Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Зона 51 (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Grail, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 43 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
rebu (2007)
Корекция
Mandor (2008)
Допълнителна корекция
moosehead (2022)

Издание:

ИК „Бард“, 2001

ISBN: 954-585-296-8

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни грешки

18.

Платото Гиза, Египет

 

Търкот шляпаше из водата, която заливаше пода на тунела. Отпред се чуваше грохотът на подземната река. Цялото тяло го болеше, чувстваше, че е на предела на силите си, мъчеше го отчаяние. Мъжете, които бе повел, бяха мъртви, Дънкан бе останала в ръцете на Сянката на Аспасия, той бе взел Граала и кивота. Мисията се оказа пълен провал.

Когато познатото тракане на метал в скала се дочу отново зад него, той установи, че му трудно дори да ускори крачка. Тракането се приближаваше, същевременно таванът се снижи и тунелът стана по-тесен. В бледата светлина на тунела той забеляза, че след двайсетина метра ще трябва да се гмурне под водата.

Звукът отзад внезапно спря, но сега Търкот беше в капана между „изтребителя фу“ и изпълнения с вода тунел отпред. Продължи още малко, докато можеше да диша с обърнато нагоре лице. След това си пое няколко пъти въздух с пълни гърди, скри се под водата и заплува по посока на течението. Почти веднага течението го завъртя и го блъсна в стената.

Когато вече смяташе, че не може да издържи още дори миг, отгоре се показа бледа светлина. Той ритна с крака, използвайки последните си резерви от сила, изплува отгоре и пое жадно въздух, като премигваше, заслепен от ярките лъчи на слънцето. Огледа се и още щом се извърна, забеляза пирамидите и Сфинкса, които стърчаха на запад по течението на реката.

Когато погледна в обратна посока, откри, че право към него по реката се носи египетски патрулен катер с готова за стрелба картечница. Беше твърде уморен, за да се опита да й избяга с плуване — пък и кой ли би могъл да избяга на моторен катер?

 

 

Циан Лин, Китай

 

Лексина прокара пръсти по староруническите знаци, издълбани върху повърхността на черния цилиндър.

— Това не е мястото, където почива Артад. — Тя се извърна към черната стена, която тъкмо бе спряла бавното си отдръпване — малко след като оголи напълно цилиндъра. — Той е положен по-навътре. А тук — тя плесна с длан капака — лежи пазачът, когото трябва да събудим, преди стената да продължи навътре.

— Как ще я отворим? — попита Елек.

— Не можем — отвърна Лексина. — Процесът е автоматичен и работи по свое разписание. Тук сме безсилни.

— Може би ако се свържем със стража… — подхвана Елек, но думите му бяха прекъснати, тъй като капакът на черния метален цилиндър се плъзна назад, разкривайки сребрист вътрешен слой, който вече се белеше на няколко места. Най-отдолу лежеше нещо, което наподобяваше човешко тяло, повито в чист плат.

— Не е аирлианец — посочи Елек. Тялото имаше човешки пропорции, а лицето бе с азиатски черти. Беше облечено в богато украсена копринена роба, с изрисувани отгоре огнедишащи дракони. До дясната ръка на мъжа бе положено копие с полиран метален наконечник, наподобяващо Копието на съдбата, с помощта на което Лексина бе проникнала в подземието.

Въздухът във вътрешността на цилиндъра започна да пращи от електромагнитните смущения, докато полето, съхранило тялото в продължение на хиляди години, бавно започна да угасва.

 

 

„Мисията“

 

Лиза Дънкан усещаше болка във всяка фибра на тялото си. В началото я болеше само ръката. След това спазъмът се прехвърли нагоре към рамото, разпростря се из гърдите и накрая се спусна навсякъде. Усети, че я качват в хеликоптера, но не можеше да види почти нищо заради насълзените си от болка очи.

Нямаше представа къде се намира, макар да съзнаваше смътно, че вече не се движат и че са я свалили от вертолета. Лежеше по гръб, или поне имаше такова чувство. Но болката я връхлиташе — никога досега не бе изпитвала нещо, което дори далечно да я наподобява.

Умът й отказваше да търпи повече — тя изгуби съзнание и изпадна в състояние по-близко до кома, но и недалеч от смъртта.

Изправен в другия ъгъл на стаята, Сянката на Аспасия оглеждаше проснатото в леглото женско тяло. Бяха свалили жреческите одежди и ги бяха струпали до нея. Намираха се в малка стая със стени от кафеникава скала. Кивотът бе положен на пода и очите на Сянката на Аспасия подскачаха между гърчещото се тяло на Дънкан и ковчега, в който се пазеше Граалът. Изкушението бе твърде силно. От доста време не бе изпитвал подобна съблазън, но той бе чакал хилядолетия, за да се сдобие с Граала, и можеше да почака още малко. Така щеше да провери дали все още функционира и какво ще се случи с Дънкан — ще се изпълнят ли древните пророчества. Свали черното си наметало и навлече одеждите на Дънкан.

След това, макар и неохотно, напусна стаята. Мястото му зае един от двамата пазачи, които чакаха търпеливо пред вратата. Сянката на Аспасия провери — за трети път — дали мъжът си знае задълженията — да го повика веднага щом забележи и най-малка промяна в състоянието на жената.

Едва тогава Сянката на Аспасия прекоси коридора и влезе в едно помещение от другата страна, в центъра на което имаше златиста пирамида. Пред стража-компютър бе поставено широко, меко кресло. Сянката на Аспасия се настани в креслото и почти веднага златистото сияние го обгърна.

С помощта на извънземния компютър той осъществи връзка с Великденския остров и предаде информация за всичко, което се бе случило откакто напусна „Мисията“, за да търси Граала. На свой ред научи, че събраните там сили са почти готови за действие. Издаде заповед да започнат веднага щом приключат с приготовленията.

 

 

Великденският остров

 

Реконструираният Ф-14 беше в състояние да извършва маневри, които неговите създатели в Груман смятаха за възможни теоретически, но не бяха предполагали, че ще могат някога да видят с очите си. Фактът, че при излизането от втория лупинг пилотът си строши врата, не разтревожи особено стража, който контролираше целия полет. Изгубил пилота, самолетът се килна напред и катастрофира.

След като нанесе необходимите корекции в програмата, стражът подготви следващия пилот по-старателно и дори го облече с костюм, който да намалява нежеланите ефекти на повишената гравитация.

Този път самолетът осъществи няколко поредни сложни и опасни маневри, след това се спусна над площадката и се приземи толкова гладко, че след подобно кацане всеки ас от флота би се пръснал от гордост. Той прекоси летището и спря пред останалите подредени Ф-14, всичките подложени на същата модификация.

Само на километър и половина южно от брега на Великденския остров „Джар Вайкинг“ издигаше високия си корпус като непреодолима стена насред залива. Цял куп спасителни лодки от „Вашингтон“ се бяха заели да прекарват пътниците. Други работеха на палубата, управлявани от почти невидимите наномашини, които бяха вездесъщи.

Наномашините конструираха две грамадни врати, като използваха изпитания метод да премахват метала атом по атом. Цели пълчища от наномашини разтопяваха отсеците зад носа на кораба, превръщайки трюма в едно гигантско помещение, достъпът до което щяха да осигуряват новите врати.

Дълбоко в недрата на вулкана Рапа Кару Кели Рейнолдс засече нечие ново присъствие, което осъществяваше връзка със стража. То даваше команди на извънземната машина и очевидно притежаваше власт, на каквато досега Кели не бе ставала свидетел, дори когато стражът бе общувал със своя колега от Марс.

За миг връзката с Марс бе възстановена и оттам някой направи опит да заглуши новото присъствие, но непознатият се оказа и по-силен, и по-близо. В началото Кели сметна, че това е главният компютър, който си възвръща контрола, но след това долови присъствието на човешки ум зад всичко това и осъзна, че източникът на властващата сила е човек.

Аспасия!

Името отекна в съзнанието й. Но как е възможно? Аспасия — човек? Та той е бил аирлианец. И освен това беше мъртъв.

В страха си да не бъде открита Кели се отдръпна назад, затваряйки вратата към постоянния поток от информация и отново се скри в черупката на собственото си тяло.

 

 

Зона 51, Невада

 

— Не ми изглежда никак добре — майор Куин хвърли сноп черно-бели снимки върху масата в заседателната зала. Наведе се и посочи една точица във водата. — Тази е отпреди осем минути. Това тук е Търкот.

Той измъкна отгоре друга снимка.

— А тази е отпреди шест минути.

Виждаха ясно египетския патрулен катер непосредствено до Търкот. На следващата снимка Майк вече беше изтеглен на борда и заобиколен от войници.

— А останалите членове на групата?

— Никаква информация.

— Не можем ли да накараме някой във Вашингтон да се свърже с Кайро и да поиска освобождаването на Търкот? — попита Яков.

— Те и без това вдигнаха страхотен шум за сваления АУАКС. А сега египтяните са пленили американски пилот, влязъл нелегално на тяхна територия. На всичко отгоре са позволили на онези хеликоптери да се измъкнат безпрепятствено. Който и да стои отсреща, разполага с далеч по-силни козове пред египетското правителство, отколкото нашата страна. Мисля, че времето за преговори е отминало отдавна.

— И какво предлагаш? — попита Яков.

— Трябва да почакаме и… — подхвана Куин, но Че Лу внезапно стовари длан върху масата, привличайки вниманието им.

— Не можем да чакаме. Нямаме никакви сведения за съдбата на двамата „тюлени“ които преминаха под щита на Великденския остров. Онези, които чакат вече са в подземията на Циан Лин и разполагат с ключа. — Тя чукна с показалец по снимката. — Търкот не успя да спаси Дънкан, а и не виждам Граалът да е в ръцете му. — Тя се извърна към Куин: — Трябва да се научиш да мислиш глобално, да не чакаш помощ само от твоето правителство. Коя страна разполага с най-добра агентурна мрежа в Египет?

— Израел — кимна Куин.

Че Лу бе завладяна от желанието да наставлява, сякаш беше на катедрата на Пекинския университет.

— Много добре. Значи един израелски агент се е срещал с Търкот в базата Хазерим? — Тя не дочака отговор. — Предлагам да се свържем с този човек и да видим каква помощ може да ни окаже. Тръгвай де! — тя едва не го блъсна към вратата.

След като Куин излезе, Че Лу се приближи до седналия пред компютъра Муалама.

— Готова ли е следващата част от ръкописа?

Муалама я погледна над ръба на монитора.

— Да. Тъкмо се зарежда.

— Там посочва ли се какво точно върши Граалът? — попита Че Лу. — Информацията е особено важна, след като, както се оказа, някой е избягал с него.

— В новата глава се разказва за странстванията на Граала и… — Муалама направи пауза. — Най-добре сами да прочетете. — Той отново сведе поглед към свитъка.

— Сядай! — нареди Че Лу на Яков.

РЪКОПИСЪТ НА БЪРТЪН: СЕДМА ГЛАВА

В продължение на близо петстотин години Граалът бил укриван успешно от Наблюдателите в техния щаб в Авалон. Това, че никой от членовете не се поддал на изкушението да почерпи от тайнствената му сила, показва колко строга е дисциплината в ордена. Неизбежно било една толкова могъща реликва да предизвика нови проблеми и сътресения.

Един от Наблюдателите на име Мирдин, известен по-късно под името Мерлин, прочел някои от свитъците, които и аз съм превел. Узнал за Атлантида, за Граала, кивота и за извънземните същества, които посетили Земята. Научил и за онова, което последвало. Предполагам, че той е откраднал някои стари свитъци, където се разказвало за силите, които уаджетите използвали в Атлантида, и след като изучил внимателно начините за тяхното овладяване, започнал да ги прилага в своя полза, като се представял за всемогъщ магьосник. И действително такива неща като барута, употребата на компаса и използването на целебни билки били добре познати на обитателите на Атлантида, ала за хората от Англия представлявали необясними чудеса.

Представете си какво въздействие оказало това познание върху Мерлин.

Бих могъл да оправдая действията му, след като също съм попадал в подземията на Гластонбъри Тор, заобиколен от безброй свитъци, пълни с какви ли не тайни познания. И аз се питах защо всичко това да не бъде дадено на хората. Как ли щях да се чувствам на негово място, ако знаех, че онова, до което съм се докоснал, може да помогне на другите? Дали щях да остана верен на древната клетва, или щях да се опитам да разпространя натрупаните познания в името на човешкото добруване? Не мога да отсъдя.

Но в подземията на Тор имало и други неща освен архиви. Граалът не бил единственият извънземен артефакт. В един свитък от 468 г.сл.Хр. открих сведения за Граала — там го описват като златна чаша, но с кухини от двата края. Споменаваше се също, че сам по себе си Граалът не е завършен и че е необходимо към него да се добавят два специално изработени за случая камъка. Ето нещо, което ме изненада — значи дори да притежаваш Граала, не би могъл да го използваш, ако не разполагаш с тези камъни.

В добавка там се описваше някакво оръжие, меч, изкован от метал, който не може да се счупи, ала същевременно е три пъти по-лек от обикновеното оръжие с подобни размери, изковано от най-добрите майстори на мечове. По дръжката и острието на този меч били изписани неразгадаеми рунически знаци.

Не бива да забравяте, че по онова време Британия е била разкъсвана от междуособици, а отделните кралства са воювали постоянно помежду си въпреки заплахите за нашествия от север и изток.

Нима ще е грешка, питал се вероятно Мерлин, да използвам чудесата на този меч, за да обединя бедната изтерзана страна? В края на краищата Наблюдателите дори не знаели какво точно представлява оръжието.

И тъй, Мерлин откраднал меча от Тор и го връчил на оногова, когото смятал за най-подходящ в тази борба за обединение. Утер Пендрагон, един от двамата синове на крал Константин.

Но мечът не бил достатъчен. Войната се проточила и Мерлин постепенно осъзнал, че му е нужно нещо по-силно.

Според легендата той преоблякъл Утер и го отвел при Игрейн, съпругата на Корнуелския дук, и от тази нелегална връзка се родил син на име Артур.

Но това не е истина.

Мерлин откраднал Граала от Тор. Смятал да използва онази негова част, която дарява познания, за следващия владетел на Британия. Но той не разполагал с камъните, за да задейства Граала. След това Граалът му бил отнет и попаднал в едно от най-свирепите северни племена.

Така се случило това, от което Наблюдателите най-много се бояли. Онези, които чакат издигнали един от своите, за да си възвърнат Граала. Предполагам, че Артур е бил превъплъщение на Артад и с помощта на ка-метода се превърнал в негова Сянка.

„Мисията“, естествено, не останала безразлична. Мордред, който пък бил превъплъщение на Аспасия, също с помощта на Ка, встъпил във война с Артур.

— Този ка-метод свързан ли е по някакъв начин с Граала? — попита Яков, когато дочете главата докрай.

— Може би ще узнаем истината по-нататък — отвърна Че Лу. — Засега да се надяваме, че майор Куин е подготвил някакъв план. — Тя посочи екрана. — Обърнахте ли внимание, че Артад, или неговата Сянка, е бил крал Артур, докато Сянката на Аспасия се е превъплътил в Мордред. Мисля, че нашата кауза лежи по-близо до онова, което се спотайва в подземията на Циан Лин, отколкото там, където се крие „Мисията“.

— Може би — кимна неохотно Яков. — Но ще трябва да убедиш в това и КИСПП, както и всички останали страни, които са се съюзили с прогресивистите, изолационистите и неутралните. — Той са разсмя. — Представям си как ще те погледнат, като им кажеш, че Артад някога е бил крал Артур!

— Това е много сериозен въпрос! — ядоса се Че Лу.

— Зная, зная — успокои я руснакът. — Но този твой Артад първо ще трябва да възкръсне и второ, да изфабрикува нещо достатъчно убедително, за да накара хората да се съюзят с него. Да се върне от оня свят в сърцето на комунистически Китай едва ли е най-подходящото решение на проблема.

— Не той взема решенията сега — рече Че Лу. — Комунизмът се е появил доста след построяването на Циан Лин.

— Да, но хората имат къса памет — засмя се Яков.

 

 

Циан Лин, Китай

 

Първият признак за пробуждащия се живот беше потрепването на ресниците. Това бе и първото доказателство, че съществото не принадлежеше към човешкия род, защото зениците му бяха червени и издължени встрани. Събудилият се премигна и втренчи поглед в двете фигури, надвесени над него.

Лексина вдигна ръце нагоре.

— Добре дошъл — произнесе тя на английски. Знаеше, че другият няма да я разбере, но се надяваше поне да схване намеренията й.

Лексина, Коридан и Елек склониха почтително глави, когато мъжът се надигна. Той си нагласи наметалото, хвана копието с дясната ръка и прекрачи навън.

Червените му очи фиксираха подред тримата. После отвори уста и изговори няколко напевни думи. Лексина се ядоса, че не разбира аирлиански. Съществото вероятно се досети за това, защото потъна в мълчание. Когато заговори отново, използваше старокитайски, който обаче също й бе непонятен. И този път, след като видя, че думите му си остават неразбрани, мъжът замлъкна. След това ненадейно се извърна и закрачи към изхода на главния тунел.

— Артад! — извика Лексина, надявайки се поне тази дума да окаже въздействие.

Мъжът спря, погледна я за миг през рамо, после продължи. Лексина, Коридан и Елек се завтекоха след него.

Когато стигнаха голямата подземна зала, мъжът забави ход, погледна към генератора на щита, сетне влезе в малката стаичка, където беше стражът. Отиде право при златната пирамида и постави дланите си върху гладката повърхност. След секунда бе заобиколен от златисто сияние, което означаваше, че е влязъл в контакт с компютъра.

Лексина, Коридан и Елек останаха да го чакат търпеливо.

 

 

Зона 51, Невада

 

Лари Кинсейд помнеше времето, когато правеха изчисленията със сметало, нещо, на което всеки съвременен учен би се изсмял презрително. Според него колкото повече напредваше техниката, толкова по-мързеливи ставаха човешките мозъци по отношение на обикновените аритметични действия, ала същевременно се сдобиваха с така нужната свобода да се отдават на полета на въображението.

Това съвсем не означаваше, че Кинсейд не приемаше постиженията на съвременната техника. Седнал в малкия кабинет в далечния край на заседателната зала, той разглеждаше внимателно пръснатите върху бюрото изображения от телескопа „Хабъл“.

Черното петно, което представляваха роботите, се беше изместило встрани от първоначалното място, а това означаваше, че машините са отдалечават от Сидония. От време на време те се отбиваха за кратко встрани от поетия курс, вероятно за да заобиколят някое по-сериозно препятствие.

Имаше и нещо друго. Още една, втора група, се готвеше да напусне Сидонийския регион. Тези роботи носеха някакви дълги, черни предмети. Кинсейд премести увеличителното стъкло над снимката. Част от черната мрежа изглежда бе разглобена. Очевидно я местеха, но къде? Ето това бе въпросът.

На вратата се почука. Един от лаборантите влезе, подаде му дълъг картонен цилиндър и си тръгна. Кинсейд извади отвътре навитата хартия и я разпростря на пода — това беше мозайка от снимки на Марс, направени от първата разузнавателна сонда преди много години.

Не беше трудно да открие Сидония. Той обозначи с точки местата, където „Хабъл“ бе засякъл движение на роботи. Взе една линия, постави единия й край върху Сидония и я прекара през средата на тези точки. Маркира положението и отмести линията. Сетне проследи посоката, в която водеше чертата. Нямаше никаква грешка — роботите се бяха насочили към Монт Олимп. Най-големият вулкан на Марс и в цялата Слънчева система. Беше висок над трийсет километра, което означаваше, че надвишава три пъти Еверест. Склоновете му обаче бяха полегати, с наклон около пет процента, заради което основата му имаше диаметър от шестстотин и петдесет километра.

Какво ги теглеше натам? — питаше се Кинсейд. Аирлианците явно имат някаква слабост към високите планини, помисли си, след като си спомни разказа на Бъртън за планината Нгоро-нгоро в Африка.

Върна се при бюрото и прегледа внимателно снимките, докато откри онова, което търсеше — изображение на Сидонийския регион, фокусирано върху Лицето. Роботите продължаваха да се трудят над черната метална мрежа, която вече бяха изровили напълно. В ръкописа на Бъртън се описваше подобно съоръжение в Нгоро-нгоро. Мрежата на Марс изглежда е била разрушена много отдавна. Сега се опитваха да я възстановят. Но с каква цел? Ето какво не му даваше покой.

Мислите му бяха прекъснати от леко почукване на вратата. Че Лу подаде глава.

— Преча ли?

— Не, влизай.

Тя заобиколи мозайката и седна срещу него.

— Проверих няколко пъти координатите от Нейбингър, но все още не мога да стигна до някакво разумно съвпадение с тези на Земята.

— Коя е отправната ти точка? — попита Кинсейд.

— Използвах и двата полюса, но не се получи нищо. След това опитах с Великденския остров, Циан Лин и Гиза, но пак нямаше взаимовръзка между трите точки. Опитах дори с Нгоро-нгоро — пак нищо.

— Какво всъщност се надяваш да откриеш? — поинтересува се Кинсейд.

— Мисля, че там е скрито настоящото местонахождение на „Мисията“.

— „Мисията“ се мести доста често, съдейки по архивите на СТААР, които открихме в Антарктида, и по ръкописа на Бъртън. Тези координати са стари. Защо ти трябва да знаеш къде се е намирала някога „Мисията“?

— Защото си мисля, че това е списък на стражите-компютри — отвърна Че Лу. — Като се има предвид текущото положение, изглежда логично „Мисията“ да се е преместила от Дяволския остров в някоя от старите бази, които имат свой страж, за да могат да поддържат връзка с Марс и Великденския остров.

— Откъде е събрал Нейбингър тези данни? — попита Кинсейд.

— От пътешествията си и археологическите изследвания на старите руни — обясни Че Лу.

— Значи източникът не е един, така ли?

— Да.

— Може би някои от тези координати са фалшиви — заключи Кинсейд. Той преброи числата. — Тук имаме двайсет и четири места. Ако сред тях има фалшиви, ще бъде много трудно да се ориентираме в координатната система. Мисля, че трябва да опитаме, като ги въведем в компютърна симулация, сетне започнем да ги вадим едно по едно, а после и различните им пермутации. Ще използваме Гиза, Великденския остров и Циан Лин като три отправни точки, защото вече знаем, че в тези места има стражи.

— Колко време ще отнеме?

Кинсейд присви очи и се замисли.

— Програмата няма да ме забави особено. Но след това, като прибавим фактора случайност, дори един доста мощен компютър ще се поизпоти здравата, докато прекара всички числа. Най-малко седем часа, най-много — един ден.

 

 

Околностите на Кайро, Египет

 

Търкот седеше върху неголяма пясъчна купчина със заключени на гърба ръце. Беше заобиколен от малък отряд войници, които пушеха, шегуваха се и очакваха какво ще им нареди началството. Командирът спореше на арабски с някакъв непознат цивилен.

Търкот с изненада осъзна, че е изгубил способността си да се безпокои. Всъщност, какво би могъл да предприеме в настоящата ситуация? И друг път бе изпадал в кризисни положения, но никога досега не бе изпитвал такова безразличие. Чувстваше се лишен не само от енергия, но и от последните си запаси адреналин. Беше изчерпан физически и емоционално.

Той се извърна леко. Сега вече можеше да вижда ясно командира и цивилния. Намираха се малко извън покрайнините на Кайро, на около четиридесет и пет минути път с разбрицания камион от платото Гиза. След като го свалиха от катера и го метнаха в каросерията на камиона, отрядът бе поведен лично от полковника и Търкот в началото си помисли, че ще го откарат в града. Но после се появи цивилният — който и да беше той, — извади някакви документи и нареди да поемат в друга посока.

Търкот видя, че офицерът кимна и кресна нещо на неколцина от войниците.

Един от тях го срита в хълбока и му даде знак да става, а останалите петима се подредиха в редица и взеха да си проверяват оръжията.

Търкот вече усещаше топлината от утринните лъчи на слънцето по лицето си. Войникът го изрита още веднъж и замахна нетърпеливо с ръка.

Търкот дори не почувства удара. Замисли се колко пъти е виждал да изгрява слънцето от различни краища на планетата и колко често го бе приемал за нещо обичайно. Мисълта, че може би го виждаше за последен път, бе по-скоро като лош кошмар, отколкото действителност.

Офицерът се наведе към Търкот.

— Трябва да станеш — произнесе той на изненадващо добър английски, с лек британски акцент.

— Въобще не смятам да ви съдействам, след като ще ми видите сметката — бе отговорът на Търкот. По някаква причина му хрумна мисълта, че в пустинята е трудно да го обесят. Опита се да съсредоточи мислите си, но не успя.

— Покажи малко храброст — посъветва го полковникът.

Търкот не смяташе, че е проява на храброст да се изправиш пред наказателния отряд. По-скоро би приличало на безусловна капитулация.

Полковникът кресна нещо на войниците, двама от тях го подхванаха под мишниците и го изправиха. Първото му желание бе отново да се отпусне на пясъка, но той се отказа — щеше да е проява на страх пред врага.

Помисли си дали да не побегне, но куршумите щяха да го застигнат лесно. Едва не се засмя. Усети възвръщащия се прилив на адреналин, умът му се пробуждаше, търсейки трескаво изход. Заплахата на смъртта го бе накарала да заживее отново на пълни обороти.

— Дайте ми шанс… в пустинята — прошепна Търкот на офицера.

— Боя се, че няма да стане — отвърна полковникът и погледна крадешком цивилния.

— Позволете ми поне да умра с оръжие в ръка. Дори да е празно… — да можеше само да си освободи ръцете, щеше да има поне някакъв шанс.

На лицето на полковника трепна усмивка.

— За Валхала ли си се приготвил? Да не си някой викинг, та да защитаваш с меч и секира залата на войните?

— Работех в Зона 51. За човечеството — отвърна Търкот. Той кимна към цивилния. — А този е лакей на пришълците. Дори не е истински човек. Извънземните машини са се ровичкали в мозъка му. На такива ли служиш, или на хората?

Водачът излая нещо на арабски. Офицерът извади пистолета и произнесе някаква команда. Шестимата войници опряха прикладите в раменете си.

Търкот неволно напъна мишци срещу металните окови. Офицерът отстъпи встрани, на десетина крачки от наказателния отряд.

Той кресна друга заповед и Търкот трепна, очаквайки куршумите да се забият в гърдите му. Изглежда обаче това бе само „За стрелба!“

Търкот изгуби търпение. Приклекна, изтегли ръце под краката си и ги извади отпред. След това скочи отново и се втурна срещу наказателния отряд с присвити рамене, сякаш щурмуваше ураганен вятър. Очакваше всеки момент да го повалят със залп.

Оръжията изщракаха — войниците презареждаха — но никой не стреля. Неколцина от тях дръпнаха наново затвора, предполагайки вероятно, че оръжието им е засякло. Търкот реши, че сега не е време да се двоуми, сграбчи цевта на най-близкия автомат, дръпна го от ръцете на войника и стовари приклада върху главата му. Сетне отстъпи назад, вдигнал автомата като тояга, а останалите петима войници го обкръжиха.

Полковникът се обърна бавно към цивилния и изстреля в него целия пълнител. Куршумите попаднаха право в главата, пръскайки кръв и късчета мозък по белезникавия пясък.

Полковникът викна нещо на арабски и петимата войници се извърнаха към него.

— Лягай! — нареди полковникът на Търкот със съвършено спокоен глас и измъкна малък „Узи“ от преметнатата през рамото му чантичка.

Търкот се метна на пясъка и в същия миг първият откос повали войниците. Той бавно се изправи на крака, без да откъсва поглед от полковника. Чудеше се какво ще последва.

— Да се махаме оттук — рече полковникът и посочи с димящото дуло на автомата към камиона. — Надявам се, знаеш как се кара това нещо.

— Кой си ти? — попита го Търкот.

— Полковник Ахид Фасид от египетската армия — отвърна другият. — Военно разузнаване, за твое сведение. Наложи се да използвам доста връзки, за да пратят точно мен. Добре, че в армията нашите документи все още имат някаква тежест.

— Не разбирам.

Фасид въздъхна.

— Така се правят нещата тук. Как според теб щяхме да задържим мира толкова дълго? Баща ми и всичките ми чичовци са загинали във войни. Не бива да повтаряме грешките им. Работя и за Мосад, когато интересите ни съвпадат, и не излагам на опасност страната си. Тази сутрин ми се обади един приятел от Мосад и ме помоли да те държа под око. Това — той посочи проснатите тела — надминава всичко, което съм правил досега. Време е да кажа сбогом на досегашния си живот.

— Защо не можаха да стрелят? — попита Търкот.

— Защото предварително им извадих ударниците — похвали се Фасид. — Накарах ги да ми дадат оръжията за проверка. А сега да изчезваме от тук. Имаме среща с хеликоптера.