказа се, че се е натъкнал на хранилище на Наблюдателите само на няколко километра от неговия дом в Англия.

— Къде? — подскочи Яков.

— Гластонбъри Тор, близо до равнината Солсбъри, в Югоизточна Англия. Бъртън отишъл там през 1864 г. с Джон Спики, негов спътник от пътешествията по Нил. Наблюдателите преди това се опитали да убият Бъртън и предполагам, че е взел Спики, за да му помага. Или по-вероятно е искал и друг да узнае истината, ако го сполети нещастие. Докато Бъртън е бил консул в Западна Африка, е имало опит за покушение на живота му, след като организирал експедиция за издирване на Лунните планини, известни сред местното население като Рувензори. Разположени са дълбоко във вътрешността на континента. Не за пръв път му се случвало подобно нещо и нямало да е и за последен. Когато узнах, че Бъртън и Спики са ходили в Гластонбъри, аз също отидох там. Бях заинтригувал от факта, че Спики е умрял на следващия ден, според вестниците случайно се прострелял, но аз видях в това дългата ръка на Наблюдателите. Предполагах, че Бъртън и Спики са открили нещо важно, което е предизвикало подобна реакция. Пристигнах в Тор по тъмно и веднага зърнах назъбения, строшен пръст на каменната кула да стърчи от един хълм. Изкатерих се горе, защото знаех, че по това време ще съм сам. Знаех какво търся и с помощта на фенерче не след дълго намерих малка вдлъбнатина в една от каменните плочи отстрани на полуразрушената кула. Поставих медальона във вдлъбнатината, но нищо не се случи. Бях отчаян, продължих да търся наоколо, но не открих друго подходящо място, тъкмо щях да си тръгвам, когато чух шум от триене на камък в камък. Откъм една сумрачна част на кулата се приближи фигура, облечена с черно наметало. Приличаше на монах, имаше дълга бяла брада и бледа кожа. Вдигнах ръка и му показах медальона си, а той на свой ред ми показа пръстена.

— Откъде са се взели тези пръстени? — попита Търкот.

— Търпение — рече му Муалама. — Скоро ще стане ясно. Наблюдателят ми даде знак да изгася фенерчето. „Какво търсиш?“ — попита ме той. Предварително бях обмислял какво да кажа, ако срещна друг Наблюдател, и стигнах до извода, че истината е най-доброто решение. Казах му, ме съм далеч от къщи и диря познание. Изглежда налучках правилния отговор, защото той ми се усмихна. „Аз съм този, който съхранява нашето знание“ — обясни ми тогава. Каза ми също, че се нарича Брин. Спомних си, че на старошотландски това означава дошъл от хълмовете. Попита ме за моето име. Открих му го, както и откъде идвам. Тогава все още не ме смятаха за изменник — в онази нощ щях да стана враг на Наблюдателите. Някой от вас бил ли е в Гластонбъри?

Всички поклатиха едновременно глави.

— Незабравимо местенце. Намирахме се на висок двеста метра хълм, щръкнал над околната равнина като сочещ в небето пръст. Истинска загадка е как се е появил подобен хълм насред просторната равнина. Според легендите в древни времена на хълма са живели друидите и там пеели своята вечна песен. Сменяли се постоянно, денем и нощем, зиме и лете, за да не секва песента, която — пак според една легенда — поддържала Тор жив. Попитах Брин за Тор. Той ми отвърна: „Някога Тор бил заобиколен от вода. Земята около нас се намира под морското равнище и това място е било остров. Наричал се Авалон.“

„Но това е митично място! — възразих аз. — То не съществува!“

„Чувстваш ли земята под краката си? — попита ме той. — Значи съществува! Авалон е бил тук! Много прочути хора са стояли върху този къс земя. Тук е смъртното ложе на Артур. Донесли го след последната битка, битката за Камлан. Мерлин също е посещавал хълма много пъти.“ След това Брин ми разказа и за други легендарни личности, които са се изкачвали на Тор: Брон, Краля на рибарите, който управлявал Тор преди идването на Артур. Още по-рано бил Йосиф Ариматейски, дошъл направо от Светите земи. Според някои при едно от пътешествията си насам той дори водел със себе си младия Христос.

— Аха! — възкликна Яков, неспособен да контролира реакциите си.

Муалама погледна руснака.

— Казвам само това, което съм чул и видял.

— Продължавай — подкани го Яков. — Просто всеки път, когато чуя нещо шокиращо, си мисля, че ще е за последно. Но досега все не познавам.

— Зная как се чувстваш — кимна Муалама. — Брин ме поведе и двамата се спуснахме през един отвор във вътрешността на полуразрушения манастир. Приближихме се към останките на кулата, която стърчеше нагоре към обсипаното със звезди небе. Брин вдигна ръка и произнесе няколко думи, които не можах да чуя. След това коленичи и опря пръстена в каменния под. Една голяма и тежка плоча се спусна надолу две стъпки, след това се отмести встрани, разкривайки стълбище, което изчезваше надолу в мрака. Като гледах тази черна дупка, усещах, че ме побиват тръпки. За първи път от много години насам се запитах дали действително искам да узная истината и няма ли да е по-добре, ако си остана невежа. Дори малкото, което бях научил, вече бе като непосилно бреме за душата ми.

Брин не ме чакаше. Наведе се и заслиза надолу в мрака. Ботушите ми кънтяха върху каменните стъпала. Въздухът бе студен и влажен. Каменните плочи, с които бе облицован коридорът, бяха съвършено шлифовани. Малко по-надолу те отстъпиха място на солидна скала. Стените й бяха гладки, тунелът прорязваше сърцевината на хълма с лекота на забит в масло нож. Погледнах надолу и видях, че стъпалата са износени съвсем малко в средата. Единствената светлина идеше от газената лампа на Брин и от моето фенерче. Малко по-нататък Брин спря на една площадка. Стълбището правеше завой под прав ъгъл и продължаваше надолу, но ние спряхме пред гладка стена. Той постави пръстена върху нея и отвори поредната тайна врата. Даде ми знак да мина първи и аз прекрачих вътре. Брин застана зад мен, след това чух вратата да се плъзга. Брин се наведе и постави лампата на пода. Попитах го къде се намираме. Отвърна ми, че мястото имало много названия от различни епохи. Някои го наричали гробницата на Мерлин. Според други това било преддверието към отвъдния свят. Попитах как той го нарича, а той ми отвърна простичко: „Това е моят дом.“ Продължихме нататък. В центъра на кухината имаше голям кристал, висок поне два метра. Преди да го доближим обаче, Брин сви надясно и тръгна покрай стената. Тук отвори една врата, хитроумно скрита между две колони от кристал, зад която се показа още един подземен тунел. Вървяхме около километър, преди Брин да спре. Отново постави пръстена на стената и отвори поредната врата. Този път той вървеше отпред. Озовахме се в неголямо помещение, дълго десет метра и широко пет. В центъра бяха струпали дървени писалища, а стената отдясно бе скрита от рафтове, напомнящи винарските, само дето вместо шишета там бяха подредени пергаментови свитъци. Виждал съм подобно нещо в един стар манастир във Франция — наричаше се скрипториум, стая, където монасите педантично преписват древни текстове. Брин ми каза, че свитъците били архиви за дейността на нашия орден и че в тях се разказвало подробно за уаджетите. Намирахме се под града, точно под мястото, където бе построено новото абатство. Оглеждах се, онемял от почуда. И в най-смелите си мечти не си бях представял, че мога да се натъкна на подобно откритие. Брин махна с ръка към стената. „Написани са на различни езици. Прегледал съм доста от тях, но повечето така и не можах да разчета.“ Приближих се към тази съкровищница сякаш ме привличаше гигантски магнит. Докато се ровех, Брин ми разказа всичко, което знаеше. Той не бил от активните Наблюдатели, занимавал се главно с архиварска дейност. Каза ми, че в днешните модерни времена задачата била напълно компютризирана. Неговата работа била да наглежда старите записи и да осигурява достъп до тях за другите Наблюдатели. От него научих, че уаджетите били прогонени от Гластонбъри Тор преди хилядолетия. Докато говореше, разтворих нетърпеливо първия свитък. Беше изпъстрен със знаци, които отдалеч напомняха египетски йероглифи, но бяха различни. Сетих се, че написаното е на старорунически. Брин ме посъветва да погледна под първия свитък. Повдигнах го и отдолу се показа друг — този път написан на келтски. Каза ми, че това бил превод, направен през Средновековието. Докато плъзгах поглед по редовете, помолих го да ми разкаже за уаджетите — за първите Наблюдатели. По думите му уаджетите били жреци в Атлантида. Служели на аирлианците и ги почитали като свои богове. Построили храм, в който не допускали да влизат простосмъртни. Пирамида от червен камък се издигала на върха на храма. Вътре, в центъра, на специална маса бил положен кивотът, в който се съдържал Граалът — почитан като преносител на вечния живот, здравето и познанието.

— Тази червена пирамида — прекъсна го Търкот, — не бях чувал досега за нея. Стражът-компютър, който видях, бе също пирамида, но от злато. — Той погледна към Яков. — На теб да ти е позната?

Яков поклати глава.

— Не. Дали това не е някакъв главен страж?

— Може би — съгласи се Муалама. — На жреците не било позволено да докосват пирамидата, нито да я поглеждат. Кивотът също оставал затворен за тях. Аспасия, водачът на аирлианците, обещал на уаджетите, че ако му служат вярно, ще дойде ден, когато силата на Граала ще им принадлежи и всеки от избраниците ще получи вечен живот. Безсмъртието, неизменният дар на боговете, бил скрит в кивота и се съхранявал от Граала. Можете да си представите колко послушни са били жреците.

— Почти като съвременните религии — отбеляза Че Лу.

— Заради обещанията, които криел в себе си Граалът, уаджетите го почитали, но им било забранено да черпят от енергията му. Казано им било, че ще настъпи време, когато ще получат достъп до Граала и неговата щедрост, но все още било рано за това. Така продължавало поколения наред и всяка поредна вълна от уаджети вярвала на обещанията. Умирали, предавайки на децата си своята вяра. Ала никой не виждал с очите си Граала и постепенно взело да се надига недоволство. Така накрая дошли тези, които въпреки обещанията на аирлианците вече не желаели да им служат. Те искали да получат познанията веднага, искали да се възползват от силата на Граала сега, преди да умрат, и вече не били склонни да чакат и да се надяват на чудо в някакво далечно, необозримо бъдеще. Мислели, че ако получат достъп до Граала, те самите ще станат богове. Но аирлианците били твърде силни. Всякакви опити за опълчване били потушавани незабавно и жестоко. Човекът имал свое място, също както пришълците. Но сетне се появил Артад и с него избухнала гражданската война между аирлианците. Уаджетите и народът на Атлантида воювали на страната на Аспасия и мнозина загинали. Оцелелите били предадени. Аирлианците сключили примирие помежду си, Аспасия и последователите му станали изгнаници на Марс, а Атлантида била разрушена от Артад. Мнозина от уаджетите били избити, животът бил подарен само на малка група, която получила задача да превърне местното население във верни слуги на Аспасия.

Муалама плъзна поглед по лицата на присъстващите.

— Представяте ли си как са се чувствали? Предадени, с избити семейства и разрушени домове. Тогава решили да основат организация и да свикат среща на една планина в Северна Англия — на Тор. Тук оцелелите след потапянето на Атлантида споделили преживяванията си. Разбрали също, че малко преди Аспасия да си тръгне, неколцина от най-ревностните уаджети били вкарани в храма и подложени на трансформация от неговия страж — златистата пирамида.

— Водачите — досети се Яков.

Муалама кимна.

— Наредили им да преместят кивота и Граала на безопасно място. Те били създателите на „Мисията“. Освен това на сборището узнали, че съществуват и други, наречени Онези, които чакат — наемници на Артад, които трябвало да подготвят завръщането му. И така, оцелелите решили никога вече да не вярват на аирлианците. Заклели се да се посветят на тази задача, за да не допуснат човечеството да бъде измамено й предадено повторно. След това се разпръснали по новите си домове. А Тор останал като съкровищница на събраното от тях познание. Както вече ви казах, според Брин в модерните времена информацията се съхранявала в компютри. Фактически подземният скрипториум бе само една реликва от миналото. Струва ми се, че старецът се чувстваше самотен. Попитах го дали е чувал за Бъртън. Каза ми, че преди много години дядо му пуснал Бъртън да влезе. Бъртън носел пръстена на Каджи и прочел много от архивите на Наблюдателите — дори взел някои от свитъците за превод. Успял да избяга, преди другите да го открият.

— Пръстените? — попита Търкот.

— Всички уаджети притежавали пръстени, които им осигурявали безпрепятствено проникване в храма. При изработването им била използвана аирлианска технология.

— Все още не си ни казал как да се сдобием с пръстен — посочи Търкот. — Всъщност, оказа се, че си ни мамил. Защо да ти вярваме сега?

Муалама не обърна внимание на въпроса.

— Докато двамата с Брин разговаряхме, разнесе се звън. Според Брин това означавало, че някой е поставил своя пръстен или медальон на стената — както бях направил аз. Отиде да види кой е, а аз използвах времето, за да прегледам документите.

Муалама замълча.

— После? — подкани го Търкот.

— Оказа се, че Наблюдателите са държали под око Тор, знаели са, че Брин е стар и изкуфял. Някой — не зная кой — хвърли възпламенителна граната в скрипториума и затвори вратата. Свитъците се подпалиха веднага. Помещението се изпълни с пламъци и дим. Лежах на пода, заобиколен от огън. Дрехите ми пламнаха, но аз не смеех да мръдна, вдишвайки последните остатъци от кислород. Най-сетне всичко, което можеше да гори, изгоря. Бях пострадал сериозно. Вратата се отвори и някой влезе. Човекът се приближи до мен и коленичи. Съобщи ми, че ме чака болезнена смърт като разплата за моето предателство. След това ме остави да издъхна. Но ме беше подценил. Още щом излезе, аз скочих на крака и го последвах. Използвах болката, за да черпя сили.

Търкот си спомни за жестоките белези от изгаряне по гърба на едрия негър. Сега вече разбираше какво бе преживял Муалама.

— По-нататък в тунела съгледах Брин и някакъв непознат. Вървях след тях, докато излязоха на повърхността, тук изчаках да се отдалечат. Едва тогава си позволих да подам глава и да вдишам от нощния въздух. Усетих, че ризата ми е изгоряла. Докато слизах надолу към колата, се спънах и паднах. Едва не завих от болка. Най-лошото бе, когато се опитах да седна. За малко да припадна. Видях светлините на тяхната кола и си казах, че трябва да издържа още малко. Последвах ги. Подкараха изток и аз реших, че отиват към Лондон, но после завиха на север. Когато пътят премина покрай два каменни часовоя, две изправени скали, разбрах къде се намирам — Ейвбъри. Бяхме вътре в кръга от камъни, които заобикалят мястото. Тук колата пред мен напусна шосето и пое по един страничен път. Изгасих светлините и ги последвах. Отпред изникна висок хълм. Останах като гръмнат, когато колата пое право към него и изчезна вътре, сякаш погълната от мрака. Чаках дълго, но никой не се показваше. Едва тогава тръгнах да потърся медицинска помощ. Но вече знаех къде е базата на Наблюдателите: хълмът Силбъри, във вътрешния кръг от камъни на Ейвбъри. Ето там ще намерите вашите пръстени.

Търкот се обърна към Куин.

— Нека ми приготвят скакалец. И цялата информация, която можеш да намериш за този хълм.

— Ръкописът? — попита Муалама.

— Ако информацията, която ни даде, е достоверна — ще го разберем скоро, — ще ти позволя да продължиш с превода му. Но ако те заловя отново в лъжа, или пак скриеш нещо от нас, ще наредя да те приберат на топло.

Търкот напусна стаята, следван от останалите, и Муалама остана сам. Африканецът погледна купчината листа и лицето му се изкриви в странно изражение, сякаш не знаеше къде се намира. По тялото му премина тръпка, той изпъна гръб и се прилепи към облегалката. От устните му се откъсна мъчителен стон и чернокожият вдигна ръка към тила си, където беше източникът на болката. Той премигна и обърканото изражение изчезна. Премести ръка към лявото си ухо, а когато я отдалечи, по дланта му имаше кръв. От отвора на ухото се стичаше тъничка, тъмночервена струйка.

Муалама попи кръвта и избърса ръката си с кърпичка.

След това се захвана отново да пише.