Робърт Дохърти
Граалът (17)

16.

Платото Гиза, Египет

 

За миг, когато се озова в тунела, Търкот бе завладян от паника. Накъде сега — наляво или надясно? Спря, овладя се и си повтори, че ще следва предварителния план. Според Бъртън скритата врата бе отдясно, което означаваше, че трябва да върви наляво. Обърна се и тръгна. Седемдесет крачки, което се равняваше на шейсет метра. Движеше се бързо, а другите го следваха плътно. Последният от тях постави фосфоресцираща лампичка до вратата, за да я маркира, ако се върнат оттук.

Търкот спря на мястото, където според изчисленията трябваше да е скритата ключалка. Вдигна бавно ръка и я подпря на стената, на височината на рамото. Нищо. Премести се около метър наляво, след това се върна надясно и изведнъж вратата се очерта. Първо хлътна навътре, след това се отмести встрани.

Търкот пристъпи, с готово за стрелба оръжие. Провери светкавично в двете посоки и произнесе в микрофона:

— Чисто е.

 

 

Лиза Дънкан стоеше безпомощно на колене, като мечка, чиято лапа е била затисната в кошера с мед. Болката бе съсредоточена в ръката й, но Лиза усещаше, че пълзи нагоре по нервните пътища, като неизбежна вълна от агония. Струваше й се, че някой докосва с нагорещени игли всички нервни окончания в ръката и рамото й, та чак до вътрешността на костите. Дори не мигна, когато забеляза с крайчеца на окото, че Сянката на Аспасия върви към нея и вече е подминал мястото, където по-рано намериха смъртта си двама от войниците му.

 

 

— Сто осемдесет и седем метра — отчете Търкот.

— Точно — потвърди Грейвс.

Търкот допря ръка в стената и започна да търси следващата врата. Последната врата, зад която трябваше да е тунелът, водещ към Залата на познанието.

 

 

Погълната от болката, която резонираше в главата й и раздираше плътта й, Дънкан почти не усети, че двама войници я вдигат и изнасят от залата, все още стиснала Граала. Други четирима вдигнаха кивота за върлините.

Сянката на Аспасия коленичи до Дънкан. Дългите му закривени пръсти се сключиха около столчето на чашата и натиснаха едно строго определено място. След това той внимателно отстрани ръката й от Граала, обърна го наопаки и светещият камък изпадна. Сянката на Аспасия прибра камъка, изчака Граалът да се затвори и го постави обратно в кивота. Накрая взе едно покривало и го метна отгоре.

Дънкан продължаваше да седи неподвижно.

От другия край на залата долетя шум от стрелба с автоматично оръжие.

Сянката на Аспасия се изправи.

— Време е да тръгваме. — Черната сфера все още беше в ръката му. Повърхността й бе разделена на малки шестоъгълници. Пръстите му натиснаха няколко от тях.

 

 

Първият откос удари тавана над шлема на Търкот и го посипа с камъчета. Противникът така и не получи втора възможност, защото Търкот бе насочил мерника върху гърдите му още докато стреляше. Той натисна спусъка и в плътта на войника разцъфна кървав кратер, който го запрати назад в мрака на тунела.

— Уцелили сме мястото — викна Търкот, забравил, че разполагат с постоянна връзка.

— Зад теб и вдясно! — докладва Грейвс.

Търкот се втурна в тунела. Спря на няколко крачки по-нататък и изпразни целия пълнител. Взе пълен цилиндър от патрондаша на гърдите си и презареди.

Едва тогава продължи.

На следващата площадка се въргаляше войник с откъснат от проектил крак. Той допълзя до края и се хвърли надолу. След миг тялото му тупна на дъното на залата.

Сянката на Аспасия крещеше на арабски, пращайки войниците си нагоре по стълбите към площадката.

Търкот продължи напред и изведнъж го обгърна мрак. За секунда той чу изплашени викове по радиото, след това те секнаха така внезапно, сякаш някой ги бе изключил. Измина още няколко крачки и тогава мракът се смени с ярка светлина. Намираше се в Залата на познанието. Тунелът зад него бе скрит в прахоляк и мъгла.

— Изключи инфрачервена, премини на нормално осветление — нареди Търкот, заслепен от ярката светлина за не повече от секунда. Но и това бе достатъчно, за да го ударят три последователни куршума в гърдите. Той се олюля, разпознал характерния звук на АК-47. Специалната керамично-метална сплав на скафандъра бе абсорбирала по-голямата част от ударната сила.

Екранът оживя, осветен от нормална светлина. Мерникът сочеше нагоре, Търкот насочи оръжието към тичащия по стълбите войник в камуфлажни дрехи и стреля. Стоманеният проектил премина през гърдите му и продължи, поваляйки още двама отзад, удари друг в гърба и едва тогава смени посоката и изчезна в залата.

Търкот използва краткото затишие, за да огледа терена. Черният Сфинкс доминираше над всичко, но сега повече го безпокояха хората. Изведнъж видя Дънкан! Лежеше в несвяст на носилка, която носеха двама. Отзад крачеше висок човек с наметало, а зад него други носеха нещо, скрито под светло покривало.

— Разпръснете се на площадката — нареди Търкот.

Не последва отговор.

Той изстреля още един проектил надолу по стълбите.

— Заден план.

Отзад нямаше никой. На няколко метра навътре в тунела се виждаше непрогледна, черна завеса.

— Преден план.

Търкот стреля още веднъж с МК 98 и повали катерещият се по стълбите вражески войник. Виждаше пламъците от изстрелите на другите. Куршумите им се забиваха в скалата около него и изтръгваха от нея дребни парченца. Някои от тях рикошираха с приглушено чаткане по скафандъра.

Търкот отстъпи назад в тунела, за да се прикрие от тези, които го държаха на прицел от пода. Зад ъгъла непредпазливо се подаде нечия глава и Търкот я отнесе с един изстрел. Все още никой не се бе появил от тъмнината зад него.

По радиовръзката също цареше мълчание.

— Ей, чуваш ли? — крещеше някой отдолу.

— Включи външен говорител — инструктира компютъра Търкот. — Чувам те.

— Ако не ни позволиш да излезем, приятелката ти ще умре.

— Кой си ти? — Търкот имаше нужда от време, за да разбере какво е станало с другите. Нямаше представа защо досега не се обаждат.

— Сянката на Аспасия. Ако не ме пуснеш да изляза, ще убия приятелката ти, а после ще дойда и ще ти видя сметката — продължи човекът с наметалото. — Трябва да се радваш, че въобще разговарям с теб.

Търкот се опитваше да прецени какво е положението.

— Добре, ще те пусна да излезеш, но трябва в замяна да я освободиш.

— Не мога да ти дам жената. Тя се е съчетала с Граала. Трябва да дойде с мен, докато приключи процесът. Ако я вземеш сега, ще умре.

Търкот нямаше представа за какво му говорят. И къде, по дяволите, бяха останалите от групата?

Зад ъгъла надникна още една глава, този път съвсем предпазливо. Търкот се прицели. Някакъв черен предмет полетя във въздуха. Търкот смени прицела, проследи предмета, стреля и проектилът удари гранатата още преди да е паднала.

В същия момент на площадката изскочи един от терористите и откри огън с автомата. Куршумите попаднаха върху лявото рамо на Търкот и го завъртяха. Екранът премигна и на малкия дисплей се изписа информацията, че лявата камера е излязла от строя. Търкот коленичи, стреля и повали противника. Премигващите светлинки на дисплея сочеха, че освен камерата са пострадали и няколко литиеви батерии, намалявайки запасите от енергия с двайсет процента.

— Ще те убием — извика Сянката на Аспасия. — Ако не се предадеш веднага, аз лично ще убия доктор Дънкан.

Търкот продължаваше да държи под прицел горната площадка на стълбището. Той превключи на УКВ.

— Грейвс? Група А? Има ли някой?

Тишина.

— Идваме при теб. Доктор Дънкан ще е най-отпред — отекна в залата гласът на Сянката на Аспасия.

Търкот се изправи. Двама от войниците се катереха нагоре, придържайки по средата Лиза, която изглежда беше в безсъзнание. Търкот знаеше, че лесно може да ги повали, но щяха да паднат долу заедно с Лиза. Зад тях стърчеше едрата фигура на Сянката на Аспасия.

— Ако мислиш как да ме убиеш — избумтя той, секунда преди Търкот да дръпне спусъка, — трябва да ти кажа, че аз съм единственият, който е в състояние да я върне към живота. Без мен ще умре.

— Какво си й направил? — настоя да знае Търкот.

— Нищо — отвърна Сянката на Аспасия. — Тя проникна в Граала и сега процесът трябва да бъде завършен докрай. Аз съм единственият, който може да й помогне да го премине безпрепятствено. В противен случай ще умре в страшни мъки.

— Какъв процес?

Двамата мъже бяха стигнали площадката, само на двайсетина крачки от Търкот. Те спряха и изчакаха Сянката ма Аспасия да ги настигне.

— Сега ще излезем — обяви той. Зад него се изкачваше групата, която носеше кивота.

— Какъв е този процес? — повтори Търкот.

Сянката на Аспасия вдигна ръка и мъжете продължиха напред. Търкот остана на мястото си още няколко секунди, след това отстъпи встрани.

— Никога няма да се измъкнете оттук.

— Мисля, че ще се справим — възрази Сянката на Аспасия. Той се усмихна, разкривайки дълги, остри зъби. — Знаеш ли коя е тя?

Търкот го погледна объркано. Не разбираше въпроса.

— Тя не е тази, за която я вземаш — продължи злокобното създание. — Тя те е лъгала, или по-скоро не се е досещала за своята истинска същност. — Двамата, които носеха Дънкан, се скриха зад тъмната завеса. — Не ни следвай, инак тя ще умре. — Той изчезна в тъмнината, преди Търкот да успее да отговори.

— Проклятие! — изруга Майк. Сети се за Грейвс и хората му и се зачуди дали няма да ги причакат в тунела. Отброи няколко секунди, след това пристъпи в мрака. Завъртя се рязко, вдигнал пред себе си автомата с поставен върху спусъка пръст. Още при влизането се спъна в нещо и едва не падна. Размаха ръце и вдигна оръжието нагоре, но нямаше от какво да се безпокои — наоколо не помръдваше нищо.

— Долен план.

Търкот премигна, опитвайки се да различи по-добре онова, което се виждаше на екрана. Беше черна тръба с дължина петдесет сантиметра. Той се наведе и в същия миг осъзна какво вижда — отрязания крак на един от неговите войници, все още пъхнат в крачола на скафандъра.

— Преден план.

Тунелът бе задръстен от различни човешки останки — някои все още облечени в броните, други оголени и разръфани. Точно пред него лежеше проснат по гръб Грейвс, с ококорени в тавана очи и прерязано гърло. Подът бе покрит с още незасъхнала кръв. По стените се виждаха дупки от проектили — групата бе влязла в бой с онова, което я бе нападнало.

— Избили са ги всичките — прошепна замаяно Търкот.

Той се зае да брои, като събираше наум останките. Доколкото можа да определи, тук лежеше цялата „Група А“.

Възможно ли бе да го е направил Сянката на Аспасия? За толкова кратко време — едва ли. Най-вероятно бе станало, докато той бе отблъсквал атаката на стълбището.

Търкот си спомни нещо, което бе научил по време на инструктажа. Той се приближи към обезглавеното тяло на Грейвс, преобърна го и натисна едно копче. Капакът отскочи нагоре и вътре се показа главният компютър. Търкот извади ДВД-диска. На него бе записана всяка секунда от началото на операцията до смъртта на Грейвс. Сега не разполагаше с време да го преглежда и затова го прибра в един от страничните джобове.

Огледа се, след това се затича. Надяваше се, че Дънкан и кивотът ще забавят достатъчно групата на Сянката на Аспасия.

Натискът върху крака му бе толкова лек, че почти не го усети. Спря секунда по-късно, но се подхлъзна. Вече се досещаше какво може да е това. Твърде късно, защото стоманената тел бе задействала мината.

Ударната вълна го удари в гърдите и корема и го отхвърли на няколко метра назад в тунела.

 

 

Двата хеликоптера СА 365 „Пантера“ вдигнаха облаци от пясък, докато се приземяваха недалеч от Голямата пирамида. Макар районът да бе обкръжен от египетски войскови части, никой не се приближи, докато Сянката на Аспасия и хората му товареха увисналото тяло на Дънкан и покрития кивот във вертолетите.

След като приключиха и затвориха люковете, хеликоптерите се вдигнаха необезпокоявани и се отправиха на изток.

 

 

И този път го болеше, но далеч по-силно и по цялото тяло. Намираше се в непрогледен мрак, бяха му нужни няколко секунди, за да осъзнае причината за това.

— Включи екрана — нареди той. — Преден план.

Никаква промяна.

Опита се да помръдне, но скафандърът не го слушаше. Вътрешната херметична част на облеклото го притискаше плътно и не му позволяваше да се движи. Стегнат в капан от тъмнина, лишен от възможност да се действа, Търкот започна да крещи с цяло гърло, а звукът караше шлема му да вибрира.

След това изгуби съзнание.

 

 

— Два летящи обекта — движат се право на запад. Място на излитането — околностите на Голямата пирамида.

— Опознавателни знаци? — попита полковник Зики, докато крачеше по пътеката между двата реда екрани.

— Липсват.

— Вид на обекта?

— Определено е хеликоптер. Лети на ниска височина, но доста бързо. Не са от египетските ВВС — те не разполагат с високочувствителни прибори за нощно виждане.

Зики обмисли получената информация.

— Осведомете нашите израелски приятели и им предайте пълната информация за хеликоптерите.

— Да, сър.

Зики се обърна към друг от операторите.

— Нещо ново от нашата група?

— Нищо, сър.

Зики си погледна часовника. Оставаше само час до стъмване. Вече започваше да се съмнява, че някой от групата ще успее да стигне преди зазоряване до района за среща.

 

 

Търкот дойде на себе си и веднага започна да диша учестено. Даваше си сметка, че този път не бива да губи самообладание.

— Дисплей — общо състояние — произнесе той, надявайки се по някакво чудо този път компютърът да е проработил.

Само мрак. Опита се да си раздвижи ръцете. Нищо. Краката му също бяха неподвижни. Той си наложи да не изпада в паника. Скафандърът разполагаше с аварийна система за отваряне в случай на изчерпване на енергията. Но откъде се задействаше тя? Спомни си — достатъчно бе да завърти глава в крайно ляво положение и да изплези език — там имаше миниатюрен прекъсвач, който се вдигаше нагоре.

Търкот почти подскочи от изненада, когато предната част на скафандъра се отметна встрани. Той се изтърколи навън, усещайки каменни плочи и прахоляк под краката си. Остана да лежи няколко минути. Сянката на Аспасия и Дънкан вече бяха далеч. Изправи се, порови в един от джобовете и извади малко фенерче.

Първо освети костюма. Взривът на мината го бе разкъсал на много места. Бронята го бе запазила — инак сега едва ли щеше да стои на краката си — но компютърът бе пострадал, а без него скафандърът бе само купчина безполезен метал.

Търкот провери САТКОМ-предавателя, който бе монтиран върху кутията на компютъра. Той също бе повреден. Извади от джоба ДВД-диска, който бе взел от скафандъра на Грейвс, прибра също и пръстена на Наблюдателя от лявата ръка. След това откачи МК-98 от скобата на ръкава. Без помощта на екзоскелета той тежеше толкова, колкото напълно заредена картечница М-60. Извади една от батериите на скафандъра, за да захранва автомата, с което обаче увеличи и теглото му.

Въоръжен и готов за разплата, той продължи нататък в тунела. Нямаше никаква представа накъде се движи, а когато провери миниатюрния компас върху каишката на часовника, забеляза, че стрелката се върти като побесняла. Погледна и часовника — до зазоряване оставаше само един час.

Най-сетне стигна края на тунела. Тук се наложи да използва пръстена, за да отвори каменната врата. Прекрачи оттатък и пое в посоката, откъдето беше дошъл и накъдето се спускаше тунелът.

 

 

— Към нас лети египетски изтребител с ускорение 2М.

Полковник Зики се намръщи. Намираха се над Средиземно море, доста извън египетското въздушно пространство.

— Свържете се с пилота и го предупредете да не се приближава — нареди той. След това насочи вниманието си към екрана, където следяха двата хеликоптера. Вече бяха над Суецкия канал и се придвижваха доста бързо към Синайския полуостров.

 

 

В кабината на американския изтребител Ф-16 египетският пилот Ахид не отговори нито на двете предупреждения на американския самолет, нито на смутените разпореждания на собствения си командир, който настояваше незабавно да обърне назад.

Ахид беше вперил поглед в радарния екран, сверявайки непрестанно дали е на правилен курс. Ръцете му лежаха съвършено спокойно върху приборите за управление, а лицето му изглеждаше отпуснато и замислено въпреки непрестанните призиви в слушалките.

 

 

— А-а, сър, никакъв отговор от изтребителя. Засякохме предаване от египетска страна — изглежда те също настояват да се върне обратно.

Полковник Зики сбърчи вежди.

— Какъв курс държи?

— Право към нас, сър, ще е тук след минута. Вече сме в обсега за стрелба със „Сайдуиндър“, но не засичаме прицелен индикатор.

Ако изтребителят бе възнамерявал да ги свали, вече щеше да е изстрелял ракетата. Какво бе намислил тогава?

— Откъде може да поискаме помощ? — попита Зики.

— Израелските ВВС ще са тук след седем минути.

— Проклятие — възкликна Зики. Пак игра на нерви, помисли си той. Доста често му се бе случвало да играе подобни игри по време на студената война, че и в годините след падането на Берлинската стена. Изтребителят се насочваше право към тях, опитвайки се да ги подплаши, да ги накара да се почувстват като дивеч, уловен във фаровете на бясно носеща се кола.

Зики включи интеркома, за да го чува целият екипаж.

— Внимание, към нас на пресечен курс лети египетски изтребител, който очевидно е твърдо решен да ни изкара извън нерви. Нека всеки си гледа работата и да оставим този перко да си върви по пътя.

— Петнадесет секунди до срещата — обяви операторът, който наблюдаваше неотклонно екрана.

— Имаме ли още данни за онези хеликоптери? — попита Зики.

— Да, сър. Вече са над Синай и извиват на север.

— Бих искал… — подхвана Зики, но човекът, който следеше египетския Ф-16 извика уплашено:

— Той лети право към нас!

— Е, чакай… — обърна се Зики, но така и не успя да довърши изречението.

 

 

Ахид вече различаваше лицето на седящия отляво пилот в кабината на АУАКС-а, докато дистанцията между двата самолета се скъсяваше стремглаво. Усещането му на нормалния ход на времето се беше забавило толкова, че секундите му се струваха дълги и безкрайни минути.

Той виждаше ясно въртящия се радар, номера на опашката на боинга, изрисуваната върху корпуса звезда, покритите с капаци прозорци, олющената сива боя. Ахид промени леко курса и за ефект включи форсажа.

Със скорост от над две хиляди километра в час изтребителят Ф-16 се вряза право в средата на АУАКС-а.

 

 

На триста и шестдесет километра от това място Сянката на Аспасия гледаше към пълзящия под него пустинен пейзаж, докато двете „Пантери“ се плъзгаха само на двайсетина метра над земята.

— Отървахме се от радара — докладва пилотът. — Онзи АУАКС падна.

— Курс към „Мисията“ — нареди Сянката на Аспасия.