Робърт Дохърти
Граалът (14)

13.

Циан Лин, Китай

 

Лексина пристъпи опасно близо до черната стена. На около метър над земята се бе показал черен метален кръг. Той ставаше все по-голям, докато стената бавно се оттегляше назад, и накрая достигна диаметър от един метър, след което продължи да се оформя като цилиндрична стена на тръба.

— Смяташ ли, че там е Артад? — попита Елек.

Лексина положи ръка на капака на цилиндъра.

— Не зная, но скоро ще разберем.

Тя пристъпваше нервно пред черната стена, полагайки усилия да се овладее. Идваше краят на безкрайно дългото чакане, продължило през много и различни животи, приближаваше се и осъществяването на мечтите й.

 

 

Зона 51

 

— Светът е странно място — промърмори Че Лу. — Кой би си помислил преди година, че един руски агент и една китайска археоложка ще седят заедно в най-секретния обект на американците?

Намираше се в заседателната зала, а до нея се беше настанил Яков. Досега опитите й да намери връзка между координатите, оставени от Нейбингър, и земната координатна система бяха удряли на камък, но тя усещаше, че се върти близо до истината. Не можа да открие Лари Кинсейд, който бе отишъл на среща в НАСА, за да измоли допълнително време на „Хабъл“.

Че Лу откачи от колана малката кожена кесия и отвори. Вдигна я на няколко сантиметра над масата и изпразни съдържанието й.

— Нови чудеса — засмя се Яков. — Това пък какво е?

— Оракулни кости — обясни Че Лу. — Те ме отведоха в Циан Лин. Прати ми ги един стар приятел, който сега се сражава в Западен Китай. — Тя вдигна една костена плочка, дълга десетина сантиметра и широка четири-пет. — Виждаш ли знаците — старорунически надписи. Открити са в околностите на Циан Лин от някакви селяни, докато разкопавали полето.

— И какво е предназначението им? — попита Яков.

— Ами, те предсказват бъдещето — рече Че Лу. Тя събра костите в сбръчканата си ръка и ги хвърли.

— Е, какво казаха?

Че Лу ги събра отново, прибра ги в кесията и стегна отвора й.

— Това са само инструменти, използвани от императорските гадатели. Изучавахме ги с една жена, която можеше да чете по тях.

— Та какво казват, все пак?

— Няколко неща — отвърна троснато Че Лу.

Яков се засмя.

— Винаги е така с гадателите — дават по няколко отговора, дано някой да е верен.

— Да се надяваме, че не и в този случай.

Усмивката на Яков се стопи.

— Добре де, какво ти предсказаха?

— Предателство. Страх. Смърт. Тъмнина.

— Права си. Нищо добро няма да излезе от гадаенето. И без това знаем, че в разположението им има пръст само случаят.

Яков погледна към часовника на стената на заседателната зала. След петнадесет минути групата щеше да достигне Израел. Дори и да открият тук нещо полезно, ще бъде късно, за да го съобщят на Търкот. Навлязат ли веднъж във Втория път на Росту, връзката ще бъде прекъсната.

Екранът премигна и на него се появи следващата глава.

— Ела да четем — обърна се Яков към Че Лу и се настани пред компютъра.

РЪКОПИСЪТ НА БЪРТЪН: ПЕТА ГЛАВА

Около 1200 г.пр.Хр. израилтянските племена започнали своето преселение от Египет, предвиждани от Мойсей. Тук трябва да ви представя общоприетата версия за онова, което се е случило. Според Стария завет те прекосили Червено море, след като водите му били разделени от Божията сила. Преследващите ги египетски войски се издавили в морето, когато водата нахлула обратно.

Съгласно библейските източници тази група се скитала из пустинята — най-вече Синай — в продължение на четиридесет години. Подобно пътуване изглежда доста странно. Когато пресякох тази пустиня от Египет до Арабия, открих, че макар да е бедна на растителност и незаселена, тя не е чак толкова голяма. Писано е, че били водени от стълб или облак дим през деня и огнена колона през нощта. Според обясненията такова било наказанието задето израилтяните се прекланяли пред фалшиви идоли, докато Мойсей бил далеч от тях на планината Синай.

Именно там той получил Десетте божи заповеди от Всемогъщия Господ, който му дал указания за съдържанието на плочите, където били изписани заповедите. Според преданията всяка от плочите била с дължина два и половина кубита, широчина един кубит и половина и дебелина половин кубит. (Кубитът е мярка за дължина, равна на разстоянието от сгъвката на лакътя до върха на малкия пръст.)

Кивотът бил направен от дърво и обкован със злато отвътре и отвън. Капакът също бил обкован със злато, с две фигури на херувими, обърнати с лице една към друга. Съществува известен спор за същността на херувима. Някой го определят като същество, сродно на сфинкса. Според други двата херувима не били разделени, а представлявали мъжки и женски екземпляр, вкопчени в сластна прегръдка, макар ортодоксалните изследователи да не харесват тази интерпретация.

Съгласно преданието Мойсей получил важните напътствия, след което ги предал на човек на име Веселиил, който се славел като изкусен майстор. На четирите краища на кивота поставили по една златна гривна, за да пъхнат върлините, с които го носели. След като всичко било изпълнено, поставили вътре плочите и покрили кивота, за да не го виждат простосмъртните.

Според мен обаче това е описание на предмет, който вече е съществувал и Мойсей го е изнесъл тайно от Египет. А именно на планината Синай Мойсей решил да покаже кивота на своя народ. Кивотът, който израилтяните са пренасяли по време на тяхното преселение, е същият, който идва от Атлантида и в него се съдържа Граалът. Истина, умело скрита от аирлианците, както са постъпвали неведнъж и с други факти от човешката история.

Първата част на тези предания произхожда главно от християнски и юдейски писмени източници. Съществува обаче и едно друго произведение, посветено частично на това пътуване — става въпрос за Кабала, която притежава няколко интерпретации: едни — строго ортодоксални, други — клонящи към фантастичното. От различните версии събрах интригуваща информация, която хвърля светлина върху същината на Граала.

Най-често Кабала се дефинира като получено знание. През вековете на него са гледали като на окултна теософия с равински произход. Тя показва сходство в много отношения със суфизма — страстта към познание, желанието да се надникне отвъд привидното и да се открие абсолютната истина за света. За разлика от онези религиозни учения, които обещават освобождаване от мъките след смъртта, последователите на Кабала търсят истината в сегашния живот и вярват, че след като умрат, ще бъдат дарени с вечен живот — трансцендентно преминаване отвъд границите на пространството и времето.

Докато се ровех из различни източници, открих, че повечето клонове на тази доктрина водят началото си от едно и също събитие — изгнанието на планината Синай.

В продължение на повече от хиляда години Кабала се е предавала от уста на уста, преди да бъде записана, което довело до появата на множество варианти. Казано е, че докато се намирали на планината Синай, четирима души били призовани горе, за да участват в нещо неземно.

Известно е кои са трима от тези избраници — един равин и двама от старейшините на племето. Но четвъртият се споменава единствено като другият. Те влезли в една планинска пещера, на входа на която имало мраморни колони, и се втренчили в онова, което съгледали вътре. Един от тях издъхнал веднага, защото не издържал на гледката. Другият предложил на двамата оцелели да се включат във възлияние, което щяло да ги възкачи до четвъртото ниво на душата — чаях — олицетворение на самата сила на живота.

Според мен другият е искал от тях да се възползват от възможностите на Граала. Обещал им вечен живот, ако го послушат, и познание отвъд всякакви граници. Мисля, че този другият е бил Водач, пратен от Сянката на Аспасия, за да провери дали Граалът все още е в кивота и дали това е Граалът от Атлантида.

За щастие двамата оцелели отказали да се подчинят. Граалът бил върнат в кивота и другият изчезнал. А кивота отнесли в Обетованата земя.

Възлиянието има различни интерпретации в Тората и християнския Стар завет. Независимо от това, което се е случило на планината Синай, кивотът с поставения вътре Граал бил отнесен в Израел. В 1040 г.пр.Хр., по време на управлението на цар Самуил, кивотът бил пленен от филистимците. Известно е, че той им причинил много нещастия и те така и не могли да го отворят. Накрая го върнали на израилтяните, които го оставили в град Ваала.

През четвъртата година от своето управление цар Соломон подхванал строежа на храм, в който да бъдат съхранявани кивотът и Граалът. Главен архитект бил финикиец на име Хирам Абиф^[1]. Седемдесет хиляди души били наети да донесат дървен материал от Яфа до Ерусалим и други осемдесет хиляди — да натрошат камък за градежа. Работата продължила седем и половина години. Интересно, защо е трябвало да се вдига такъв монумент, при това от народ, чийто единствен бог забранява почитането на други идоли?

Според преданията Хирам Абиф пратил подробен доклад за строежа и онова, което ще се съдържа вътре, на своя цар във Финикия. Хирам Абиф бил убит по заповед на Соломон, когато завършили строежа, за да бъде запазена една тайна, която вече била известна и на други.

Докладът на Абиф бил запазен и когато мюсюлманите завладели Испания, пренесли го в новооснованата библиотека в Толедо. Там по-късно бил открит от човек на име Киот, прочут като магьосник и познавач на малко известния рунически език, който доста ми прилича на староруническия.

След като станало ясно, че тайната е разкрита, били предприети мерки за опазването на двата предмета. На всичко отгоре вътрешни размирици между племената и опасността от външно нападение създавали заплаха за храма и неговото безценно съдържание.

Наследниците на Соломон се уповавали не толкова на силата на религията, колкото на могъществото на властта. Според една легенда след смъртта на Соломон и избухналите размирици, кивотът бил отнесен от сина на царя и царицата на Шеба в Африка, в Аксумското царство, където останал и до ден днешен. Кивотът бил преместен на юг само като примамка, за да скрие местонахождението на втория и по-важен предмет — Граала, който останал в Ерусалим, тъй като бил твърде ценен за жреците в тяхната нестихваща борба за власт.

Няма да се отклонявам с разкази за многобройните убийства, предателства, съюзи и враждуващи фракции, които запълват историята на Ерусалим през следващите неколкостотин години.

В 587 г.пр.Хр. Ерусалим паднал в ръцете на вавилонците, които сринали със земята свещения храм, а жреците пленили. Известно е, че Граалът бил скрит от пророк Иеремия на планината Нево, която е в Моавската земя. Това е последното споменаване на Граала в Стария завет. Родила се нова секта, есеите, които запазили в тайна местонахождението на Граала. Възможно е есеите да са били група Наблюдатели.

След това дошли римляните.

В началото те пристигнали не като завоеватели, а като съюзници. Поканили ги в Ерусалим, тъй като ги сметнали за по-малко опасния от външните врагове.

Както следвало да се очаква, римляните набрали сила и не след дълго превърнали тази страна в свой васал. И също както трябвало да се очаква, еврейският народ се разбунтувал.

Тук обаче искам да се намеся. Според мен това въстание е било от малко по-различен характер. Вътрешният кръг от посветени свещенослужители, тези, които отговаряли за съхранението на Граала в тайното помещение и го пазели в продължение на стотици години, били завладени от отчаяние. Предполагам, че някои от тези жреци били Наблюдатели отстъпници, защото, както ще откриете по-нататък в моя разказ, не за последен път хората, познаващи същината на Граала, го използвали в решаването на проблеми от всекидневието, като например борба за власт, надмощие и разгром на пратениците на „Мисията“ и Онези, които чакат.

В страната се появил нов водач, който печелел поддръжници не със силата на оръжието, а като проповядвал мир и обич. Той притежавал неизчерпаеми познания.

Римляните помогнали на своите лакеи да го убият. Но казано е, че той не може да умре.

Дали в тази история има Божия намеса, или причината е в Граала — това не мога да кажа, нито претендирам, че знам.

В началото нищо от желаното не било постигнато, ала с течение на времето човешката история започнала да се променя. Нека бъдещите историци дадат отговор на този въпрос.

Че Лу отмести седалката си назад. Тя притисна изморено слепоочията си с пръсти. Яков мълчеше. Муалама бе спрял да чука с пръсти по клавиатурата и гледаше екрана, където трепкаше последната страница от неговия превод.

— М… да — гласът на Яков разтърси тишината, но руснакът не продължи. Никой не смееше да подхване разговор. Това, което бяха прочели, бе твърде зашеметяващо, за да е възможно да го обсъдят веднага.

Затова останаха изненадани, когато Че Лу каза:

— Нищо не е както изглежда на пръв поглед. Нищичко. — Тя ги погледна с учудено изражение. — Кои сме ние? Откъде идваме?

— И което е по-важно — добави Яков, — на кого да вярваме?

— Мисля, че трябва да вярваме на Артад — рече Че Лу. — От записките на Бъртън излиза, че той е добрият.

— Не напълно — поклати глава Яков. — По-скоро ми изглежда, че и двете страни са лукави и склонни към нечестни игри.

— Идва война — произнесе Че Лу. — Смяташ ли, че трябва да се съюзим със Сянката на Аспасия? Навсякъде, където е бил, има следи от отрицателното му влияние. Артад само се е опитвал да го спре.

— Защо трябва да избираме някоя страна? — попита Муалама. — Да ги оставим да се бият помежду си, а ние да защитаваме нашите интереси.

— Артад е обединил Китай и е подхванал строителството на Великата китайска стена — възрази Че Лу. — Това е далеч по-добронамерено от действията на Сянката на Аспасия.

— Нека първо изчетем ръкописа докрай — предложи Муалама.

 

 

Въздушна база Хазерим,

Израел

 

Летището беше отцепено, за да може скакалецът да се приземи незабелязан за всички, освен за групата командоси с прибори за нощно виждане, които охраняваха района и околната пустиня.

Летателният апарат първо се снижи, докато контейнерите с екипировката легнаха меко на пистата, пилотът освободи придържащите ги въжета и едва тогава кацна наблизо. Търкот бе първият, който се подаде от люка.

Една малка група ги очакваше отвън. Повечето бяха в униформи на пилоти, но сред групата се открояваше един човек с камуфлажни дрехи без опознавателни знаци. Най-високият от посрещачите пристъпи напред и се представи:

— Полковник Махер, командир на полета.

Търкот прие предложената ръка.

— Майк Търкот, командир на мисията.

Полковникът не си направи труда да представи останалите, а им нареди да подготвят самолета за излитане. Групата на Грейвс вече пренасяше контейнерите със скафандрите и останалата екипировка към спуснатата рампа на самолета.

Човекът с камуфлажната униформа най-сетне проговори.

— Казвам се Шерев.

— Благодарим ви, задето ни позволихте да използваме летището — рече Търкот.

— Не за това съм тук. Идвам от Димона.

Търкот знаеше името и беше чувал какво се крие там — израелските ядрени оръжия.

— Какво мога да направя за вас?

— Тук имаме един проблем, който изглежда е и ваш — Шерев направи пауза, сякаш обмисляше как да продължи. — Един от членовете на нашето правителство е предал два предмета, които, мисля, имат нещо общо с вашата цел.

Търкот мълчеше, очаквайки другият да стигне до същината на въпроса.

— Нямаше да позволя да се случи, ако знаех кой е замесеният от другата страна — продължи Шерев. — Но бях държан на тъмно. Разбрах всичко едва след като сделката приключи. Чували ли сте за човек на име Ал-Иблис?

Търкот усети тръпки по гърба си.

— Какво ви поиска той?

— Нещо, което държим отдавна в складовете на Димона. Два камъка, известни като тумин и урим. Никой не знае какво е предназначението им.

Търкот си спомни, че китайската археоложка също бе споменала тези имена.

— И кога ги е получил?

— Преди четири часа са били доставени на посредник в Йордания. Не можахме да ги проследим по-нататък.

— Но защо? Защо го направихте?

— Ал-Иблис обеща в замяна да убие Саддам Хюсеин. В нашата страна има хора, според които двата камъка са нищожна цена за такъв подарък.

— Тези хора грешат — заяви Търкот.

— Боя се, че да. Затова съм тук.

Първата от четирите самолетни турбини зави пискливо в нощта. Ноздрите на Търкот се разшириха от познатия мирис на изгорял керосин.

— Какво можете да направите за нас?

— Осигурих ви това летище и средства за електронно противодействие от нашите експерти през целия път до мястото за скок — отвърна Шерев. — Имаме доста по-голям опит от вашите ВВС за проникване в египетското въздушно пространство.

— Не е никак малко. Вдигнали сме един АУАКС, за да координира действията ни през цялото време на полета.

Шерев му подаде малък лист хартия.

— Това е номерът ми по САТКОМ.

Избръмча и вторият двигател.

— Как се досетихте, че в сделката има нещо нередно? — попита Търкот.

— От опит знам, че човек не предлага нещо, ако това, което очаква в замяна, не е още по-ценно.

— И какви са тези камъни?

— Аирлиански артефакти. Според равините — важна част от одеждите на жреците, когато служат около старозаветния кивот.

Запалиха и третия двигател и вече беше трудно да поддържат разговор. Вятърът, който вдигаха витлата, ги караше да се привеждат.

— Изглежда сякаш легендите се превръщат в действителност — извика Шерев.

Търкот кимна, нетърпелив да тръгне.

Шерев го сграбчи за ръката.

— Някога питали ли сте се, защо не се възцарява мир в тази част на света? — Той не изчака отговора. — Тук се сблъскват интересите на зли сили — извънземните и техните човешки слуги. Мисля, че заради тях народът ми живя толкова дълго в страдания. Но време е да се отървем от тях. Ако ви трябва нещо, потърсете ме.

— Трябва да вървя — рече Търкот.

Шерев кимна.

— Успех.

Търкот изтича по рампата и влезе в самолета. Един от членовете на екипажа незабавно натисна копчето за вдигане на хидравличните носачи. Хората от групата отваряха контейнерите и подреждаха екипировката. Предната половина на самолета бе отделена с плътна завеса. Именно в тази секция бе разположено онова, което отличаваше МЦ-130 от обикновения С-130. От двете страни върху няколко реда рафтове бяха подредени различни прибори за водене на електронна война и заглушаване средствата на противника. Пред тях бяха насядали операторите. Задачата им беше да откриват и заглушават вражеските радари. Те също така помагаха на пилотите при полет на ниска височина и с ограничена видимост, под нивото на радарните установки.

Търкот бе избрал МЦ-130, защото това бе най-сигурният начин да проникнат незабелязано в Египет. Двамата пилоти и навигаторът бяха най-добрите, с които разполагаха израелските ВВС.

Някой постави ръка на рамото му. Грейвс се наведе напред, за да надвика грохота на моторите.

— Време е да се приготвяме. След половин час сме над зоната за скок.

Търкот кимна. Самолетът направи рязък завой и двамата с Грейс се олюляха.

 

 

Кръжащ на височина десет хиляди метра над средиземноморския басейн, самолетът АУАКС представляваше модифициран вариант на Боинг 707-320В, но вместо пасажери на борда имаше електронна апаратура. Десетметровата чиния на радара, монтирана върху фюзелажа, бе в състояние да „изрисува“, веднъж на всеки десет секунди, детайлна картина на въздушното пространство на шестстотин километра във всички посоки.

Командир на полета беше полковник Майк Зики, който благодарение на пряката връзка с АНС и чрез нея към мрежата на шпионските сателити „виждаше“ всичко, постъпващо като информация в Агенцията.

— На екрана Зона пет-едно-шест — докладва един от офицерите. — Излитане от Хазерим.

— Състояние на египетската противовъздушна отбрана? — обърна се капитан Зики към офицера, отговарящ за водене на електронна война.

— Четвърта степен. Не са в пълна бойна готовност, но поддържат повишена активност, сякаш очакват нещо да се случи. Прехвърлям цялата начална информация до пет-едно-шест. Мисля, че ще успея да им създам чист коридор до района на действие.

— И за излизане?

— И за излизане също.

— Действай.

 

 

Въздушното пространство над Синайския полуостров

 

Търкот се пъхна в космическия скафандър, надвивайки краткотрайния порив на клаустрофобия, докато закопчаваше предната и задната половина. Не обичаше тясно затворени пространства. От всички водолазни упражнения най-много мразеше онова, при което от него се искаше да се добере до евакуационния отсек на подводницата и да чака там, докато съдът се изпълни с вода, за да може да отвори люка.

Усети, че костюмът се надува и се притиска към тялото му. Пръстите му паснаха точно в манипулаторните ръкавици.

— Включи енергозахранване — нареди той.

Екранът от вътрешната страна на шлема блесна и на него се появи озарената от червени аварийни светлини вътрешност на самолета.

— Светоусилване — произнесе Търкот.

Екранът просветля и сега вече картината стана съвсем ясна, тъй като разположените отвън камери бяха преминали в режим на нощно наблюдение, а компютърът подсилваше и най-малката налична светлина. В момента на екрана се виждаше панорамна проекция на пространството пред Търкот, но стига той да поискаше, можеше да показва заден, горен, долен и страничен план.

Освен това имаше и малък дисплей под лявото му око, където по команда се извикваше различна информация от компютъра. По време на тренировките Търкот бе получил остро главоболие от опитите да следи постоянно данните от този дисплей. Заради болките разговаря с пилоти на „Апачи“, които споделиха с него, че са необходими месеци постоянни тренировки, преди да свикнат да следят и двата екрана. А Търкот не разполагаше с месеци за подготовка за тази операция. За миг го завладя съмнение, но той побърза да го прокуди.

Изправи се предпазливо. Бяха поставили една интересна приставка към стъпалата на скафандъра — плоска платформа, издължена десетина сантиметра напред. Освен че придаваше допълнителна стабилност, в центъра на всяка от двете платформи бе монтирана по една миниатюрна турбина с отвор назад — реактивното двигателче за движение във водата.

Захранването на скафандъра се осигуряваше от вградените в бронята литиеви батерии. Според Търкот това бе най-големият недостатък на скафандъра — разполагаха с енергиен резерв за четири часа, след което батериите трябваше да се презаредят. Това означаваше, че трябва да проникнат в подземието, да спасят Дънкан и да се измъкнат преди да изтече този срок. Според изчисленията на Грейвс за всичко щяха да са им необходими не повече от три часа. Но те работеха с твърде много неизвестни величини, като например въпросът къде точно е разположен черният Сфинкс и как да се доберат до него. От опита си в специалните операции Търкот знаеше, че всичко отнема повече време, отколко е отпуснато по план.

Отвън към скафандъра бе прикачена раница с екипировката, а на гърба си Търкот носеше специален парашут за скокове от малка височина.

Освен това бе монтирал един МК-98 в скобите на лявата си ръка, а отпред на гърдите си носеше ленти с допълнителни амуниции. Като цяло скафандърът и екипировката тежаха два пъти повече от самия Търкот и без помощта на екзоскелета той щеше да се превърне в негов пленник. Търкот провери настройката на мерника. Спусъкът се активираше от сензор вътре в ръкавицата пред левия показалец, а лазерният мерник дублираше посоката, в която сочеше истинският.

На дясната си ръка Търкот носеше механична ръка. Тя се управляваше с мърдане на пръстите, които задвижваха металните пръсти отвън. На средния пръст на металната ръка бе поставен пръстенът на Копина.

Вече беше готов за действие.

 

 

— Зона пет-едно-шест е в коридора. Районът засега е чист — докладва на Зики офицерът, отговарящ за електрониката. — Единственият проблем може да ни създаде този радар. Възможно е да уловят ехо от планината, когато самолетът стигне Нил.

— Можеш ли да го заглушиш? — попита Зики.

— Да, сър. Засякох честотата и ще излъча смущения, когато нашите се приближат.

— Данни за необичайна активност?

— Преди пет минути засякохме частен самолет към Кайро — летеше на ниска височина откъм Синай. Не знаем какво може да означава това.

— Съсредоточете се върху едно-шест.

 

 

Търкот бе изумен от възможностите на техниката. Седнал на пейката, той можеше, без да върти глава, да наблюдава във всички посоки само като задейства различните камери от външната страна на скафандъра.

Имаше нещо сюрреалистично в гледката на товарния отсек. Не само защото я наблюдаваше на екран, сякаш беше на кино, а и заради предстоящата мисия.

Наоколо крачеха двуметрови, облечени в черни скафандри фигури, накланяха се и проверяваха различни части от екипировката си.

— Двайсет минути до скока — съобщи нечий глас по вътрешната радиовръзка.