Лоръл К. Хамилтън
Престъпни удоволствия (37)

37

„Циркът на прокълнатите“ се помещава в стар склад. Името на заведението е изписано на покрива с цветни лампички. Около думите в застинала пантомима танцуват гигантски клоуни. Ако се вгледате внимателно в тях, ще забележите, че кучешките им зъби стърчат. Но трябва да се взирате много внимателно.

Стените на сградата са облепени с големи пластмасови листове, като в старомодна реклама. На едно от паната се вижда как бесят някакъв мъж, надписът гласи „Смъртта отнася дук Олкорт“. На друга от картините от гробището изпълзяват зомбита — „Вижте Смъртта да излиза от гроба“. Твърде грозна рисунка показва мъж, който е уловен между вълчата и човешката си форма — Фабиан, Върколакът. Има и други пана. Атракционите са доста. Нито един не ми се стори особено здравословен.

„Престъпни удоволствия“ прокарва тънка граница между забавлението и садизма. „Циркът“ прекрачва ръба и слиза дълбоко в бездната.

А ето ме да влизам вътре. О, каква чудесна утрин!

Шумът те удря още от вратата. Порив от карнавални звуци, натиск и шумолене на тълпата, стъпки на стотици хора. Светлината се лее и крещи в сто различни цвята, всички до един пронизващи окото, всички гарантират привличане на вниманието… или поне загуба на обяда. Разбира се, може и просто да се обаждаха нервите ми.

Миризмата се състоеше от аромат на захарен памук и пуканки, канелен мирис на слонски уши, вафлени фунийки, пот и под всичко това се долавяше специфична смрад, от която те полазват тръпки. Кръвта мирише като сладки медни монети, и точно тази миризма се долавяше на фона на всичко останало. Повечето хора не я разпознават. Но във въздуха се усещаше и нещо друго не просто кръв, а насилие. Разбира се, насилието няма собствен аромат. При все това винаги се долавя… нещо. Слаб намек за отдавна празни стаи и гниеща тъкан.

Не бях идвала тук преди, освен по полицейски задачи. И в момента не бих се отказала от присъствието на няколко униформени.

Тълпата се разделяше като море пред носа на кораб. Уинтър, господин Мускулчо, напредваше между посетителите и те инстинктивно се отдръпваха от пътя му. И аз бих отстъпила встрани, но не вярвах да ми се отдаде такава възможност.

Уинтър бе издокаран по типичния за шампион по фитнес начин. Дрехите му бяха бели, с имитация на зеброви ивици, и оставяха гола по-голямата част от торса му. От кръста надолу беше нахлузил трико, изпънато и нагърчено като че ли е втора кожа. Бицепсите му, без да са напрегнати, бяха по-големи отколкото обиколката на двете ми ръце взети заедно. Спря пред мен и се надвеси, явно доволен от ефекта.

— Слушай, този чутовен ръст по наследство ли се предава в рода ти или само ти си се пръкнал такъв? — поинтересувах се аз.

Уинтър се намръщи и присви очи. Според мен не схвана шегата. Е, какво да се прави.

— Последвай ме! — заяви той. След което се обърна и тръгна обратно през тълпата.

Предполагам, че от мен се очакваше да го последвам като добро момиченце. По дяволите. В единия ъгъл на склада бе опъната голяма синя шатра. Хората се редяха край нея и показваха билетчетата си. Някакъв мъж подвикваше с тътнещ глас:

— Кажи-речи време за шоуто, народе! Покажи си билета и влизай! Виж обесника! Дук Олкорт ще бъде екзекутиран право пред очите ти!

Поспрях се да послушам. Уинтър не ме чакаше. За щастие широкият му бял гръб не се губеше в тълпата. Наложи се да подтичвам, за да го догоня. Мразя, когато ми се случва така. Чувствам се като детенце, което търчи след някой възрастен. Но ако малко тичкане се окажеше най-лошото ми преживяване тази нощ, положението щеше да е направо розово…

Имаше и нормално по размер виенско колело, чийто бляскав връх се извисяваше почти до тавана. Някакъв тип ми подаде бейзболна топка.

— Изпробвайте късмета си, малка госпожице!

Не му обърнах внимание. Мразя да ме наричат малка госпожица. Хвърлих едно око на строените в очакване да бъдат спечелени награди. Имаше множество плюшени животни и грозни кукли. Играчки бяха най-вече хищници — меки плюшени пантери, мечки с размера на пеленаче, петнисти змии и гигантски прилепи с меки зъби.

До лабиринта с огледалата билети продаваше плешивко с бял клоунски грим. Зяпаше децата, които влизаха в стъклената му къща. Направо усещах тежестта на погледа му върху гърбовете им, сякаш запомняше всяка щриха от дребните им телца. Нищо не би могло да се промъкне в тази бляскава река от стъкло без негово знание.

Следваща по ред подминахме Къщата на смеха, обкръжена с още повече клоуни и огласявана от писъци, следвани от внезапно шумно съскане на въздух. Металният тротоар към дълбините на атракциона се люлееше и огъваше. Малко момченце почти падна. Майка му го изправи на крака. Защо ли някой родител би домъкнал детето си тук, на това страховито място?

Имаше дори Къща с призраци — голям майтап. Даже малко нещо досадно, ако питате мен. Та нали цялото извратено място беше дом на ужасите!

Уинтър спря пред малка врата, водеща към кулисите. Намръщи ми се, почти скръстил масивните си ръце върху също тъй масивните си гърди. Ръцете му не се сгъваха особено успешно — имаше твърде много мускули по тях, но поне се стараеше.

Отвори вратата. Влязох вътре. Нащрек до стената бе застанал високият, плешив мъж, който видях с Николаос онзи първи път. Имаше извънредно изразителни поради липсата на коса очи (няма в какво друго да си спреш погледа) и на красивото му, тясно лице бе изписано същото изражение, с което учителите в началното училище се обръщат към проблематичните деца. Трябва да бъдеш наказана, млада госпожичке. Но какво ли бях сбъркала?

Гласът на мъжа беше дълбок, с лек английски акцент, ошлайфан, но човешки.

— Претърси я за оръжия преди да слезем долу!

Уинтър кимна. Защо да говориш, когато и жестовете вършат работа? Големите му длани вдигнаха якето ми и измъкнаха пистолета. Бутна ме с рамо, за да се обърна. Намери и втория пистолет. Наистина ли бях смятала, че ще ме оставят да внеса оръжие? Да, май така си мислех. Каква съм глупачка.

— Провери й ръцете за ножове.

По дяволите.

Уинтър задърпа ръкавите на якето, сякаш се канеше да ги откъсне.

— Чакай малко! Просто ще го съблека. Ако толкова ти се иска, преджоби проклетото чудо…

Господин Мускул откри ножовете в каниите под мишниците ми. Плешивият претърси жълтия шлифер за скрити оръжия. Не попадна на такива. Уинтър опипа краката ми отгоре до долу, но не особено старателно. Пропусна канията на глезена. Имах си едно оръжие, а те не знаеха за него. Точка за мен.

Надолу по дългото стълбище и към празната тронна зала. Може би си пролича по изражението ми, защото плешивият съобщи:

— Господарката ни очаква заедно с приятеля ти.

Той водеше, докато слизахме по стълбите. Уинтър се тътреше отзад. Вероятно смятаха, че ще хукна да се спасявам. Да, бе. И къде да ида?

Спряха пред тъмницата. Откъде ли знаех, че ще стане така? Плешивият почука два пъти на вратата — не много силно, но не и лекичко.

Поел едва тишина… после отвътре отекна висок, звънък смях. Настръхнах. Не исках да се виждам отново с Николаос. Не исках да попадам пак в килията. Копнеех да си ида у дома!

Вратата се отвори. Валънтайн махна щедро с ръка:

— Влизай, влизай!

Този път носеше сребърна маска. Просмукан от кръв кичур кестенява коса беше прилепнал над очите му.

Сърцето ми скочи в гърлото. Жив ли си, Филип? Силите ми стигнаха, колкото да не изпищя.

Валънтайн отстъпи встрани, сякаш очакваше, че ще мина покрай него. Погледнах към безименния плешивец. Изражението му бе неразгадаемо. Махна ми да вървя напред. Какво можех да сторя? Тръгнах.

Това, което видях, ме закова още на горната площадка. Не можах да отида по-навътре. Нямах сили. Обри стоеше до стената отсреща, ухилен до уши. Косата му още беше руса, изражението — зверско. Николаос бе издокарана в широка бяла рокля, която придаваше на кожата й тебеширен оттенък. С нея косата й изглеждаше като бял памук. Беше обсипана с капки кръв, сякаш някой бе заредил писалка с червено мастило и я беше изпръскал с нея.

Сиво-сините й очи ме поглъщаха. Пак се засмя смях пищен, чист и извратен. Нямам по-подходяща дума. Извратен. Погали голите гърди на Филип с бялата си, опръскана с кръв ръка. Прокара пръст по зърното му и се разсмя отново.

Той беше прикован към стената за китките и глезените. Дългата му, кестенява коса бе паднала напред и прикриваше едното му око. Мускулестото му тяло бе покрито с ухапвания. Кръв се лееше по загорялата му кожа на тънки пурпурни ручейчета. Бе втренчил в мен едното кафяво око, другото оставаше скрито под косата. В погледа му прочетох отчаяние. Знаеше, че са го довели да умре по този начин, и нямаше как да се спаси. Но аз, аз можех да сторя нещо! Трябваше да мога! Боже, нека има с какво да му помогна!

Плешивият тип ме побутна по рамото и аз подскочих. Вампирите се разсмяха. Мъжът — не. Тръгнах надолу по стъпалата и спрях на няколко крачки от Филип. Той не ме погледна.

Николаос докосна голото му бедро и прокара пръст нагоре по него. Той се напрегна целия и сви юмруци.

— О, чудесно си прекарваме с любовника ти тук! — заяви вампирката. Гласът й бе сладък както винаги. Въплъщение на детската невинност. Кучка.

— Той не ми е любовник.

Тя нацупи долната си устна.

— О, Анита, не ме лъжи! Не е забавно! — Господарката пристъпи напред — слабите й бедра се люлееха в ритъма на някакъв вътрешен танц. Посегна към мен, аз отстъпих и се блъснах в Уинтър.

— Съживителке, съживителке — каза вампирката, кога ще се научиш да не се бориш с мен?

По мое мнение не очакваше отговор, така че се сдържах.

Николаос отново посегна към мен с окървавената си, нежна ръчица.

— Уинтър може да те държи, ако така искаш? Стой мирна, иначе ще те накараме да не мърдаш.

Страхотен избор. Останах неподвижна. Гледах как бледите пръсти се приближават към лицето ми. Забих нокти в дланите си. Вампирката ме докосна по челото и усетих студената влага на кръвта. Погали ме от слепоочието надолу по бузата и прокара пръсти по горната ми устна. Мисля, че спрях да дишам.

— Оближи устни! — нареди.

— Не — отвърнах.

— О, каква си ми упорита! Да не би Жан-Клод да ти е дал смелостта си?

— Какви, по дяволите, ги дрънкаш?

Очите й потъмняха. Навъси се. Внезапно заговори като възрастна, с толкова горещ глас, че можеше да ме опържи:

— Не се дръж нагло, Анита! Не ти отива! Знам малката ти тайна!

— Представа си нямам за какво ми говориш! — отвърнах и казвах истината. Не разбрах гнева й.

— Щом искаш, можем да си играем още малко! — Вампирката внезапно се озова до Филип — дори не я видях да помръдва. — Това изненадва ли те, Анита? Все още владея града. Имам сили, за които ти и твоят господар не сте и сънували.

Моят господар? За какво, по дяволите, ми говореше тя? Аз си нямах господар.

Тя отри ръце в торса на Филип, точно на ребрата. Докосването й изтри кръвта и отдолу се показа кожата гладка и недокосната. Стоеше пред него и не стигаше дори до ключицата му. Танцьорът затвори очи. Николаос отметна глава, мернах зъбите й, устните се изтеглиха назад и…

— Не! — пристъпих към тях.

Дланта на Уинтър се стовари на рамото ми. Той поклати глава — бавно и внимателно. Не биваше да се намесвам.

Вампирката заби зъби в хълбока на Филип. Цялото му тяло се стегна, вратът се изви конвулсивно, ръцете му изпънаха веригите.

— Остави го на мира!

Забих лакът в корема на Уинтър. Той изсумтя и така стисна рамото ми с пръсти, че ми се прииска да пищя. Обгърна ме с ръце, притисна ме здраво към гърдите си и ме обездвижи.

Николаос отлепи лице от кожата на Филип. По брадичката й капеше кръв. Облиза устни с малкото си розово езиче.

— Каква ирония — изрече с глас, с години по-стар, отколкото щеше да бъде някога тялото й. — Изпратих Филип да те прелъсти. Вместо това го прелъсти ти…

— Не сме любовници! — чувствах се глупаво, притисната към гърдите на Уинтър.

— Няма да помогнеш нито на него, нито на себе си, като отричаш! — заяви Николаос.

— А с какво ще си помогнем? — попитах.

Тя махна с ръка и Уинтър ме пусна. Отстъпих встрани от него, извън обсега му. Така се озовах по-близо до Николаос, което надали беше подобрение в положението ми.

— Нека обсъдим бъдещето ти, Анита! — тя тръгна нагоре по стълбите. — А също и това на любимия ти!

Предположих, че има предвид Филип, но не я поправих. Безименният плешивко ми махна да я последвам по стълбите. Обри се приближаваше към пленника. Щяха да останат заедно тук. Неприемливо.

— Николаос, моля те!

Може би именно вълшебната думичка я накара да се обърне.

— Да?

— Искам да те помоля за две неща…

Тя ми се усмихваше, развеселена от мен. Задоволство на възрастен, видял дете да използва нова дума. Не ми пукаше какво си мисли за Екзекуторката, щом постигах онова, което исках.

— Помоли ме! — съгласи се вампирката.

— Първо, когато тръгнем, всички вампири да излязат оттук… — тя все още ме зяпаше усмихната, значи засега ледът не бе започнал да се пука под краката ми. — И второ, да ми позволиш да поговоря с Филип насаме.

Тя се засмя — високо и буйно, като разлюлени от бурен вятър камбанки.

— Горда си, смъртна! Признавам ти го. Започвам да виждам онова, което и Жан-Клод е открил в теб.

Пропуснах този коментар покрай ушите си, тъй като имах чувството, че не схващам част от подтекста.

— Може ли да получа онова, за което помолих?

— Наречи ме „господарка“ и ще го получиш.

Преглътнах. В настъпилата тишина гласът ми прозвуча като изстрел.

— Моля… господарке! — Ето, не се задавих с думата в крайна сметка.

— Много добре, съживителке, много добре! — Без да има нужда Николаос да добави и дума, Валънтайн и Обри се изкачиха по стълбите и излязоха навън. Дори не възразиха. Само по себе си това също бе страховито.

— Ще оставя Бърчард на горната площадка. Той е с човешки слух. Ако шепнеш, няма да може да те чуе.

— Бърчард? — попитах.

— Да, съживителке, Бърчард — моят човешки слуга! Вампирката ме погледна така, сякаш току-що бе споделила нещо важно. Изражението ми явно не я задоволи. Намръщи се. След това решително се обърна, развявайки белите си поли. Уинтър я последва като послушно пале на стероиди.

Бърчард, доскоро безименният плешивко, застана на пост пред затворената врата. Взираше се право пред себе си, а не гледаше в нас.

— Филип, какво стана?

Гласът му излизаше едва-едва от продраното гърло писъците са вредни за гласните струни. Наложи се да се надигна на пръсти и кажи-речи да се притисна в него, за да го чувам.

— „Престъпни удоволствия“ — те ме взеха оттам.

— Робърт не ги ли спря?

Кой знае защо, това ми се струваше важно. Бях срещала Робърт само веднъж, но дълбоко в себе си умирах от яд, че не е защитил Филип. Той отговаряше за собствеността, когато го нямаше Жан-Клод. Филип беше част от тази собственост.

— Не беше достатъчно силен…

Изгубих равновесие и се наложи да се подпра на съсипаните му гърди. Отскочих назад, изпънала пред себе си окървавените си длани.

Филии затвори очи и се облегна на стената. Адамовата му ябълка заподскача, докато преглъщаше. На гърлото му имаше две пресни ухапвания. Щяха да му източат кръвта до капка, ако някой от вампирите не се увлечеше прекомерно преди това.

Наведе глава и се опита да ме погледне, но косата му падаше и в двете очи. Избърсах кръвта в панталоните си и се върнах да застана почти на пръсти до него. Отметнах кичура от очите му — неуспешно. Започваше да ме ядосва. Прокарах пръсти през косата му, докато не си остана встрани от лицето. Беше по-мека, отколкото изглеждаше и бе затоплена от горещината на тялото му.

Филип почти ми се усмихна. Гласът му пресекваше, когато прошепна:

— Допреди няколко месеца щях да си плащам за това!

Зяпнах го, после осъзнах, че се опитва да се пошегува. Боже. Голяма буца заседна в гърлото ми.

Бърчард се обади:

— Време е да тръгваш!

Взирах се в очите на танцьора — съвършено кафяви, — а огънят на факлите се отразяваше в тях като в черни огледала.

— Няма да те оставя тук, Филип!

Той стрелна с поглед мъжа на стълбите, после отново се извърна към мен. Страхът му придаваше вид на детинска безпомощност.

— До скоро виждане! — каза ми.

Отдръпнах се назад.

— Можеш да разчиташ на това!

— Не е умно да я караш да чака! — обади се Бърчард.

Вероятно беше прав. Двамата с Филип се гледахме още няколко секунди. Сънната му артерия подскачаше под кожата, сякаш се опитваше да избяга. Гърлото ме болеше — не можех да дишам. Светлината на факлите замъгли зрението ми. Обърнах се встрани и тръгнах към стълбите. Ние, яките като желязо убийци на вампири, не плачем. Или поне не публично. Или поне не и когато можем да се сдържим.

Бърчард ми отвори вратата. Погледнах през рамо към Филип и му махнах като идиотка. Той ме проследи как си отивам, очите му внезапно заизглеждаха ужасно големи — като на дете, което гледа как родителят му напуска стаята, преди да е прогонил всички чудовища.

Налагаше се да го оставя така — сам и безпомощен. Господ да ми е на помощ.