Лоръл К. Хамилтън
Престъпни удоволствия (15)

15

Утрото се спусна по небето като завеса от светлина. На фона на лекия прилив на зората, Зорницата блестеше като диамант.

За два дни станах свидетелка на два изгрева. Започвах да се ядосвам. Номерът бе да реша на кого съм ядосана и какво да сторя по въпроса. Точно сега исках само да поспя. Останалото щеше да почака, налагаше се да почака. Вече часове наред карах на страх, адреналин и упоритост. В тихата люлка на колата усетих ясно тялото си. То не беше доволно.

Болеше ме да стискам волана, болеше и когато го въртях. Кървавите драскотини по ръцете ми изглеждаха по-зле, отколкото всъщност бяха — или поне така се надявах. Цялото ми тяло беше сковано. Всички подценяват синините. Те болят. И щяха да ме болят още повече, след като поспях върху им. Нищо не може да се сравни със събуждането сутрин след един хубав побой. Прилича на махмурлук, който обхваща цялото тяло.

Коридорът в блока ми беше тих. Тишината нарушаваше само съскащото пъшкане на климатика. Направо усещах всичките онези хора, заспали зад затворените си врати. Изпитвах желание да опра ухо в някоя, за да проверя дали ще чуя дишането на съседите си. Такава тишина! Часът преди зазоряване е на практика най-потайният. Това е мигът да останеш насаме и да се порадваш на тишината.

Единственият още по-тих час е три сутринта, а аз не съм фен на „три сутринта“.

Бях извадила ключовете, държах ги в ръка и почти докоснах вратата, когато внезапно осъзнах, че е открехната. Беше малка цепнатина, почти незабележима, но не съвсем. Отстъпих вдясно и притиснах гръб към стената. Дали „те“ бяха чули дрънченето на ключовете? И кой беше вътре? Адреналинът ми бликна като скъпо шампанско. Озъртах се, нащрек за всички сенки и движения на светлината. Тялото ми влезе в извънреден режим и се молех на Господ да е напразно.

Извадих пистолета си и се облегнах на стената. А сега какво? От вътрешността на апартамента не се чуваше нито звук, нищо. Можеха да са още вампири, но изгревът вече почти бе настъпил. Нямаше да са вампири. Кой друг би влязъл в апартамента ми? Поех си дълбоко дъх и издишах. Не знаех. Нямах ни най-малка представа. Човек би казал, че вече ще съм свикнала да не знам какво, по дяволите, става, но с това няма начин да се примиря. Само се ядосвам и малко се плаша.

Имах няколко избора. Можех да си тръгна и да се обадя на полицията, което не беше лоша идея. Но, като изключим влизането и умирането вместо мен, какво точно щяха да сторят те, на което аз да не съм способна? Неприемлив вариант. Можех да почакам в коридора, докато който е там вътре прояви любопитство. Това би отнело известно време, а и апартаментът можеше да е празен. Щях да се почувствам доста глупаво, ако стоя отвън часове наред с пистолет, прицелен в празно жилище. Бях уморена и исках да си легна. Проклятие!

Е, винаги можех да нахлуя вътре, открила огън. А, не. Можех да отворя вратата, легнала на пода и да застрелям хората вътре. Ако и те имаха оръжие. И ако изобщо имаше някой в жилището ми.

Най-умното щеше да е да надчакам взломаджиите, но бях уморена. Адреналиновият прилив спада под разочарованието от толкова много избори. Стига се до точка, в която си просто уморен. Не мислех, че мога да стоя отвън в климатизираната тишина и да остана нащрек. Щях да заспя, както си стоях права, но и това беше идея. А след още час съседите ми щяха да се размърдат и можеха да попаднат насред престрелка. Не, неприемливо. Каквото и да предприемех, трябваше да стане сега.

Решението бе взето. Добре. Няма по-добро средство за прочистване на мозъка от страха. Отдалечих се колкото се може повече от вратата и пресякох с насочен към нея пистолет. Придвижих се по стената от лявата страна към пантите. Отворих вратата навътре. Само бутване и се облягаш отново на стената, просто. Точно така.

Приклекнах на едно коляно с рамене, присвити така, сякаш бих могла да си сгуша главата като костенурка. Обзалагам се, че всеки би стрелял на нивото на гърдите и изстрелът ще мине над мен, защото присвита съм доста по-ниска.

Бутнах вратата с лявата си ръка и се хванах за касата. Сработи прекрасно. Пистолетът ми сочеше към гърдите на лошото момче. Само че ръцете му вече бяха вдигнати, а и ми се хилеше.

— Не стреляй! — каза. — Аз съм, Едуард!

Коленичих, втренчена в него; гневът ми се надигаше като гореща вълна.

— Ти, копеле такова! Знаел си, че съм отвън!

Той сплете пръсти.

— Чух ключовете.

Оглеждах внимателно стаята. Едуард беше обърнал към вратата натруфеното ми бяло кресло. Не забелязах да е местено нещо друго.

— Уверявам те, че съм съвсем сам, Анита.

— За това ти вярвам. Защо не ми се обади?

— Исках да видя дали все още си добра. Можех да те издухам, докато се колебаеше пред вратата, а ключовете ти подрънкваха така приятно…

Затворих и заключих вратата, макар че — честно казано — с Едуард вкъщи щеше да е по-безопасно да врътна ключа отвън, а не отвътре. Ако не го познавате, няма да ви се стори особено впечатляващ, нито пък страховит. Висок е около метър и седемдесет, жилав, рус, синеок и очарователен. Но, ако аз съм Екзекуторката, той е самата Смърт. Именно той е човекът, когото съм виждала да вкарва в действие огнехвъргачка.

Работили сме заедно преди време и Господ ми е свидетел, че с него се чувствах в безопасност. Носеше повече огнестрелни оръжия от Рамбо, само дето от време на време прекаляваше с невниманието към невинни зяпачи. Започнал бе кариерата си като наемен убиец. Поне това знаеха в полицията. Мисля, че хората бяха започнали да му изглеждат твърде лесна плячка, за това бе преминал на вампири и ликантропи. Знам само, че ако настъпи миг, когато ще му е по-удобно да ме убие, вместо да ми бъде „приятел“, той ще го стори. Едуард няма съвест. Това го превръща в идеалния убиец.

— На крака съм цялата проклета нощ, Едуард. И не съм в настроение за игричките ти.

— Колко зле си пострадала?

Свих рамене и простенах.

— Ръцете ме болят — най-вече синини. Добре съм!

— Нощният ти секретар каза, че си отишла на дамско парти… — гостът ми се ухили с блеснали очи. — Сигурно е било страхотно!

— Натъкнах се на един вампир, когото сигурно познаваш.

Той вдигна русите си вежди и оформи беззвучно възклицание с устни.

— Помниш ли къщата, която за малко да ни опече?

— Преди около две години. Убихме шестима вампири и двама хора-слуги.

Подминах Едуард и се проснах на дивана.

— Пропуснали сме един.

— Не, не сме! — говореше напълно уверено. Едуард в най-опасната си форма. Внимателно се вгледах в тила му.

— Имай ми доверие, като го казвам. За малко да ме убие тази вечер! — което беше само част от истината, известна също като лъжа. Ако вампирите не искаха да разказвам на полицията, определено не биха искали и Смъртта да знае. За тях Едуард беше далеч по-опасен от ченгетата.

— Кой точно?

— Онзи, който за малко не ме разкъса на парчета. Нарече се Валънтайн. Все още носи киселинните изгаряния, които му оставих.

— Светена вода?

— Ахъм.

Едуард дойде да седне при мен на дивана. Настани се в единия край, на известно разстояние.

— Разкажи ми! — беше втренчил очи в лицето ми.

Отклоних поглед.

— Няма какво толкова да се разказва!

— Лъжеш, Анита! Защо?

Втренчих се в него, гневът ме заля като цунами. Мразя, когато ме хващат в лъжа.

— По речния бряг има вампирски убийства. Откога си в града, Едуард?

Той се усмихна, макар че не бях сигурна на какво:

— Отскоро. Чух слух, че тази вечер ще се срещаш с главния вампир в града.

Не можах да се сдържа. Устата ми зейна, изненадах се прекомерно, за да го прикрия.

— Откъде, по дяволите, научи това?

Той изящно сви рамене:

— Имам си източници.

— Никой вампир няма да говори с теб, не и доброволно.

Отново свиване на рамене, което едновременно казваше всичко и абсолютно нищо.

— Какво си правил тази нощ, Едуард?

— А ти какво си правила, Анита?

Туше, мексиканска безизходица, както и да е.

— Тогава защо дойде при мен? Какво искаш?

— Искам местоположението на главния вампир. Дневната му спалня.

Бях се възстановила достатъчно, за да си сложа каменната физиономия и да не покажа изненада.

— Откъде бих могла да го знам?

— А знаеш ли го?

— Не! — изправих се. — Уморена съм и искам да си легна. Ако няма друго…?

Той също се надигна, все още усмихнат, сякаш знаеше, че съм излъгала.

— Ще поддържаме връзка. И ако се натъкнеш на информацията, която ми трябва… — той остави края на изречението да увисне във въздуха и тръгна към вратата.

— Едуард!

Той ме погледна през рамо.

— Да имаш случайно рязан автомат?

Отново вдигна вежди.

— Мога да ти намеря.

— Ще си платя.

— Не, брой го подарък.

— Не мога да ти кажа…

— Но знаеш, така ли?

— Едуард…

— Колко си загазила, Анита?

— Хлътнала съм до уши и потъвам бързо.

— Мога да ти помогна.

— Знам.

— Ако ти помогна, ще убия ли повечко вампири?

— Може би…

Той ми се усмихна — ослепителна, спираща дъха усмивка. Беше най-добрата му, в стил „готиното съседско хлапе“. И досега не съм решила дали усмивката му е истинска или е поредната маска. Може ли да стане истинският Едуард, ако обичате? Вероятно не.

— Приятно ми е да наранявам вампири. Включи ме в работата, ако можеш.

— Непременно.

Той поспря с длан на дръжката на вратата:

— Надявам се, че при другите си източници ще имам повече късмет, отколкото при теб!

— Какво ще стане, ако не успееш да намериш местоположението чрез някой друг?

— Ами, ще се върна.

— И?

— И ти ще ми кажеш онова, което искам да знам. Нали? — все още ми се усмихваше — очарователно и момчешки. В същото време искаше да каже, че ще ме измъчва, ако се наложи.

Преглътнах с усилие.

— Дай ми няколко дни, Едуард, и вероятно ще имам информацията, която ти трябва.

— Добре! По-късно днес ще ти донеса автомата. Ако не си вкъщи, ще го оставя на кухненската маса.

Не го попитах как ще влезе, ако не съм си вкъщи. Само би се усмихнал или засмял. Ключалките не са особена пречка за Едуард.

— Благодаря ти. За автомата, имам предвид.

— За мен е удоволствие, Анита! До утре! — той излезе навън и затвори вратата.

Страхотно. Вампири, а сега и Едуард. Денят вече бе навършил четвърт час. Не особено обещаващо начало. Заключих вратата, не че имаше особена полза, и си легнах. Браунингът „Хай Пауър“ се озова в резервното си скривалище, преработен кобур, прикрепен на таблата на леглото. Кръстът висеше като ледено парче метал на врата ми. Бях в безопасност, доколкото е възможно, и почти прекомерно уморена, за да ме е грижа.

Взех в леглото със себе си и още едно нещо — плюшена играчка, пингвин на име Зигмунд. Не спя често с него, само от време на време, след като някой се опита да ме убие. Всеки си има своите слабости. Някои хора пушат. Аз пък събирам плюшени пингвини. Ако не кажете на никого, и аз няма да кажа.