Лоръл К. Хамилтън
Престъпни удоволствия (12)

12

Исках да заплюя гладкото й, бледо лице, но се боях от онова, което щеше да ми стори. По бузата ми бавно се стече капка пот. Исках да й обещая всичко, всичко, само никога повече да не ме докосва. Николаос нямаше нужда да ме омагьосва, достатъчно беше да ме ужаси. Страхът щеше да ме контролира. На това разчиташе тя. А не можех да допусна да се случи.

— Махни… се… от… лицето… ми! — заявих.

Тя се разсмя. Дъхът й бе топъл и ухаеше на мента. Ментови бонбони. Но под чистата и модерна миризма се долавяше много слабо уханието на прясна кръв. Старо чудовище. Скорошно убийство.

Вече не треперех. Заявих:

— Дъхът ти смърди на кръв!

Тя се дръпна трескаво и стрелна длани към устните си. Беше толкова човешки жест, че се засмях. Роклята на Николаос забърса лицето ми, когато детето се изправи. Малкото й, обуто в чехълче краче ме ритна в гърдите.

Силата на удара ме катурна назад, болката беше остра, не можех да дишам. За втори път тази нощ не можех да дишам. Лежах по корем, пъшках и преглъщах покрай болката. Не бях чула да се чупи кост. А би трябвало да имам фрактури.

Гласът на вампирката се разнесе над мен, достатъчно горещ, за да ме свари.

— Махнете я оттук, преди лично да я убия!

Болката избледня до остро пронизване. Въздухът пареше, когато вдишвах. Гърдите ми бяха стегнати, все едно бях пила олово.

— Стой на мястото си, Жан!

Жан-Клод се беше отлепил от стената и бе преполовил разстоянието до мен. Николаос му заповяда да остане неподвижен с леко махване на малката си, бледа ръка.

— Чуваш ли ме, съживителке?

— Да — говорех задавено. Не можех да си поема достатъчно въздух, за да изрека думите.

— Счупих ли ти нещо? — гласът й литна нагоре като малко птиче.

Изкашлях се в опит да прочистя гърлото си, но болеше. Свих се на кълбо, докато болката не отмине малко.

— Не.

— Жалко. Но предполагам така бихме забавили нещата или щеше да станеш напълно безполезна! — Тя явно смяташе, че последното предположение крие интересни възможности. Какво ли щяха да ми сторят, ако имах счупени кости? Не исках и да знам.

— Полицията знае само за четири убийства на вампири. А имаше още шест.

Внимателно си поех дъх.

— Защо не им казахте?

— Скъпа ми съживителке, между нас има мнозина, които не вярват на човешките закони. Знаем колко е справедливо човешкото правосъдие за немъртвите! — тя се усмихна и отново ужасно й липсваше сладка трапчинка. — Жан-Клод беше петият по власт вампир в този град. Сега е трети.

Взирах се нагоре в нея и чаках да се засмее, да каже, че това е било шега. Тя продължи да се усмихва — с точно същата усмивка, като, че бе восъчна маска. Да не ме правеше на глупачка?

— Нещо е убило двама вампири-повелители? По-силни от… — наложи се да преглътна, преди да продължа — от Жан-Клод?

Усмивката й се разшири и мернах ръбчетата на зъбите й.

— Да, бързо схващаш. Това ти признавам. И вероятно така наказанието на Жан-Клод ще е по-малко… сурово. Той те препоръча, знаеше ли?

Поклатих глава и го погледнах. Не беше помръднал, дори не дишаше. Само очите му бяха насочени към мен. Тъмносини като среднощно небе, ярки почти като при треска. Още не беше ял. Защо тя не го оставяше да се нахрани?

— Защо ще бъде наказан?

— Нима се притесняваш за него? — Тя бе изненадана и при това ми се надсмиваше. — О, леле, не си ли ядосана, че те е въвлякъл в това?

Погледах го известно време. И разбрах какво съм видяла в очите му. Страх. Той се боеше от Николаос. Знаех също и че ако изобщо имам съюзник в тази стая, това е той. Страхът обвързва по-здраво и от любовта, и от омразата, а и действа далеч по-бързо.

— Не — отвърнах.

— Не, не! — Тя предъвка думата, произнасяйки я и така, и иначе, досущ имитация на дете. Внезапно заговори по-ниско и зряло, с глас, трептящ от горещина и гняв. — Добре. Ще ти поднесем дар, съживителке. Имаме свидетел на второто убийство. Видял е как Лукас умира. Ще ти разкаже всичко, което е видял, нали, Закари? — тя се усмихна на пясъчнорусия мъж.

Закари кимна. Излезе иззад креслото и ми се поклони ниско. Устните му бяха твърде тънки за лицето, а усмивката — крива. При все това леденозелените му очи не се отклониха от мен. Бях виждала това лице и преди, но къде?

Той пристъпи към една малка врата. Не я бях забелязала преди. Криеше се в трептящите сенки на факлите, но все пак трябваше да я забележа. Погледнах към Николаос и тя ми кимна с усмивка, разкривила устните й.

Беше скрила от мен вратата, без дори да разбера. Опитах се да се изправя, опирайки се на ръце. Грешка. Зинах и се надигнах с максималната бързина, за която ми стигаше смелост. Дланите ми вече бяха изтръпнали от синини и драскотини. Ако оцелеех до сутринта, щях да се чувствам като наритано кученце.

Закари отвори вратата с пищен жест, като магьосник, който дърпа завеса. На прага стоеше мъж. Беше облечен в останки от делови костюм. Имаше стройно тяло, с малко тлъстини на кръста — твърде много бири и твърде малко упражнения. Беше на около тридесет години.

— Ела — каза Закари.

Мъжът пристъпи в стаята. Беше ококорен от страх. На светлината на факлите пръстенът на кутрето му хвърляше мътни отблясъци. Нещастникът смърдеше на страх и смърт.

Все още беше загорял, очите му бяха все още жизнени. Би могъл да мине за човек по-добре от всеки вампир в тази стая, но беше повече труп от всички тях. Въпрос само на време. Нали си изкарвах хляба като вдигах мъртъвци. Мога да разпозная зомби от пръв поглед.

— Помниш ли Николаос? — попита Закари.

Човешките очи на зомбито се разшириха и розовината изчезна от бузите му. Проклятие, изглеждаше толкова жив!

— Да.

— Ще отговаряш на въпросите на Николаос, разбираш ли това?

— Разбрах! — Челото му се набръчка, сякаш се съсредоточаваше върху нещо, което не можеше да си спомни както трябва.

— Преди не искаше да отговаря на въпросите ни. Нали? — попита Николаос.

Зомбито поклати глава, втренчило в нея поглед, изпълнен със страхливо очарование. Сигурно и птичките гледат змиите по този начин.

— Измъчвахме го, но той прояви упоритост. След това, преди да продължим работата си, се обеси. Наистина трябваше да му вземем колана! — заключи нацупено вампирката със съжаление.

Зомбито я зяпаше.

— Аз… се обесих. Не разбирам. Аз…

— Той не знае ли? — попитах.

Закари се усмихна.

— Не, не знае. Не е ли страхотно? Знаеш ли колко е трудно да го направиш толкова човек, че да забрави как е умрял!

Знаех. Това значеше, че майсторът има много сила. Закари се взираше в объркания немъртвец все едно е произведение на изкуството. Безценно.

— Ти ли го вдигна? — попитах.

Николаос се обади:

— Не позна ли своя събрат-съживител? — и се засмя, леко, като полъх на далечни звънчета.

Взрях се в лицето на Закари. Той също ме оглеждаше внимателно. Изражението му бе каменно, но под окото му се забелязваше някакъв нервен тик. Признак на гняв, страх…? След това ми се усмихна широко и очаквателно. Отново ми се стори ужасно познат.

— Задай си въпроса, Николаос! Вече ще ти отговаря!

— Така ли е? — обърна се вампирката към мен. Поколебах се, изненадана, че търси мнението ми.

— Да.

— Кой уби вампира, Лукас?

Зомбито се взираше в нея с гърчещо се лице. Дишаше плитко и твърде бързо.

— Защо не ми отговаря?

— Въпросът е твърде сложен — обясни Закари. — Може и да не си спомня кой е Лукас.

— Тогава ти му задавай въпроси, а аз ще очаквам отговор! — В гласа на господарката тежеше заплаха.

Закари се обърна и разтвори театрално ръце.

— Дами и господа, и немъртви! — ухили се на тази шега. Никой друг не се и усмихна. И аз не я схванах.

— Видя ли да убиват вампир?

Зомбито кимна.

— Да.

— Как беше убит той?

— Сърцето му откъснато, главата — отрязана! — Гласът на нещастника бе изтънял от страх като хартия.

— Кой му извади сърцето?

Зомбито започна да клати глава, отново и отново, с бързи, конвулсивни движения.

— Не знам, не знам!

— Питай го какво е убило вампира! — обадих се аз.

Закари ме стрелна с поглед. Очите му бяха като зелено стъкло. Костите на лицето му изпъкваха. Гневът го бе превърнал в скелет с кожа от зебло.

— Това си е моето зомби и моя работа!

— Закари! — обади се Николаос.

Той се извърна сковано към нея.

— Въпросът е хубав. Разумен! — Тя говореше тихо и спокойно. Но не измами никого. Адът сигурно е пълен с такива гласове. Смъртоносни, но тъй хладнокръвни… Задай въпроса й, Закари!

Той се обърна отново към зомбито, свил юмруци. Не разбирах откъде идва гневът му.

— Какво уби вампира?

— Не разбирам! — в гласа на зомбито се усещаше паника като острие на нож.

— Що за твар му извади сърцето? Беше ли човек?

— Не.

— Беше ли друг вампир?

— Не.

Ето, затова зомбитата не стават за свидетели в съда. За да получиш отговори от тях, се налага да ги водиш за ръчичка, образно казано. Адвокатите те обвиняват, че насочваш свидетеля. Което си е истина, но не означава, че зомбитата лъжат.

— Тогава какво уби вампира?

Отново клатене на глава — напред-назад, напред-назад. Зомбито отвори уста, но не се чу нито звук. Явно се давеше с думите като че ли някой бе натъпкал хартия в гърлото му.

— Не мога!

— Какво имаш предвид с това „не мога“? — изкрещя му Закари и му удари шамар. Зомбито вдигна ръце, за да прикрие главата си. — Ти… ще… отговаряш! — Всяка дума се подчертаваше от шамар.

Зомбито падна на колене и се разплака.

— Не мога!

— Отговори ми, проклет да си! — Закари го ритна и то се срути на земята, свивайки се на плътна топка.

— Спри! — тръгнах към тях. — Спри!

Той ритна зомбито още веднъж, за последно, и се обърна към мен.

— Зомбито си е мое! Ще правя с него каквото си искам!

— Да, но е бил човешко същество! Заслужава малко повече уважение! — коленичих до хленчещото създание. Ясно усещах, че Закари се надвесва над мен.

Николаос се обади:

— Остави я на мира, засега!

Той стоеше, притиснат зад гърба ми като гневна сянка. Погалих зомбито по ръката. То се сви.

— Всичко е наред. Няма да те нараня!

Ха, няма да го нараня. Той се е самоубил, за да се измъкне. Но дори гробът не се е оказал безопасно убежище. До тази вечер щях да кажа, че никой съживител няма да вдигне мъртвец с такава цел. Понякога светът се оказва по-лошо място, отколкото ми се иска да призная.

Налагаше се да отлепя ръцете на зомбито от лицето му, след това да му обърна главата, за да ме погледне. Един поглед стигаше. Тъмните му очи бяха невероятно оцъклени от страх — такъв страх! От устата му се точеше тъничка лига.

Поклатих глава и се изправих.

— Пречупил си го.

— Да, съвсем права си! Никое проклето зомби няма да ме прави на глупак! Ще отговаря на въпросите!

Обърнах се, за да погледна в гневните очи на Закари.

— Не разбираш ли? Пречупил си ума му.

— Зомбитата нямат ум.

— Точно така, нямат. Имат — и то за много малко време — само спомена за онова, което са били. Ако се отнасяш добре с тях, могат да запазят личността си за седмица или дори повече, но това… — посочих зомбито и заговорих на Николаос. — Лошото отношение ускорява процеса. Шокът направо ги съсипва.

— Какво искаш да кажеш, съживителке?

— Този садист — забих пръст в Закари — е унищожил ума на зомбито. То няма да отговаря на други въпроси. За никого, никога.

Николаос се обърна като бледа буря. Очите й бяха от прозрачно стъкло. Думите й направо подпалваха стаята.

— Ти, арогантен… — през тялото й пролази тръпка от малките, обути в чехлички крачета до дългата, бялоруса коса. Очаквах, че дървеното кресло ще се запали и ще стане на пепел от пещта на гнева й.

Яростта разголи куклата-дете. Костите изпъкнаха под тънката като хартия кожа. Ръцете й заграбиха въздуха, дращеха и дърпаха. Заби пръсти в подлакътника на стола си. Дървото изпука и се счупи. Звукът отекна в каменните стени. А от гласа й направо ти оставаха белези от изгорено.

— Махай се оттук, преди да те убия! Вземи жената и я изпроводи до колата й. Ако ме подведеш отново, дори съвсем малко, ще ти разкъсам гърлото и децата ми ще се къпят под душа на кръвта ти!

Страхотна картинка, малко мелодраматична, но изящно нарисувана. Не бих го казала на глас. По дяволите, аз дори не дишах. Всяко движение би могло да привлече вниманието й. Вампирката се нуждаеше само от повод…

Закари явно също го усети. Поклони се, без да отклони очи от лицето й. След това мълчаливо тръгна към малката врата. Крачеше спокойно, сякаш смъртта не пробиваше дупки в гърба му. Поспря на прага и ми махна като че искаше да ме изпроводи джентълменски навън. Погледнах към Жан-Клод, все още застинал там, където го бе оставила Николаос. Не бях питала за гаранции за Кетрин, нямах такава възможност. Ситуацията се променяше твърде бързо. Отворих уста, може би Жан-Клод отгатна.

Накара ме да замълча с махване на гъвкавата си, бледа ръка. Стори ми се бяла като дантелата на ризата му. Очните му орбити горяха със син огън. Дългата, черна коса се вълнуваше около внезапно пребледнялото му като на мъртвец лице. Човешката му маска се топеше. Силата му блестеше през кожата и космите по ръцете ми настръхваха. Стегнах се, взирайки се в съществото, което представляваше Жан-Клод.

— Бягай! — извика ми той, сякаш искаше да ме зашлеви с глас. Направо прокървих от думите му. Поколебах се и мернах за миг Николаос. Тя левитираше, издигаше се съвсем бавно нагоре. Кичури коса като водорасли танцуваха около скелетоподобната й глава. Вдигна свитата си в ноктеста лапа длан. Костите и вените се виждаха под кехлибара на прозрачната й кожа.

Жан-Клод се завъртя и махна с опакото на ръката си, сякаш ме удряше. Нещо ме запрати върху стената и кажи-речи ме избута през вратата. Закари ме хвана за ръката и ме издърпа навън.

Измъкнах се от хватката му. Вратата се хлопна право в лицето ми. Прошепнах:

— Мили Боже!

Съживителят стоеше в подножието на тясно стълбище, което водеше нагоре. Подаде ми ръка. Лицето му блестеше от пот.

— Моля те! — и размаха длан като крило на пленена птичка.

Изпод вратата се промъкна миризма. Смърдеше на гниещи трупове. Смърдеше на подути тела, на разпукана кожа, която се цепи под слънцето, на кръв, забавена и гниеща в неподвижни вени. Задавих се и отстъпих назад.

— О, Боже! — прошепна Закари. Закри носа и устата си с длан, докато все още протягаше към мен другата си ръка.

Пренебрегнах жеста му, но пристъпих към стълбите. Той отвори уста да каже нещо, но вратата изпука. Дъските се разтърсиха и изтътнаха. Изпод вратата духна вятър. Косата ми се изправи от ураганния вихър. Отстъпихме няколко стъпала, а тежката дървена врата трепереше и се блъскаше срещу буря, която нямаше как да бъде там. Ураган на закрито? В щорма се просмукваше болестотворната миризма на гниеща плът. Спогледахме се. Настъпи миг, в който се обединявахме срещу тях или онова. Обърнахме се и хукнахме като кукли на конци.

Зад онази врата нямаше как да вилнее буря. Нямаше как вятърът да ни гони по тесните каменни стъпала, онази стая нямаше и гниещи трупове. Или имаше? Боже, не искам и да зная. Не искам и да зная!