Лоръл К. Хамилтън
Престъпни удоволствия (44)

44

През деня се учих как да използвам картечница. През нощта ходих с плъхолаците на спелеоложка експедиция.

В пещерата цареше мрак. Стисках фенерчето си, потънала в абсолютна тъмнина. Допрях ръка до челото си и не видях нищичко, освен шантавите бели силуети, които ти се въртят пред очите, когато изобщо няма светлина. Бях си надянала миньорска каска с лампа, която в момента беше изключена. Плъхолаците настояха за това. Навсякъде около мен се носеха звуци. Писъци, стенания, пукане на кости, странно стържене като изваждане на нож от плът. Ликантропите се преобразяваха от човешка в животинска форма. Ако се съди по звука болеше, и то много. Накараха ме да се закълна, че няма да включвам фенерче, докато не ми разрешат.

Никога досега не ми се беше случвало тъй отчаяно да копнея да виждам. Преобразяването не би могло да е чак толкова ужасно. Или можеше? Но обещанието си е обещание. Окашлях се: — Човек е човек, все едно колко дребен…

Какво, по дяволите, правех насред пещера, в тъмното, обградена от плъхолаци, цитирайки д-р Зюс, и опитвайки се да убия хилядогодишен вампир?

Тази седмица определено се класираше сред най-странните досега.

Рафаел, Кралят на плъховете, се обади:

— Може да включите фенерчетата!

Незабавно натиснах копчето. Нетърпеливи да прозрат, очите ми сякаш попиваха светлината. Плъхолаците стояха на малки групички в широк тунел с плосък таван. Бяха десетима. Преброила ги бях в човешката им форма. Сега седемте мъжки бяха покрити с козина и носеха джинси с отрязани крачоли. Двама имаха и широки тениски. Трите жени бяха издокарани в безформени рокли, като за бременни. Черните им очи-копчета блестяха на светлината. Всички бяха космати.

Едуард се приближи до мен. Взираше се в плъховете с отсъстващо и неразгадаемо изражение. Побутнах го. Бях казала на Рафаел, че не съм ловец на глави, но спътникът ми изпълняваше и такива задачи от време на време. Надявах се, че впоследствие няма да посегне на тези хора.

— Готова ли си? — попита Рафаел. Беше си все същият жилав черен плъх, какъвто го помнех.

— Да — отвърнах.

Едуард кимна.

Плъхолаците се разпръснаха от двете ни страни, притичвайки по изгладените от времето камъни. Казах, без да се обръщам към никого конкретно:

— Мислех, че в пещерите е влажно.

Един по-дребен плъхолак с тениска се обади:

— Чероки Кавърн е задънена пещера.

— Не те разбрах?

— В откритите пещери има вода и растящи формации. Сухите пещери, където няма образувания, се наричат задънени.

— О! — възкликнах.

Ликантропът разтегли устни и оголи огромни зъби усмивка, по мое мнение.

— Май научи повече, отколкото ти се щеше, а?

Рафаел изсъска в отговор:

— Не сме тук на туристическа обиколка, Луи. Сега млъквайте и двамата!

Луи сви рамене и се разтърча пред мен. Беше същият тип, който придружаваше Рафаел в ресторанта — онзи с тъмните очи.

Една от женските имаше почти сива козина. Наричаше се Лилиан и беше лекар. Носеше раница, пълна с медицинско оборудване. Глутницата явно смяташе, че ще бъдем ранени. Или пък мислеха, че поне има шанс и да излезем живи? Аз лично започвах да се съмнявам в този вариант.

Два часа по-късно таванът се сниши до точка, където вече не можех да стоя изправена. Сега открих и защо на нас с Едуард ни връчиха каски. Ударих си поне хиляда пъти главата в стърчащи камъни. Бих се докарала до мозъчно сътресение далеч преди да срещнем Николаос. Плъховете изглеждаха като създадени за точно този тунел, носеха се напред, присвивайки тела със странна, плъзгаща се грация. Ние с Едуард не можехме да се сравняваме с тях. Дори малко.

Той изруга тихо зад мен. Десетината сантиметра отгоре му причиняваха болка. Кръстът ми вече гореше от напрежението. За него сигурно беше още по-зле. Имаше места, където таванът се извисяваше и Едуард можеше да се изправи. Започвах да ги очаквам с нетърпение бяха като въздушни джобове за гмуркач.

Естеството на мрака се промени. Светлина — пред нас имаше светлина, не много, но определено имаше. Блещукаше в далечния край на тунела като мираж.

Рафаел приклекна до нас. Едуард седна незабавно на сухата скала. Присъединих се към него.

— Там е вашата тъмница. Ще чакаме тук почти до изгрев. Ако не излезете, ще си тръгнем. След смъртта на Николаос ще ви помогнем, ако ни е по силите.

Кимнах. Фенерчето на каската ми кимна заедно с мен.

— Благодаря за помощта!

Кралят на плъховете завъртя тясната си муцунка.

— Доставих ви пред задния вход на дявола. Не ми благодарете за това!

Спогледах се с Едуард. Изражението му бе все тъй неразгадаемо и отсъстващо. Ако се интересуваше от казаното от плъхолака, не му личеше. Щеше да е все същото и ако обсъждахме списък за пазаруване.

Заедно със спътника ми коленичихме пред входа на тъмницата. Факлите примигваха, невероятно ярки след тъмнината. Едуард гушкаше своето узи, окачено на ремък пред гърдите. Аз носех автомата. Носех си също и двата пистолета, два ножа и деринджър, напъхан в джоба на якето. Беше ми подарък от убиеца. Връчи ми го със следния съвет: „Рита като кучи син, но ако го притиснеш под нечия брадичка, ще отвее цялата шибана глава“. Добре беше да го знам.

Навън цареше ден. Вампирите не би трябвало да будуват, но Бърчард сигурно беше на пост. И ако ни забележеше, Николаос щеше да узнае. Все едно как, щеше да разбере. Косъмчетата по ръцете ми настръхнаха.

Пропълзяхме вътре, готови да убиваме начаса. Помещението беше празно. Адреналинът се натрупваше в тялото ми, караше ме да дишам учестено и сърцето ми да бие бясно, без причина. Мястото, където стоеше окован Филип, беше почистено. Някой го бе изтъркал наистина добре.

Преборих се с желанието да докосна стената, където бе висял танцьорът.

Едуард се обади тихичко:

— Анита!

Стоеше до вратата. Побързах да се присъединя към него.

— Какво има? — попита той.

— Точно тук тя уби Филип.

— Съсредоточи се върху работата. Не искам да умра, защото си се разсеяла!

Започвах да се ядосвам, но преглътнах гнева си. Беше прав.

Едуард изпробва вратата и тя се отвори. Нямаше затворници — нямаше и нужда да я заключват. Аз поех лявата страна, той — дясната. Коридорът беше празен.

Дланите ми върху автомата се потяха. Партньорът ми тръгна по дясното разклонение на коридора. Последвах го в бърлогата на дракона. Не се чувствах много рицарски настроена. Току-що ми бяха свършили блестящите жребци… или беше бляскавата стомана?

Както и да е. Бяхме на мястото. Ето ни тук. Усещах вкуса на сърцето в гърлото си.