Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Зона 51 (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Grail, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 43 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
rebu (2007)
Корекция
Mandor (2008)
Допълнителна корекция
moosehead (2022)

Издание:

ИК „Бард“, 2001

ISBN: 954-585-296-8

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни грешки

9.

Димона,

пустинята Негев, Израел

 

Симон Шерев вярваше в светостта на държавата Израел много повече, отколкото в Бога. За петдесет и две години служба в Мосад той бе участвал в безброй тайни операции и бе воювал в четири войни. Беше убивал мъже, жени и деца, когато дългът го изискваше, за да постигне целта, а целта неизменно бе да се запази светостта и неприкосновеността на държавата.

Шерев беше реалист, човек, който си дава сметка, че живее в свят на насилие. Свят, където властта и силата бяха всичко. Нищо друго нямаше значение. Когато беше дете, баща му му бе разказал историята на Архимед, прочутия гръцки учен, който заявил, че ще премести земното кълбо, ако само му дадат опорна точка и достатъчно дълъг лост. Шерев не забрави този урок. Не забрави също, че макар Архимед да е бил прочут учен, накрая загинал от меча на обикновен римски войник. Идеите никога не бяха достатъчни, за да оцелееш.

Кабинетът на Шерев се намираше на най-горния етаж на административната сграда в базата Димона, буквално върху фактора, който осигуряваше силата и неприкосновеността на държавата Израел — две дузини ядрени глави, прибрани на безопасно място в подземен бункер на около километър дълбочина. Съществуването на тези бойни глави бе „тайна“, известна на всички правителства. На времето Шерев участваше в групата, чиято цел бе да „пусне“ информация за бомбите — в края на краищата, какъв смисъл да притежаваш толкова смъртоносни заряди, ако никой не знае за тях. Именно атомните глави бяха причината — ако се изключи натискът на американското правителство — Саддам Хюсеин да не насочи танковете си към Ерусалим. Сега Шерев бе натоварен със задачата да се грижи за сигурността на тези двайсет и четири бойни глави. Макар и безумец, Саддам Хюсеин можеше да разпознае лоста и опорната точка, дори когато са под формата на свръхмощни атомни заряди. Понякога Шерев си мислеше, че човек може да се разбере по-лесно е такива като Хюсеин — те знаеха какво е сила и кога трябва да й се подчиняват.

Подземният комплекс под атомната електроцентрала съдържаше също архивите на държавата Израел. Тук бяха на по-сигурно място, отколкото в Ерусалим — близо до центъра на всички събития и до йорданската граница.

Но ето че сега Шерев бе изправен пред решаването на важен въпрос, повдигнат от седналия срещу него човек. Въпросът бе свързан с архивите. Хашер Лекур бе политик с власт и тежест, член на парламента, водач на дясното крило. Фактът, че бе получил разрешение за достъп до строго секретни материали, които се съхраняваха в Димона, говореше сам по себе си за неговите връзки.

— Не разбирам — подхвърли Шерев. — Какво толкова важно има в тези два камъка — тумин и урим?

— Те ще ни помогнат да се отървем от един голям проблем.

— Какъв проблем? — попита Шерев.

— Хюсеин.

— Как?

— Даваме на един човек камъните, а той ще се погрижи Хюсеин да умре. Това е сделката.

— И кога ще стане това?

— Вече се работи по въпроса.

— Но откъде сте толкова сигурен, че вашият човек ще изпълни своята част от споразумението?

— Това е негова работа — отвърна Лекур. — Той е човек с големи способности.

— Кой е този човек?

— Не мога да ви кажа това.

— Защо му трябват камъните?

— Това не е наша грижа.

— Моя грижа е — поправи го Шерев. — Аз отговарям за архивите.

Лекур сплете пръсти.

— Сделката е направена. Премиерът я одобри преди два часа.

— Сключили сте сделка, без дори да знаете какво давате, така ли?

 

 

Багдад, Ирак

 

Подаването на сводката от разузнаването бе рутинна дейност, но от времето на Войната в залива времето и мястото се меняха непрестанно, за да не могат западните разузнавателни служби да засекат местонахождението на президента.

В продължение на близо триста подобни срещи Фарик Хасид седеше неизменно на едно и също място. Фарик произхождаше от племето тикрит — от същото село, в което бе роден и Саддам Хюсеин, и тъкмо този факт му осигуряваше отговорния пост съветник по разузнаването. Като шеф на разузнавателния отдел Фарик се бе научил отдавна да напипва в докладите си точния баланс между действителните сведения и онова, което президентът би желал да чуе. Той съсредоточаваше повече усилия в издирването на вътрешни противници на режима, отколкото на външни врагове — в края на краищата какво повече би могъл да направи светът на Ирак, след онова, което вече му бе сторил?

Фарик се ядоса, когато неговият адютант, глупав младеж от същото село и син на негов стар приятел, влезе в стаята точно когато той трябваше да докладва.

Хасид се облегна назад и адютантът прошепна в ухото му:

— Търсят ви по телефона.

Хасид тъкмо се готвеше да го отпрати гневно, когато замръзна, чул следващите думи:

— Съобщение от човек на име Ал-Иблис. Този, който се обажда, знаеше паролата.

Хасид преглътна мъчително, надявайки се сърцето му да затупти отново. Той се изправи колкото се може по-незабелязано и последва адютанта към вратата. Когато излязоха, младежът му подаде мобилния телефон.

— Ало?

— Ал-Иблис се нуждае от помощта ти. — Гласът отсреща бе студен и безизразен.

— Потвърдете, че се обаждате от името на Ал-Иблис.

Тарк.

Думата удари Хасид в гърдите като нож.

Фана.

Втората кодова дума бе като завъртане на нож. Триста проклятия! Човекът отсреща наистина говореше от името на Ал-Иблис.

Не без усилие Хасид накара устните си да се размърдат.

— Какво се иска от мен?

Нареждането бе кратко и ясно. Когато човекът отсреща приключи, Хасид не чувстваше нито една фибра от тялото си. Целият беше изтръпнал.

— Изпълнявай — чу той в слушалката и връзката беше прекъсната.

Хасид набра бавно номера, който му бяха дали. Отсреща му отговориха на английски.

— Името ми е Фарик Хасид. Аз съм шеф на иракската разузнавателна служба. Не затваряйте телефона. Това, което ще чуете, си заслужава изгубеното време, уверявам ви.

Гласът настоя за потвърждение дали това не е някаква шега. Хасид не каза нищо, пъхна телефона, без да го изключва, в джоба на куртката си и погледна намръщено своя адютант.

— Свободен си — нареди той и се върна при вратата на заседателната стая. Отвори я, влезе и тръгна покрай столовете, докато останалите присъстващи се питаха какви ли важни новини са го принудили да излезе навън по време на срещата.

Хасид приближи другия край на масата, където президентът се беше облегнал назад, очаквайки да чуе доклада му. Шефът на разузнаването не чувстваше нищо. Намираше се в някакво странно състояние отвъд всякакви усещания, отвъд самия живот. Той вдигна лявата си ръка, сякаш имаше да каже нещо важно и същевременно измъкна с дясната пистолета от кобура. Очите на Саддам Хюсеин се разшириха и рунтавите му вежди подскочиха уплашено, когато дулото на пистолета се изравни с лицето му. Хасид натисна спусъка и на бузата на президента цъфна една червена розичка. Хасид продължи да стреля, докато лицето на Саддам Хюсеин стана неузнаваемо.

— Саддам Хюсеин е мъртъв! — извика Хасид на английски, след това опря още топлата цев в слепоочието си и натисна спусъка. В стаята цареше хаос.

 

 

Димона,

пустинята Негев, Израел

 

Лекур погледна часовника си и посочи телевизора в ъгъла на кабинета.

— Включете Си Ен Ен.

— Защо?

— Ще видите.

Шерев изпръхтя ядосано. Не обичаше да му нареждат, още повече в неговия кабинет, но въпреки това натисна копчето на дистанционното. Беше часът за новини. Водещата новина се оказа убийството на Саддам Хюсеин, при това от шефа на неговата разузнавателна служба. Това бе станало само преди няколко минути. Телевизионната агенция дори разполагаше със запис от телефонна връзка, на който се чуваха изстрели, уплашени викове и глас, който обявява на английски, че Саддам Хюсеин е мъртъв.

— Как е станало? — попита Шерев, извърнат към Лекур. Зачуди се откъде в Си Ен Ен са получили толкова бързо сведенията. Дали пък всичко не беше само някаква измама?

— Казах ви, че връзките на моя човек се простират надалече. Той изпълни своята част от сделката, сега ние трябва да изпълним нашата. Наредете да донесат камъните.

Шерев се облегна назад във фотьойла.

— Камъните са били изследвани неколкократно от наши учени. Произходът им не е естествен. Разбирате ли какво значи това? — той не дочака отговор. — Изработени са много отдавна. Сега вече знаем кой ги е направил — аирлианците. От КИСПП изпратиха запитвания до всички страни за подобни артефакти. Разбира се, и други като нас отговориха отрицателно. А сега искате от мен да предам тези камъни на някакъв мистериозен човек?

— А на вас за какво са ви? — попита Лекур. — Какво друго ще направите с тях, освен да ги държите заключени в някой сейф? — Политикът поклати глава. — Ще им се кланяте ли? Каква безсмислица. Не ме интересуват никакви аирлианци. Това, което ме вълнува, е безопасността на моята страна, а най-голямата заплаха за тази безопасност току-що беше премахната. Тези камъни са дребна цена за онова, което получихме в замяна. Не ме интересува за какво са му притрябвали на партньора ни в тази сделка. За нас бяха безполезни, но ето че сега свършиха работа.

Шерев продължаваше да се двоуми. Той си даваше сметка за значението на убийството на Саддам Хюсеин. Близо две десетилетия Мосад правеше подобни опити без никакъв успех. Също и американците. Цялата могъща коалиция от най-силните нации на света не бе в състояние да премахне тази най-голяма заплаха за стабилността на региона. А ето, сега тя вече не съществуваше.

Шерев реши да погледне на този въпрос и от друга страна. Ако човекът на Лекур може да се добере до Саддам Хюсеин, значи той има достъп до всекиго. В това се криеше наистина страшна заплаха, чиито мащаби, според Шерев, Лекур въобще не осъзнаваше.

— Моите помощници ще ви отведат в архива — каза рязко той, завъртя фотьойла и се загледа в пустинята. Вратата зад него се затвори. Едва тогава Шерев се обърна, вдигна телефона и набра номера на щаба на Мосад.

 

 

Зона 51

 

— Какво има? — Че Лу тъкмо бе влязла в залата и забеляза, че Муалама е зареял поглед в тавана.

Чернокожият учен я погледна стреснато. Той се наведе напред и чукна с пръст по ръкописа.

— Бъртън е открил истината за Нгоро-нгоро.

Че Лу се настани срещу него.

— Забелязах, че никой не те попита за какво си отговарял, докато си бил Наблюдател. За кратера ли беше?

Муалама кимна.

— Нали ти казах, че ние бяхме втори ешелон Наблюдатели, вербувани от уаджетите. Струва ми се, че онези първи Наблюдатели никога не са вярвали на групата, която дойде след тях. Сега вече разбирам — той посочи екрана — защо никога не ме потърсиха, нито пък баща ми, нито който и да било преди нас.

— Какво искаш да кажеш? — попита Че Лу.

— Ами нали все пак вършехме някаква работа — Муалама поклати глава. — По-добре го прочети сама.

РЪКОПИСЪТ НА БЪРТЪН: ТРЕТА ГЛАВА

Водачите последователи на Хор управлявали Египет в продължение на хиляди години. Каменният сфинкс се превърнал в загадка за народа на тази страна, а истинната причина за неговото съществуване — да сочи точното място на Залата на познанието, която се намирала под него — била забравена. Никой, разбира се, не забравил боговете, но те станали мит, религия, а не реални действащи лица, каквито били в началото. По същия начин, по който в наши дни гледаме на легендата за Атлантида.

Мирът обаче не просъществувал дълго. Дошло време за Онези, които чакат да пристъпят към действие и когато го направили, реакцията на Аспасия била жестока и смъртоносна. Видях с очите си резултата от нея.

С течение на времето Наблюдателите открили местонахождението на тяхната база. Намирала се в планините на Източна Африка, близо до два върха, наречени Белите сестри. В началото си мислех, че става въпрос за Лунните планини, или Рувензори, които аз също търсех дълго време — това са легендарни планини, за които се смята, че макар да лежат на екватора, са покрити със сняг през цялата година.

Но веднъж на стената на една стара църква в Сомалия видях изображение на два високи, заснежени върха. Единият несъмнено беше Килиманджаро, най-високият от всички африкански върхове. Другият обаче беше истинска загадка, защото макар около Килиманджаро да има и други върхове, никой от тях не може да му съперничи по височина, докато на рисунката двата върха изглеждаха еднакво високи. Ето защо аз поех на юг, към планинската земя, като взех със себе си и свитъците.

От единия свитък узнах, че около три хиляди и двеста години преди Христа някакъв Наблюдател тръгнал на пътешествие към същите тези места. Бил заинтригуван от разказа на друг пътешественик, който дошъл по течението на река Нил със странна история за метална гора, израснала край висока планина. Този разказ бил наистина чудноват, най-вече заради описанието на черния метал, който несъмнено бил б’джа. Мога да си представя трудностите на онова пътешествие, след като почти четири хиляди години по-късно аз се изправях срещу наистина неописуеми пречки. Наблюдателят прекосил Европа, посетил Близкия изток и от там дошъл в Египет. Водачите последователи на Хор все още били на власт в тази страна, но той успял да я прекоси безпрепятствено с помощта на местни Наблюдатели. Следвайки източния африкански бряг, стигнал удобно място, откъдето да свие към вътрешността на континента. Не след дълго, след като преживял много лишения, най-сетне видял Белите сестри. Единият връх бил Килиманджаро, покрит със сняг на хоризонта. Скоро зърнал малко по на запад още един връх — същия, в подножието на който трябвало да е базата и черната метална гора.

Не зная дали „Мисията“ е научила по някакъв начин за това пътешествие. Доколкото имам представа, и двете страни разполагали с шпиони в противниковия лагер, които при необходимост или по различни други причини обменяли информация. Или може би в „Мисията“ са знаели за онова, което става в базата на Онези, които чакат.

Така или иначе, разказът на пътешественика за съдбата, сполетяла онази планина, напълно потвърждава слуховете. От голямо разстояние Наблюдателят забелязал върху северния склон голяма черна мрежа, наподобяваща паяжина. Грамадни метални чудовища щъкали вътре из тази мрежа и продължавали строежа. За тези чудовища съм срещал и други писмени документи — те очевидно се подчинявали на заповедите на аирлианците и на техните последователи.

Наблюдателят описал широк кръг на север и се притаил, наблюдавайки онова, което става по склоновете, с надежда да схване смисъла му.

През втората седмица, откакто бил там, се случило нещо много странно. Във въздуха се появила една малка сфера, сияеща със златиста светлина. И в други свои записки Наблюдателите съобщават да са я виждали. Тези сфери също са инструмент на аирлианците. Сферата направила кръг над планината и изчезнала.

Два дена по-късно от небето се спуснали кораби. Девет продълговати и черни тела, заострени като ножове. Те също били направени от б’джа, свещения метал. Лъчи от златиста светлина бликнали от носовете на корабите и се забили в планинските склонове под тях.

Върхът на планината избухнал. Макар да се намирал на много километри, Наблюдателят бил повален от въздушната вълна и успял само да забележи, че небето почерняло от дим и пепел. Корабите си тръгнали, ала агонията на планината продължила. Нагорещена до червено кипяща земя изригвала от останките й.

Виждал съм резултата от това нападение. Когато посетих планината, наричана някога Белите сестри, видях под Килиманджаро гигантски кратер. Сега го наричат кратера Нгоро-нгоро. Само половината от планината и този кратер са останали днес.

Каквото и да са били намислили Онези, които чакат, аирлианците се разправили с тях жестоко и безкомпромисно.

— Моето семейство е било вербувано от този Наблюдател да държи под око планината и останките от базата — обясни Муалама. — Но не ни разкриха причината. Наредиха ни само да наблюдаваме и да водим записки.

— Сигурно все нещо е оцеляло от тази база — рече Че Лу.

— Възможно е, но нито аз, нито някой друг от семейството ми е забелязал нещо.

— Правилно си постъпил, като си напуснал Наблюдателите — кимна Че Лу.

— Не съм ги напускал — възрази Муалама. — Аз ги предадох. Ами ако те са прави? Ако пътят, който са избрали и следват от толкова време, е правилният път? Да са неутрални. Да не поддържат нито Артад, нито Аспасия. Ако е така, значи аз съм най-големият предател, след като разкрих на Търкот щаба на Наблюдателите.

— Мисля, че надценяваш ролята си и подценяваш тази на Наблюдателите — подметна Че Лу.

— Може би — сви рамене Муалама.

— Добре ли си? — попита го тя и посочи ухото му.

Муалама вдигна ръка и го докосна. По пръстите му имаше кръв.

— Трябва да е някаква инфекция от Африка. Много неприятно, но се търпи.

 

 

Великденският остров

 

Попай Макгрю усети, че коремът му стърже в пясъка. Той се отпусна на дъното и бавно надникна над водата. Нищо не помръдваше на брега. Статуите от тази страна бяха обърнати навътре. Зачуди се защо моаите на оттатъшния бряг гледат към морето, а тези — към вътрешността.

— Проклятие — промърмори Попай. Имаше нещо в тези мрачни, зловещи фигури, което събуждаше древни страхове. Усети тръпки, също както като дете, когато понякога ходеха до гробищата.

Бяха оставили надуваемата лодка на около петстотин метра от брега, малко след като преодоляха силовия щит, и там я закотвиха на дъното. Подводният път покрай западния бряг се оказа неохраняван. Нищо не помръдваше сред назъбените скали, които се издигаха като стена над морето.

Оливети го следваше отблизо. Попай почувства леко дръпване, докато партньорът му сваляше плавниците. След това Оливети изпълзя до него и леко встрани. Попай му върна услугата и на свой ред дръпна един след друг двата плавника. Оливети погледна през рамо и Попай му кимна.

Двамата „тюлени“ се изправиха едновременно и затичаха навътре. Спряха до основата на най-близкия моаи и прибраха плавниците си в раниците.

Попай погледна към склона на вулкана.

— Готов ли си?

— Откак се помня.

 

 

Платото Гиза

 

Дънкан осъзна, че ръцете й треперят, докато прикачваше жиците от кивота към короната. Все още я болеше главата от предишния подобен опит, но изкушението бе твърде силно. Тя свърза и трите клеми, след това си постави короната на главата.

Веднага почувства, че вече не е в Залата на познанието. Намираше се в голямо затворено пространство. Подът беше от черен метал. Сводестите стени се събираха на стотина метра над главата й. Наоколо се виждаха скакалци, положени в метални люлки. Общо осемнадесет на брой.

Вече знаеше, че е в хангара на кораба-майка. Наоколо се движеха аирлианци, които подготвяха скакалците и товареха екипировка. Тя видя и кивота върху една количка. Един аирлианец донесе Граала и го положи вътре. След това изтика количката с кивота при близкия скакалец. Аирлианецът се отнасяше към кивота като към част от екипировката, а не като към свещен предмет.

Вниманието й бе привлечено към една от стените на хангара, където се разтвори голяма двойна врата. През отвора се виждаше корабът-майка, увиснал на около два километра височина над повърхността на планетата. Скакалците един по един започнаха да напускат хангара, поели към своите цели. Като погледна надолу, Дънкан забеляза само водна шир във всички посоки. Един космически кораб от типа „хищен нокът“ премина между кораба-майка и хангара.

Имаше нещо в тази гледка, което пробуди силно безпокойство в душата й, нещо, което не беше наред.

Дънкан потрепери, почувствала нетърпима болка в главата си. Тя сграбчи короната и я смъкна. Чувстваше се изстискана до краен предел. Постави короната на земята, седна и се облегна на кивота. Очите й се затвориха и тя се унесе. Точно преди да заспи, през ума й отново премина картината, която беше видяла. „Хищният нокът“ летеше право към хоризонта и слънцето се отразяваше в металния му корпус — но не това, осъзна тя, бе причината за безпокойството й.

В небето имаше две слънца: едното голямо — това, което видя в началото, а другото — по-малко и червеникаво.