Робърт Дохърти
Граалът (21)

20.

Циан Лин, Китай

 

Чанг Чи коленичи пред голямата черна порта и примера му последваха още двеста аирлианци с дълги до земята мантии. Един по един всеки от тях приближаваше вратата и пъхаше копието си в съответния отвор на около метър от земята и малко встрани от цепнатината. След това аирлианецът отстъпваше назад и падаше на колене.

Когато и последното копие, или сабя, заеха местата си, портата започна да свети. Златисти пръстени се появиха в основата й и плъзнаха нагоре. Големите врати започнаха да се отместват и присъстващите склониха почтително глави. Лексина се просна на земята и сътрудниците й последваха нейния пример.

Тя дръзна да повдигне глава едва когато вратите се отвориха напълно. Върху сребърна люлка, в олтар от прозрачен кристал бе положен един-единствен черен цилиндър. Капакът на цилиндъра се отмести назад. Чанг Чи застана вдясно от олтара, взе една мантия и се поклони с протегнати ръце.

Една шестопръста, извънземна ръка се повдигна и сграбчи ръба на цилиндъра. Отвътре се показа върлинест аирлианец с буйни червени коси. Той преметна дългите си крака през края на цилиндъра и пристъпи отвън. Артад се изправи в цял ръст, а Чанг Чи застана до него и го наметна с мантията.

Чанг Чи извика нещо на аирлиански и двестата кортади отвърнаха в един глас. Лексина почувства, че цялата се разтреперва. Сълзи се стичаха по бузите й. Това бе мигът, който хората й бяха очаквали повече от двеста поколения.

Вече нямаше да се казват Онези, които чакат.

 

 

Зона 51, Невада

 

Лари Кинсейд следеше движението на скакалеца на Търкот върху главния екран на Куба, но мислите му бяха погълнати от задачата, която му бе поставила Че Лу. Компютърът бе проверил всичките двайсет и четири точки в различни комбинации, но досега без никакъв успех. Лари го препрограмира така, че да използва Гиза като първа отправна точка и Циан Лин като втора.

Вече обмисляше възможността стражите в тези точки да са били преместени там едва след създаването на координатната система, но тогава всички усилия изглеждаха безсмислени. Трябваше да се опре на нещо, което можеше да се провери, инак нямаше да стигне доникъде.

Дори координатите да бяха променени заради друг цифров код например, все пак трябваше да се получи известно съвпадение, макар и с различия в отправните точки. Единственото изключение бе при постепенен цифров код, където промяната в числата зависеше от някаква първоначално определена стойност, но тогава задачата ставаше прекалено сложна. Във всеки от изброените случаи той беше в задънена улица.

Имаше чувството, че решението е пред очите му, но просто не можеше да го види.

 

 

— Ще бъдем там след петнайсет минути. — Гласът на Търкот отекна от говорителите в заседателната зала. — Пригответе копие от преведената част на ръкописа на Бъртън. Интересува ме най-вече има ли нещо за „Мисията“.

— Ще бъде направено — обеща Яков. — Чакаме те.

Говорителят замлъкна и руснакът се обърна към Че Лу. Новината, че групата на космонавтите е загинала и че Дънкан е в ръцете на Сянката на Аспасия едва ли можеше да допринесе с нещо за промяна на и без това мрачното настроение в Куба.

— Все още не сме открили нищо полезно, с което да му помогнем. Нямаме представа какво върши Граалът, знаем само, че вече е в ръцете на Сянката на Аспасия.

 

 

На екрана в Куба се показа летищната площадка отгоре, където една видеокамера проследяваше последните секунди от полета на скакалеца. Лари Кинсейд погледна бегло към него, зает с въртящата се сфера, върху която продължаваха да блещукат двайсет и четирите червени точки.

Когато започна да работи за космическата програма беше някъде в началото на шейсетте — неговият пряк ръководител обичаше да акцентира върху метод за анализиране на проблемите, който той наричаше реверсивно мислене. Ако един инженер се натъкне на проблем, който не може да бъде решен за разумен период от време, идеята е да се опита да погледне на проблема от обратната страна на тази, която е използвал досега.

— Коя бе обратната страна на една точка върху сферата? — запита се Кинсейд.

И тогава я видя.

 

 

Майк Търкот усещаше главата си като пълна с пясък, който се стича през тесния отвор на пясъчния часовник.

— Здравей, приятелю! — посрещна го Яков и го сграбчи в прегръдките си веднага щом се измъкна от скакалеца. — Не ми изглеждаш добре.

Хангарът бе почти пуст — рязък контраст на кипящата активност от предишния път.

— Какво ново? — попита го Търкот.

— Разполагаме с превод на по-голямата част от ръкописа — информира го Яков. Той махна с ръка да тръгнат към асансьора. — Узнахме някои интересни неща, но точното предназначение на Граала и местонахождението на „Мисията“ все още не са ни известни.

— Великденският остров? — попита Търкот, след като се затвориха вратите.

— Нито вест от Кели Рейнолдс след последното съобщение. „Тюлените“ не са се върнали и вероятно трябва да ги смятаме за изгубени. На всичко отгоре нямаме връзка с Оперативната група.

— А сателитното проследяване?

— Корабите са си там — отвърна Търкот. — Просто не отговарят на повикванията. Част от самолетите, които се вдигнаха от „Стенис“, летят към вашата база в Хавай. Разбира се, горивото няма да им стигне да се доберат дотам. Вашите хора от Пентагона пращат танкери, за да ги заредят във въздуха, но според майор Куин изтребителите ще паднат преди да пристигне помощта.

— Но защо не са кацнали на „Стенис“? — попита учудено Търкот.

— Защото, приятелю, според нас нановирусът вече се е добрал до Оперативната група.

— Цялата ли е в техни ръце?

— Така изглежда.

— Какво пък… — махна с ръка Търкот. — Това е работа на Пентагона.

Яков повдигна изненадано вежди.

— Дънкан е в ръцете на Сянката на Аспасия — заговори уморено Търкот. — Сега той контролира събитията. Ако го спрем, ще спрем Водачите и всички останали.

— Така поне се надяваш — подхвърли Яков.

— Китай? — сети се Търкот.

— Никакви новини оттам.

Търкот се облегна на гладката метална стена. Думите на Сянката на Аспасия отекваха отново и отново в съзнанието му, внасяйки допълнителен смут.

— Значи не знаем какво да правим — промърмори той.

— Така изглежда… — разпери ръце Яков.

Вратата на асансьора се отвори и се появи Лари Кинсейд, размахал възбудено някаква разпечатка.

— Открих я!

— Кое? — попита Търкот, заразен от неговото вълнение.

— Координатната система. Тази, която преведе Че Лу. Някои от точките са за примамка, или може би там е имало нещо, което е било преместено — но Гиза, Великденският остров и Циан Лин — всичките съвпадат. Има и други местенца. — Говореше бързо и едва си поемаше дъх между отделните думи.

— „Мисията“? — попита обнадеждено Търкот.

— Вероятно е една от тези точки, но не знаем коя. Нека ви покажа с какво разполагаме. — Кинсейд ги поведе към заседателната зала. След като се настаниха около голямата маса, той намали светлините и постави разпечатката върху проекторната машина. На екрана се показа обемно изображение на Земята и наложена върху повърхността й координатна система от двайсет и четири точки. Няколко от тях бяха очертани в кръгче.

— Гиза — посочи Кинсейд първата с лазерния показалец. — Циан Лин. Великденският остров. Тиахуанако в Боливия, където „Меджик-12“ е открил стража, преместен впоследствие в Дълси. Нгоро-нгоро. Ето ги всичките, очертани в кръгчета.

— Как успя? — попита Че Лу.

Кинсейд се усмихна.

— Кодирани са, но по толкова прост начин, че бързо открих ключа. Точките, които ни е оставил Нейбингър, наистина са част от система, която обаче отговаря на вътрешната земна повърхност, проектирана през планетата на обратната страна на глобуса.

Търкот местеше поглед по точките. Няколко от тях бяха в Близкия изток, недалеч от Гиза. Когато разшири кръга, видя и други в Азия, Европа и Африка — всяка една от тях можеше да е „Мисията“.

— Някои има ли представа кое от тези места може да е „Мисията“? — изрази той гласно мислите си.

Усмивката на Кинсейд поизгуби от блясъка си.

— Е, както казах, някои от тези вече може да са пусти. Има две-три в средата на океана. Разпечатах ги, за да може да проверим всичките. Исках да съм сигурен, че не съм сбъркал в изчисленията.

Че Лу също разглеждаше картата.

— Ще трябва да се отиде до всяко от тези места.

— Много са — въздъхна Търкот. — Няма да можем… — Той бе прекъснат от професор Муалама. Всички бяха забравили чернокожия учен, седнал зад един от компютрите.

— Мисля, че знам къде е „Мисията“. — Професорът се приближи към екрана и протегна пръст към една от точките. — Ето тук. На планината Синай.

Търкот кимна обнадеждено. Това бе посоката, в която бяха изчезнали двата вертолета, малко преди да бъде свален американският АУАКС.

— Но защо там?

— Кабала! — подскочи Яков. Той се обърна към Търкот. — В една от главите на ръкописа се казваше, че Граалът и кивотът били отнесени в планината Синай, след като юдеите напуснали Египет.

— Планината Синай се споменава и на друго място — в главата, която току-що преведох — намеси се професор Муалама.

— Да я видим — каза Търкот, забравил умората си.

На големия екран се появи поредната глава от превода на Муалама.

РЪКОПИСЪТ НА БЪРТЪН: ОСМА ГЛАВА

Бях пратен в Дамаск, за да изпълня дълга си към Короната. Все пак разполагах с достатъчно свободно време, което прекарвах в пътешествия из страната.

Омая ме една жена — не ми се беше случвало от младежките години. Видях я за кратко една вечер, озарена от светлини на прозореца на втория етаж, докато се разхождах по някаква улица. Никога дотогава не бях съзирал по-изящни форми. Заинтригуван и увлечен, проявих интерес кои са обитателите на тази къща и скоро узнах, че принадлежала на един много заможен търговец.

Под прикритието на консулските си задължения поканих този търговец още идния ден. Името му беше Ибрахим Ал-Изас. Жената, както скоро научих, беше негова държанка. Той долови интереса ми към нея и според обичая, разпространен в тази част на света, ми я предложи.

Казваше се Казин, прекрасна жена, рожба на екзотична смесица от арабска и френска кръв. Водехме неуморни и интересни разговори, тъй като тя познаваше — от кариерата си на куртизанка — всички важни мъже в Дамаск. Скоро открих, че интелигентността й превъзхожда дори блясъка на нейната красота.

Оказа се, че изучава страстно всякакви религиозни писмени източници — от Библията, през Тората и Корана до Кабала. Някои от възгледите й по спорни въпроси бяха изключително интригуващи.

Но един ден тя спомена име, което накара кръвта ми да замръзне. Обсъждахме хората с власт в града и страната и тя каза, че познавала мъж, който притежавал неизмерима сила, но винаги се криел в сянката, та малцина знаели дори как изглежда. Добави, че името му е Ал-Иблис.

Разказах й за срещата ми с Ал-Иблис в Медина, но премълчах какво произлезе от нея. Едва тогава Казин подхвърли, че мястото, откъдето управлявал, се наричало „Мисията“.

Когато се поинтересувах известно ли й е къде се намира това място, тя постъпи много странно. Изправи се и изрецитира няколко изречения, а сетне добави, че ще получа отговор, ако разбера откъде са те. Думите й бяха: „Пазете се да се не качите на планината, нито да се допирате до подножието й: всеки, който се допре до планината, ще бъде предаден на смърт; ръка да се не допре до него, а с камъни да го убият, или със стрела да го застрелят, добитък ли бъде, или човек, жив да не остане…“^[1]

В заседателната зала цареше пълна тишина. Яков чукна с пръст по клавиша, но това бе краят на текста. Търкот се завъртя на фотьойла и погледна към Муалама.

— Къде е останалото?

— Още не съм го превел.

Търкот блъсна с юмрук по бюрото.

— Нали спомена планината Синай? Къде се говореше за нея?

— Защото не знаеш откъде е цитатът — отвърна спокойно Муалама и сякаш поля със студена вода гнева на Търкот.

— И откъде е? — намеси се Яков.

— От Стария завет. Изход, глава 19.

Търкот кимна бавно.

— Значи планината Синай? — повтори той замислено.

— Точно така — усмихна се Муалама.

Търкот погледна към майор Куин.

— Искам всичката налична информация за планината Синай — да е готова за вчера.

— Вече работя по въпроса — отвърна Куин, чийто пръсти бягаха трескаво по клавиатурата на лаптопа.

Търкот стана и тръгна към вратата, като нареждаше пътем на Куин.

— До пет минути да ме чака готов за полет скакалец, да сложат на борда един тактически боен скафандър мой размер и МК-98. Постарай се да ми осигуриш максимална огнева поддръжка, когато пристигна в Синай. — Той извади сателитния телефон. — Ще се свържа с Шерев да ни прати войници и машини. — Яков и Куин вървяха след него.

Когато вратата се затвори, в залата останаха само Че Лу и Муалама. Старата китайска професорка поклати глава.

— Какво има? — попита я Муалама.

— Мъже — отвърна Че Лу. — Първо действате, после мислите. Предлагам ти да се заемеш с превода на останалата част от ръкописа.

— Уверен съм, че Казин е имала предвид планината Синай — заяви малко троснато Муалама.

— Съгласна съм с теб. Но никой не спря да помисли върху това, което току-що прочетохме. Защо тази странна жена ще издаде толкова лекомислено местонахождението на „Мисията“, след като информацията е била пазена строго в продължение на хилядолетия? И другият въпрос — откъде е знаела за нея? Очевидно Бъртън също не се е замислил над това. Трябва да открием истинската причина, инак историята ще се повтори отново.

— Какво всъщност търсиш? — попита я Муалама.

Че Лу бе изненадана от тона, с който каза тези думи.

— Искам да узная истината, за да можем да продължим напред.

— Истината? — На лицето на Муалама се появи странна усмивка. — Ти работиш за Артад, нали?

— За никого не работя. И аз съм като теб — археолог, който…

— Тогава защо толкова настояваше човечеството да се съюзи с Артад? — прекъсна я Муалама.

— Просто смятам, че това ще е най-мъдрото поведение.

— Разпитваха мен — заговори Муалама, като посочи с пръст през рамо, — но не и теб. Какво те накара да идеш в Циан Лин? Как получи разрешение, каквото не са давали никому от хиляда години насам? — Той се наклони напред, принуждавайки старицата да се отдръпне. — Мисля, че лъжете, госпожо професор.

Без да каже повече нищо, Муалама се върна при ръкописа. Че Лу отново забеляза капка кръв под ухото му. Тя побърза да излезе от заседателната зала и Муалама остана сам.