Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Зона 51 (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Grail, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 43 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
rebu (2007)
Корекция
Mandor (2008)
Допълнителна корекция
moosehead (2022)

Издание:

ИК „Бард“, 2001

ISBN: 954-585-296-8

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни грешки

11.

Зона 51

 

Проверката на екипировката е неразделна част от подготовката на всяка специална операция, а в този случай бе още по-важна, тъй като използваното оборудване щеше да е от съвсем ново поколение. Търкот и хората на Грейвс бяха в тренажора. Търкот се триеше с хавлия, след като току-що бе преминал през мъчителната процедура по вземането на мярка за новия скафандър.

Всички налични скафандри в тренажорната преминаваха проверка от страна на техниците от космическия център. Костюмите бяха черни на цвят, външният им пласт бе от керамично подсилена полимерна тъкан, която осигуряваше защита дори от 7,62-милиметрово стрелково оръжие. Под бронята нещата ставаха още по-сложни. Тук имаше плочки от йонно-полимерна метална смес, захранвани с акумулаторни батерии, които придаваха допълнителна сила на движенията при носене.

Вътрешният слой бе напълно херметизиран и прилепваше плътно към кожата. Скафандърът бе конструиран за приложение в космическото пространство. В раницата на гърба имаше компютър, координиращ действията на различните системи, и въздушно-рециклиращ апарат, позволяващ да се използва един и същи филтриран и пречистен кислород в продължение на дванайсет часа. При работа в нормална среда отгоре се отваряше една клапа, откъдето бе възможно да постъпват свежи газове.

Всъщност шлемът бе най-модерният елемент. Той нямаше визьор, само камера. Плоското екранче от вътрешната стена показваше панорама от околната среда. Освен предната камера, по скафандъра бяха разположени още няколко камери, насочени под различни ъгли — нагоре, надолу и назад. Бяха необходими, тъй като притиснатото от скафандъра тяло бе с ограничена подвижност.

Търкот таеше известни съмнения относно произхода на технологията, използвана за конструирането на тези костюми. Момчетата от техническия отдел твърдяха, че са разработки на ВВС. Шлемът бе оборудван и с ПГВ — пряк гласов вход, който позволяваше да се подават команди директно на компютъра. Втората програма се наричаше визуално-свързан въздушно-преносим симулатор. Екранът на скафандъра не само предаваше изображение от външните камери, но можеше да го обогати с допълнителна информация — например точното местонахождение на намиращия се вътре, когато разполагаше със сателитна връзка.

— Страшничко, а? — подсмихна се Грейвс.

Потапянето в черната вана, където след това добавиха бързовтвърдяваща се пяна, за да получат точните размери на тялото му, бяха наистина досадна и неприятна процедура за Търкот. Най-лошото беше, че трябваше да остане неподвижен известно време, докато потвърдят взетите мерки.

— Ами оръжията? — попита Майк.

Грейвс го отведе при една маса.

— Разполагаме с някои нещица, подходящи за подобни случаи. Това е МК-98. Изстрелва проектили с обеднен уран. Използва кинетично задвижване.

Оръжието наподобяваше чук, но с тръба вместо дръжка и ръкохватка на другия край. Беше изработено от черен лъскав метал.

— Може да се прикачва към ръкава на скафандъра или да се води стрелба от свободна позиция — обясняваше Грейвс, докато пъхаше дългия петнайсет сантиметра цилиндър в патронника. — Ще опиташ ли?

Търкот вдигна тежкото оръжие и го насочи през отворените врати на хангара към пустинята.

— Има лазерен мерник — подсказа Грейвс, — включва се с активиране на главния енергоизточник. Ето тук е копчето. Когато носиш скафандъра, върху екрана се появява мишената — точността на поразяване е стопроцентова.

Търкот завъртя оръжието и се прицели в една малка затревена купчина край площадката. Натисна спусъка. Нямаше откат, само рязко изщракване. Купчината се превърна в облак прах.

— Пробива всякаква броня — увери го Грейвс. — Пълнителят е цилиндричен и побира десет заряда. Когато дръпнеш спусъка, се освобождава пружина. Цевта е с електромагнитен баланс и проектилът лети точно по средата, без да допира стените, така не губи скорост и винаги улучва. Ето защо трябва да включиш главния енергоизточник — той задейства въртенето на цилиндъра и създаването на полето. — Стреля със същата бързина, с която дърпаш спусъка, което за съжаление не винаги е достатъчно. Някъде по един изстрел в секунда. Управлението му е значително улеснено, когато е включен към адаптера на тактическия скафандър. Разполагаме също и с Модел-99. — Той посочи друго оръжие, което доста приличаше на първото. — Единствената разлика е, че този стреля с далеч по-силни експлозиви. По-добър е от гранатомета М-203 и много по-точен. Като си припомним и факта, че костюмът издържа на стрелба с куршуми до 7,62 мм, мисля, че разполагаме със солидни преимущества пред врага.

Търкот също остана доволен.

— Свръзка?

— Интегрирана обезопасена сателитна връзка.

— А с останалите членове на групата?

— УКВ.

Това ограничаваше възможностите до пряка видимост. По-добре от нищо, рече си Майк.

— А сега да те запозная с управлението на скафандъра — предложи Грейвс.

 

 

Два етажа по-долу, в заседателната зала на Куба, Лари Кинсейд не отделяше поглед от компютърния екран, показващ директно изображение през телескопа „Хабъл“ на марсианската повърхност. Куин бе успял да изврънка допълнително време за работа с телескопа, но Кинсейд имаше предчувствието, че скоро ще ги изключат.

Насочвани от марсианския страж-компютър, грамадните роботи бяха започнали да изравят нещо изпод повърхността. Нещо, разрушено един Господ знае кога и затрупано със скални отломъци. Изображението не беше достатъчно ясно, за да се определи какъв е предметът и с какво се занимават роботите. Всичко, което се виждаше, бе паяжина от черен метал. И тя помръдваше.

Кинсейд разглеждаше замислено изображението. Какво, по дяволите, ставаше сега? Той написа на екрана няколко команди и ги изпрати до „Хабъл“. Искаше да наблюдава ставащото колкото се може по-дълго.

Кинсейд разрови отрупаните на бюрото му документи и откри разпечатката на превода на Бъртъновия ръкопис, направен от Муалама. Беше си спомнил, че в разказа на някогашния Наблюдател за посещението на Нгоро-нгоро също се споменаваше черна мрежа, която била конструирана върху склона на планината, преди да бъде разрушена.

Той взе една снимка от Лицето на Сидония и се загледа в онова, което роботите разравяха. Наистина приличаше на черна мрежа.

 

 

Циан Лин, Китай

 

— Движи се — посочи Елек, но Лексина не му обърна внимание веднага.

— Какво се движи? — попита след малко.

— Стената — Елек посочи останките от дрехите на Гергор.

Лексина не разбра веднага какво има предвид, но след това забеляза, че разстоянието между дрехите и стената не е същото.

— Отмества се назад, много бавно — добави Елек.

Лексина почувства нарастващо вълнение. Всичко щеше да е наред, важното беше да не прибързват. Тя погледна към проблясващата черна повърхност. Скоро това, което търсеха, щеше да е тяхно.

 

 

Великденският остров

 

Още един самолет се движеше по летището, разположено на другия край на света. Един Ф-14 „Томкет“ достигна края на страничната площадка и зави бавно към пистата. В кабината седеше човек, но той не беше пилот. Избран бе напосоки от хилядите опитни екземпляри в експеримента с нановируса. От него се изискваше да натиска копчетата по команда от стража. Извънземният компютър щеше да управлява самолета.

Спирачките бяха освободени с рязко дръпване и изтребителят започна да набира скорост по пистата. Използвайки информация, изтеглена директно от главния компютър на Флотския летателен център, стражът се придържаше към точната процедура и колелата на Ф-14 се отлепиха от настилката на около осемстотин метра от края на пистата. Носът му се насочи нагоре, а от соплата блъвнаха пламъците на задействаната допълнителна тяга. Самолетът се отправи към вътрешната извивка на черния щит и вече го наближаваше, когато стражът започна остър десен завой над брега на острова.

Прекалено рязко. Корпусът се извъртя и самолетът се плъзна встрани. Стражът направи опит да компенсира погрешната маневра и почти успя да овладее самолета, но в този момент двигателят заглъхна и машината започна да пада като камък. Мъжът в кабината следеше с невиждащ взор бясно приближаващата се към него земна повърхност, долепил ръце до тялото си. Дори не направи опит да катапултира.

Изтребителят се блъсна в западния склон на Рапа Кару и планината се разтърси от мощната експлозия.

Само след няколко минути около пламтящите останки се бяха събрали цял рой нанороботи. Веднага щом пожарът поутихне, те щяха да се пръснат сред обгорелите части, да ги отнесат обратно и да построят нов изтребител. Човекът беше изгубен безвъзвратно, но компютърът разполагаше с достатъчно хора в резерв.

Стражът анализира информацията от полета и нанесе корекции в програмата за управление.

На летището за полет се готвеше поредният Ф-14.

 

 

На триста километра северно капитан Робинет, командващ Оперативна група 79, разглеждаше сателитните снимки, изпратени от флотското командване на Пърл Харбър. В средата на всяка от тях се виждаше гигантски танкер, зад който оставаше дълга, разпенена следа.

— Идентификация? — попита той свързочния офицер капитан Лески.

Лески надникна в един справочник.

— Това е „Джар Вайкинг“. Водоизместимост 564 763 тона.

Робинет подсвирна.

— Местонахождение?

— На двеста и осемдесет километра западно от Великденския остров, курс право към острова, скорост осемнадесет възела. — Лески почака няколко секунди. — Да подготвим ли превантивен удар?

— Ако това нещо е заредено с нефт, имате ли представа каква екологична катастрофа ще предизвикаме? — Робинет отново се наведе над снимките. На палубата се виждаха дребни точици. Следващата фотография бе в по-едър план и на нея вместо точици имаше хора. Люковете бяха отворени. — Не кара нефт. Пълен е с хора. — Робинет вдигна глава. — Свържете се с Пърл Харбър и ги попитайте как да процедирам.

— Да, сър — Лески се надигна.

— Какво става с „тюлените“?

— Нищо ново, сър.

 

 

Попай Макгрю беше в центъра на езерото, изпълващо Рапа Кару. Беше изплувал на повърхността преди половин час — време, достатъчно да се изкатери до ръба на кратера и да слезе на брега, стига да бе опитал. Но това, което видя, когато се появи на повърхността, го накара да се откаже от намерението си. По ръба на кратера имаше хора. Стотици на брой. Всички гледаха надолу към него с безжизнените си очи. Попай вече знаеше какво ще се случи, ако се опита да се покатери на брега. Нямаше достатъчно амуниции, за да ги застреля. Освен това, един „тюлен“ никога не изоставя другаря си.

Не му оставаше нищо друго, освен да чака продължението, за което вече се досещаше.

Усети, че една ръка го докосва по крака и започва да го дърпа надолу. Вече беше извадил пистолета. Завъртя се, гмурна се и зърна пред себе си бледото размито петно на лицето на Оливети. Той го дърпаше към себе си.

Попай Макгрю опря дулото в челото на „тюлена“.

— Съжалявам, приятелю.

Поколеба се, преди да дръпне спусъка, поглеждайки в очите своя другар. В този момент нановирусът се прехвърли върху ръката му и нахлу в кръвоносната система.

Последната съзнателна мисъл на Макгрю бе, че е провалил мисията, своя приятел и страната си.