Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Зона 51 (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Grail, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 43 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
rebu (2007)
Корекция
Mandor (2008)
Допълнителна корекция
moosehead (2022)

Издание:

ИК „Бард“, 2001

ISBN: 954-585-296-8

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни грешки

21.

„Мисията“

 

Сянката на Аспасия стоеше неподвижно като мраморните колони зад него. Беше стиснал дръжката на меча с две ръце, а острието бе опряно в пода. Скъпоценните камъни върху дрехите му блестяха ослепително. Черните му очи бяха втренчени вече десет минути в тялото на Лиза Дънкан. Тя също не помръдваше и само лекото повдигане на гръдния й кош говореше, че е още жива. Лицето й беше отпуснато, вече не се гърчеше от болка, както когато ръката й бе пъхната в Граала.

Той знаеше, че това ще отнеме време, а тъкмо времето сега бе най-скъпоценно от всичко. Получаваше постоянни запитвания от аирлианците на Марс чрез стража-компютър. Не това го безпокоеше, а неясните сведения, че марсианският страж се е заел с някаква дейност на Червената планета, чието естество засега оставаше скрито. Без космически кораби аирлианците на Марс бяха безпомощни и Сянката на Аспасия си даваше сметка за това. Ситуацията се бе променила и сега те или щяха да му служат, или да бъдат изоставени, както навремето бяха изоставили него.

Ако имаше проблем, той идваше от Китай, както бе ставало и преди. Циан Лин бе затворен в силов щит и Сянката на Аспасия се опасяваше, че Онези, които чакат могат да пробудят Артад. Усещаше някакъв нетърпелив трепет, какъвто не бе чувствал много отдавна. Жадуваше да се изправи срещу водача на кортадите и да приключи този въпрос веднъж завинаги. Беше се сражавал и друг път със Сянката на Артад, в едни случаи бе побеждавал, в други — не, но накрая неизменно се възцаряваше примирие. А ето че предстоеше последната битка, и то с истинския Артад.

Но още по-важен от всичко това бе Граалът.

Затова чакаше и не откъсваше поглед от Дънкан.

 

 

Военновъздушна база Хазерим, Израел

 

— Вече сме вдигнали осем „Кобри“, които ескортират общо пет „Блекхоука“ с командоси. — Шерев премести върха на молива по картата. — Летят на ниска височина над залива Акаба.

— От Кувейт е излетял един АЦ-130 — добави Търкот. „Кобрите“ бяха щурмови хеликоптери, въоръжени с 20-милиметрови картечници и ракети „Хелфайър“ или „Toy“, и се управляваха от двучленен екипаж. С тяхната огнева мощ, прибавена към тази на модифицирания АЦ-130, щяха да си осигурят достатъчно поддръжка.

— Засякохме вашия самолет на радара — кимна Шерев. — Според нашите изчисления ще бъде над планината Синай по времето, когато и вие сте там.

— Колко души има на вертолетите? — попита Търкот, докато проверяваше космическия скафандър. Шерев ги бе посрещнал с един раздрънкан стар джип веднага щом кацнаха.

— Петдесет. От Група 269.

Търкот бе чувал за Група 269 още по времето, когато служеше в Специалните части в Берлин. Това бе най-елитното подразделение на израелската армия, в която изискванията и подготовката открай време бяха на високо ниво. Шерев им даваше най-доброто, с което разполагаха, и Търкот го оценяваше. Той пресметна наум разстоянието до планината и стигна до извода, че разполага с още съвсем малко време, преди да потеглят със скакалеца, за да се срещнат със самолета.

— Какви са данните от разузнаването за планината Синай? — попита Яков. Руснакът най-сетне бе свалил плътния си шлифер, в пустинята бе топло и задушно и всички бяха изпотени. Лъскавият МП-5, който държеше в ръцете си, изглеждаше като детска играчка.

— Всичко, което мога да кажа, е, че се намира в средата на нищото, на път за никъде — отговори Шерев. Моливът се премести на запад и после на юг от мястото, където се намираха вертолетите, и спря в центъра на долната част на Синайския полуостров. — Посещавал съм планината през 1973-та, по време на войната. Тогава отнехме Синайския полуостров от Египет. Но трябваше да им го върнем след мирните преговори. Трябва да призная, че и двете страни се държаха на почетно разстояние от Джабал Моса, както я наричат местните. Суеверия — повдигна рамене Шерев. — Защото в действителност планината няма никакво стратегическо или дори тактическо значение. Успях да я разгледам по време на един дълъг рейд, при който се опитвахме да заобиколим във фланг египетската армия. Дори не е най-високият връх в района — Катеринските възвишения на юг са доста по-високи. Да има, да няма две хиляди и петстотин височина. В подножието на планината е построен католически манастир. Мисля, че датира от шести век, казва се „Света Катерина“ и е основан от император Юстиниан.

— Знаем, че „Мисията“ е използвала римляните[1] за своите цели — кимна Търкот, докато отваряше двете половини на скафандъра. — Може би са построили манастира, за да отвличат вниманието от планината. Или той принадлежи на „Мисията“?

— Възможно е — съгласи се Шерев. — Поисках да направят самолетни разузнавателни снимки, но на тях няма нищо подозрително. — Той метна няколко фотографии върху капака на джипа. Виждаше се пресечен, лишен от растителност терен, с връх в центъра и още един, по-нисък, вляво, където Шерев бе поставил върха на молива. — Това е връх Катерина. Нищо интересно тук. Единственият начин да се стигне до планината Синай е по един стар път от брега.

— Аирлианците обичат да си крият съоръженията под земята — произнесе замислено Търкот.

Шерев кимна.

— Подходящо място за скривалище — също като Димона. Знаете ли, Синай произхожда от името на един древен бог, Син, бога на луната, който бил почитан от най-старите жители на този район. Някои бедуини и до ден днешен се прекланят пред планината, други се боят от нея. Как ще открием подземна база, след като никой досега не е успявал?

— Мисля, че някой е успял — възрази Търкот.

— Какво е това? — попита Шерев, като видя разтворения на две части скафандър.

— Втора възможност да спасим доктор Дънкан и да унищожим „Мисията“ — отвърна Търкот. Той се напъха вътре и даде заповед на скафандъра да се затвори. Горната част се повдигна и залепи за долната.

— Звук — нареди Търкот. Улови края на въпроса на Шерев.

— … во правиш?

Търкот се изправи. Чувстваше се по-удобно от първия път, когато си бе сложил скафандъра. Вдигна ръка и посочи скакалеца.

— Време е да се разходим до тази планина и да видим какво има там.

 

 

Зона 51

 

Че Лу бавно открехна вратата към заседателната зала и надникна вътре. Светлината беше намалена и тя забеляза приведения над компютъра Муалама. Седеше неподвижно, не се чуваше и тракането на клавишите.

— Права беше. — Гласът я стресна.

— За кое? — попита тя.

— Бъртън не е спрял да помисли, преди да се хвърли в пустинята, за да дири мястото, за което му намекнала Казин.

— Дай да видя. — Че Лу се приближи към екрана.

РЪКОПИСЪТ НА БЪРТЪН: ДЕВЕТА ГЛАВА

Не срещнах особени затруднения по пътя от Дамаск до Ерусалим. Там се присъединих към един керван, който потегляше на юг, покрай бреговете на Мъртво море. Пресякохме пустинни райони, докато накрая стигнахме Акаба, селище на брега на залива, който носи същото название. Това бе и последната точка от маршрута на кервана. Заявиха ми, че на юг от това място няма нищо, заслужаващо внимание — там беше само Синай.

Имах известни затруднения, докато се опитвах да наема неколцина бедуини — единствените, които скитат и живеят из тази безводна страна, — за да ме отведат в сърцето на Синай.

Зад стените на Акаба се натъкнах на група от двайсетина номади, които се готвеха да тръгнат за пустинята. Бяха дошли до града да си купят някои необходими неща, най-вече амуниции за пушките. Въоръжени до зъби, препасани с ножове, тези хора наистина имаха свиреп и страховит изглед. Сред тях се чувствах като сред свои. Много пъти по време на моите странствания бях срещал такива мъже. Те живеят примитивно и се придържат към определени, строги правила, за да оцелеят в своята сурова страна.

Както бях постъпвал и преди, не им разкрих целта на моето пътуване, а само споменах, че искам да посетя манастира, разположен в подножието на една свещена планина. Наистина възнамерявах да отида до манастира, тъй като се надявах монасите там да знаят нещо повече за планината, в която живеят.

Бедуините ме приеха, споделиха с мен храната и постелята си, а на сутринта потеглихме. Вместо да следваме брега, както бях предпочитал много пъти по време на предишните ми пътешествия из Африка, бедуините се отправиха към вътрешността на полуострова веднага щом напуснахме Акаба. Познаваха като дланта си пътя от един кладенец до следващия, а това съвсем не беше най-краткият маршрут. Времето не значеше нищо за тези хора, пустинята и водата бяха по-важни.

Стори ми се странно и чудно, че бяха тръгнали да дирят хора от тяхното племе, за което се знаеше, че е в постоянно движение, какъвто е обичаят на всички номади.

Но Таяба, старецът, който ни водеше, не изглеждаше обезпокоен от този факт. Нито за миг не се съмняваше, че ще открие из тези пущинаци племето и семейството си. Ако се окажат близо до манастир „Света Катерина“, обеща да ме отведе там. В противен случай щеше да ме остави на произвола на съдбата и на милостта на Аллаха, както сам заяви, повдигайки рамене.

След две седмици — доста кратък период, сравнен с четиридесетгодишните странствания на Мойсей, една сутрин съгледах очертанията на двата високи върха в мъгливата далечина. Два дни по-късно стигнахме манастира. Хората изглеждаха обезпокоени. Планината Синай, или Джабал Моса, както те я наричаха, бе свято място, от което бедуините изпитваха боязън. Но освен това нямаха търпение да се срещнат с роднините си, които според Таяба трябваше да са нейде наблизо. Така и не можах да разбера по какво определяше.

Сгушен в подножието на планината, манастирът е като твърдина, вдигната от дялани червеникави камъни. Останах разочарован от монасите. Малка групичка подивели мъже, които водеха примитивно съществуване в една скалиста и негостоприемна страна. Бяха толкова невежи и объркани, че дори взеха да спорят помежду си дали Мойсей е идвал тъкмо на планината Синай.

Нямаше никаква полза от срещата ми с тях. Те бяха марионетки. Виждах го в очите им, както трябваше да го зърна преди това в красивите очи на Казин. Но бях твърде нетърпелив. Над мен се извисяваше планината Синай и сякаш ме приканваше и аз отново не обърнах внимание на това, което ставаше наоколо.

Таяба предложи да се качи с мен в планината.

Тръгнахме призори. Имаше една тясна пътека, която се виеше нагоре между канари и зъбери. На места беше почти непроходима.

Изминахме две трети от пътя до горе и излязохме на билото, но там бяхме принудени да спрем. Пътят ни препречваха две дузини мъже с черни наметала и дълги копия. Острите им наконечници лъщяха под светлините на палещото слънце. Зад тях, на една канара стърчеше някаква зловеща и заплашителна фигура. И друг път я бях виждал и сърцето ми трепна в предчувствие, че ще се случи нещо неприятно.

— Добре дошъл, мистър Бъртън — прокънтя гласът, потвърждавайки опасенията ми и аз почувствах тръпки по гърба си. Ал-Иблис. Той се приближи. — Е, сега ще ми кажете онова, което трябваше да чуя отдавна.

— Но аз не… — подхванах, ала той ме спря с жест и се наклони така, че само аз да го чувам.

— Искам да зная къде е Граалът. И ако отново са го върнали в Залата на познанието, както вече подозирам, трябва да разбера къде е ключът. Уверявам, ви, че ще ми кажете всичко, което ме интересува. — Той махна на хората си.

Един от войниците пристъпи напред и хвърли натъпкана кесия на Таяба.

— Можеш да си тръгваш вече — посъветва го Ал-Иблис. — Свърши, каквото се искаше от теб, и ти беше заплатено.

— Какво ще правите с него? — попита Таяба.

— Не е твоя работа.

Таяба положи ръка върху дръжката на закривената сабя.

— Аз делих с него храна и постеля.

— Бедуини — въздъхна с досада Ал-Иблис. — Омръзнахте ми с вашите обичаи. Това тук е моя територия, не ваша. Живея тук отпреди прадедите ти да научат какво е пустиня. Този човек е мой и ще правя с него каквото си искам. Беше ти платено — сега тръгвай.

— Ти ме излъга — не отстъпваше Таяба. — Каза, че само искаш да говориш с него и че след това мога да го отведа обратно в Акаба. — Той се обърна рязко и тръгна надолу по пътеката. — Право казва народът — подметна през рамо, — излъжеш ли, тъпкано ще ти се върне. — Той ме подмина и изчезна зад завоя.

Облизах пресъхналите си устни, усещайки вълни от непоносима топлина.

— Казин, нали? — попитах пресипнало. — И тя е с вас.

Той ме погледна насмешливо.

— Малка чаровница, а? Неустоима е. Знаех, че ще я харесате. И тя е Сянка като мен. Двамата преживяхме доста превъплъщения. Изида и Озирис. Мордред и Моргана.

— И през цялото това време „Мисията“ е била тук.

— Не. Това е едно от многото места, където се е разполагала. Били сме тук и преди и пак ще бъдем — в бъдеще. Отведете го — нареди той.

Двама от войниците ме сграбчиха за ръцете и ме поведоха нагоре по пътеката. Изминахме около петстотин метра и стигнахме един скалист зъбер, който стърчеше от билото на планината като грамаден нос на кораб. Ал-Иблис ни чакаше в основата на зъбера. Носеше пръстен като тези на Наблюдателите и вече го беше допрял до една вдлъбнатина в скалистата стена. Зад него се показа проход с широчина два метра.

Знаех, че вляза ли в този тунел, няма да изляза жив. Но какво можех да сторя? Войниците ме стискаха здраво с яките си ръце. Ал-Иблис прекрачи вътре и потъна в тъмнината, сякаш го бяха погълнали самите Адски врати.

Войниците ме побутнаха към отвора. Този отдясно внезапно извика и се завъртя, а от шията му рукна кръв. Секунда по-късно чух пукот от огнестрелно оръжие. Метнах се на земята и се претърколих вляво. Последваха още няколко изстрела.

Издърпах копието на убития и тъкмо навреме, защото върху мен се нахвърли друг войник. Промуших го в корема, като нанизана на шиш риба.

Изправих се и в същия миг въздухът бе разцепен от бойните крясъци на бедуините. По пътеката към мен тичаше Таяба, следван от дузина от хората му. Останалите стреляха от скалите.

Войниците не можаха да издържат на устремния натиск на свирепите обитатели на пустинята.

— Побързай! — подкани ме Таяба.

Без да губя време се втурнах подире му. Над нас небето внезапно притъмня и над планината се извиха облаци. Прокънтя гръмотевица, блеснаха ослепителни светкавици. И всичко това за не повече от минута, след като през целия ден имахме само ясно, синьо небе. Неколцина от бедуините завиха уплашено, но Таяба ги сгълча и продължихме надолу по пътеката.

— Този човек беше наш гостенин! — обясни им накратко.

Бях съборен на земята, когато внезапна светкавица повали един от бедуините пред мен. Надигнах се, но спрях уплашен — от човека бе останало само черно, изгоряло петно.

Таяба изруга, вдигна старата си кремъклийка и стреля право нагоре в небето.

Нова светкавица и още един от номадите падна обгорен. Докато стигнем долината, останахме само аз и Таяба.

Качихме се на камилите и ги пришпорихме в пустинята, а бурята остана зад нас, сякаш не можеше да се отдалечи от планината.

Така и не мога да си обясня защо бях пощаден, но от този момент нататък бях изпълнен с дълбоката увереност, че съществува сила, по-голяма от тази на странните същества от други светове и техния черен Сфинкс. Сила, която ме запази горе, в планината, в онзи съдбовен ден.

Видял съм много странни и чудати неща през разпътния си живот, но никога няма да забравя този ден, защото тогава възвърнах вярата си не в живота след смъртта или в някоя религия, или в боговете, за които съм чувал, а в самия човек. Таяба се върна да ме спаси, защото вярваше в своите обичаи. Неговите хора загинаха заради тази вяра. Тогава си дадох сметка, че вярата на един човек е страшна сила.

Сълзи се стичаха по бузите на Че Лу. Тя си спомняше студентите от площада Тянанмън, които бяха загинали, защото вярваха в идеите си. Помнеше и онези, които не стигнаха до края на Дългия поход, но когато почувстваха, че губят сили, даваха храната си на другите.

Сателитният телефон в средата на залата прекъсна хлипането й с пронизителния си звън.

Професор Муалама се пресегна през рамото й и натисна копчето.

— Говори Търкот. Узнахте ли къде е разположена „Мисията“?

— Знаем нещо повече — къде точно е входът.

 

 

Въздушното пространство над Акаба

 

Търкот прочете последната част от превода на Бъртъновия ръкопис на екрана на монитора в скакалеца. Носеха се ниско над лазурните води на морето. Яков и Шерев четяха, надвесени над рамото му.

— Вече знаем къде е входът — заяви Търкот, когато стигнаха до края на превода. Той започна да проверява системите на скафандъра.

— Ще предам информацията на моите хора — надигна се Шерев.

 

 

Зона 51

 

Майор Куин не беше мигвал близо осемдесет часа и ръцете му трепереха, докато надигаше чашата с кафе. Намираше се в дъното на Куба и наблюдаваше на големия екран събития, които се случваха в най-отдалечени точки на света. Купища документи от различни периоди на съществуването на Зона 51, бяха натрупани пред него, но нямаше кой да ги прегледа, защото персоналът в Куба отдавна не достигаше.

Една тънка кожена папка с износени и захабени ръбове привлече вниманието му. Той се пресегна и я извади. Първото, което забеляза, бе пречупения кръст на корицата. Едва тогава се досети, че тази част от документацията Яков и Търкот бяха донесли от московските архиви. Документите вътре бяха на немски. Вероятно ги бяха пратили за превод в отдела по разузнаване, но тъй като той бе закрит, отново се бяха върнали при него.

Опитвайки се да посъживи спомените от четирите години немски колеж, плюс стажа в Щутгарт, Куин започна бавно да чете. Той веднага разбра, че документът в ръцете му се отнася за Окпашний, странното извънземно същество, което Търкот и Яков бяха видели в Четвърти отдел в Русия, но пренесено там от Берлин в края на Втората световна война. Според този доклад двете странни телца били намерени през 1934 г. от една нацистка експедиция до Тунгуска. Те имали сферични тела, глава с множество очи и псевдоподи, излизащи от централната секция.

Отпърво Куин се изненада как немците са успели да проникнат толкова навътре в Русия. Но по-важният въпрос беше какви са тези Окпашний! Дали са аирлиански животинки? Нали това бе казал генерал Хемщад на Яков малко преди да умре — и бе споменал Тунгуска.

Куин прегледа документа, който представляваше резюме на експедицията. Окпашний бил открит сред останките на разбит извънземен летателен съд.

Вниманието му привлече един параграф почти в края на страницата. Там се изброяваха жертвите на експедицията — общо петима мъже, без да се уточняват причините на смъртта, дали живота си за делото на фюрера.

Куин прелисти докрай документа, търсейки някакви сведения за загиналите. И ги откри, почти в края на доклада.

Мъжете били заразени от нещо, определено от създателя на доклада като извънземна инфекция. Оказало се, че единият от окпашните бил още жив, макар и замразен, и вероятно заразяването е станало при опита да го размразят. И петимата пострадали били застреляни от своите другари, за да не се разпространява инфекцията.

Куин прегледа набързо останалите страници в доклада, но нямаше повече сведения за живия Окпашний. И двата били отнесени в Берлин.

Куин се облегна назад и зарея поглед из залата, почуквайки замислено по папката. Нещо се беше случило преди повече от шейсет години в Тунгуска, нещо толкова ужасно, че дори не бяха посмели да го оставят в доклада.

Какво, по дяволите, представляваше този Окпашний?

Той бе отвлечен от мислите си, когато някой обяви, че са пристигнали нови данни за щурмовата група, която летеше към планината Синай.

Бележки

[1] По-скоро ромеите, тъй като Юстиниан е император на Византия, наричана и Източна Римска империя. — Б.ред.