Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Анита Блейк, ловецът на вампири (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Guilty Pleasures, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 106 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008)

Издание:

Превод: Елена Павлова

Редактор: Милена Иванова

Дизайн на корицата: Бисер Тодоров

Предпечатна подготовка: Николай Стефанов

Издателска къща „ИнфоДАР“, София, 2005

 

Ace edition, October 1993

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Osiana)

40

Жан-Клод седеше на гравирания трон. Усмихваше ми се и протегна дългопръстата си ръка. Каза ми:

— Ела!

Носех дълга, бяла рокля с дантели по нея. Никога досега не се бях сънувала в подобни дрехи. Погледнах нагоре към Жан-Клод. Явно той избираше облеклото, не аз. Страх заседна в гърлото ми. Заявих:

— Сънят е мой!

Той протегна и двете си ръце и повтори:

— Ела!

И аз отидох при него. Роклята шумолеше и стържеше по камъните, постоянен натрапчив шум. Лазеше ми по нервите. Внезапно се озовах пред вампира. Той придърпа ръцете ми към дантелите, които красяха предницата на ризата му и насила ме накара да напълня шепи с тях.

После сви длани върху моите и ги стисна здраво. Накрая разкъса ризата си с помощта на моите собствени ръце.

Гърдите му бяха гладки и бледи, а черните косъмчета по средата образуваха къдрава линия. Космите се сгъстяваха по стегнатия му стомах, невероятно черни на фона на белия му корем. Белегът от изгаряне беше твърд, лъскав и не на място на фона на съвършеното му тяло.

Жан-Клод ме хвана за брадичката с едната си ръка и вдигна лицето ми нагоре. С другата си ръка докосна гърдите си, точно под дясното зърно. По бледата кожа блесна кръв, която потече надолу в ярка пурпурна линийка.

Опитах се да се дръпна, но пръстите му се забиха в челюстта ми като менгеме. Извиках:

— Не!

Ударих го с лявата си ръка. Той ме хвана за китката и ме удържа. Използвах дясната ръка да се подпра на пода и да бутам с колене. Той ме стискаше за челюстта и ръката като набучена на карфица пеперуда. Можеш да се движиш, но не можеш да се измъкнеш. Смъкнах се до седнало положение, като го накарах да се навежда все по-ниско и по-ниско към земята. Свали ме.

Ритнах го с цялата си сила. И двата ми крака се удариха в коляното му. Вампирите могат да изпитват болка. Жан-Клод пусна брадичката ми толкова внезапно, че паднах по гръб. Той сграбчи и двете ми ръце и ме изправи на крака, приковавайки тялото ми от двете страни с крака. Седеше в креслото, управлявайки с колене краката ми и оковал с пръсти ръцете ми, все едно с верига.

Висок, звънък смях изпълни стаята. Николаос стоеше отстрани и ни наблюдаваше. Смехът й отекна в стаята, нараствайки все повече и повече, като полудяла музика.

Жан-Клод прехвърли и двете ми китки в едната си ръка — нямаше с какво да го спра. Със свободната си ръка ме погали по бузата, проследявайки линията на шията ми. Сви пръсти в основата на черепа и започна да стиска.

— Жан-Клод, моля те, не прави това!

Той притискаше лицето ми все по-близо и по-близо до раната на гърдите си. Борех се, но пръстите му се впиваха в главата ми — като част от мен.

— НЕ!

Смехът на Николаос премина в думи:

— Ако изтриеш грима, отдолу всички си приличаме, съживителке!

Изпищях:

— Жан-Клод!

Гласът му се спусна като кадифе, топъл и тъмен, плъзгаше се през мислите ми.

— Кръв от кръвта ми, плът от плътта ми, две съзнания в едно тяло, две души, сплетени в една… — за една кратка, ярка секунда го видях и го почувствах. Цяла вечност с Жан-Клод. Докосването му… завинаги. Устните му. Кръвта му.

Примигнах и успях да изтръгна звук от гърлото си, когато устните ми вече почти докосваха раната на гърдите му. Можех да се пресегна и да я близна.

— Жан-Клод, не! Жан-Клод! — пищях. — Боже, помогни ми!

И това го извиках.

Мрак — и някой ме разтърсва за рамото. Дори не се замислих. Инстинктите ми влязоха в действие. Пистолетът от таблата се озова в ръката ми, прицелен от упор.

Нечия ръка притисна китката ми под възглавницата, обръщайки пистолета към стената и нечие тяло ме прикова.

— Анита, Анита! Едуард е! Погледни ме!

Примигнах срещу Едуард, който държеше ръцете ми. Дишането му леко се беше ускорило.

Погледнах пистолета в ръката си, после пак партньора си. Все още ме държеше здраво. Предполагам, че няма защо да го виня.

— Добре ли си? — попита той.

Кимнах.

— Кажи нещо, Анита!

— Имах кошмар — обясних.

Едуард поклати глава:

— Леле, леле… — и полека ме пусна.

Пъхнах пистолета обратно в кобура му.

— Кой е Жан-Клод? — поинтересува се наемният убиец.

— Защо?

— Викаше името му.

Прокарах длан по челото си — потта ми беше лепкава. С пот бяха просмукани и дрехите, в които спях. Кошмарите започваха да ми лазят по нервите.

— Колко е часът? — В стаята беше твърде тъмно, сякаш слънцето беше залязло. Стомахът ме присви. Ако наближаваше здрач, Кетрин не би имала никакъв шанс.

— Не се шашкай — просто се заоблачи. Имаш още поне четири часа до залеза.

Поех си дъх и се заолюлявах към банята. Наплисках лицето и врата си със студена вода. В огледалото ме посрещна бледо като на смъртник отражение. Дали сънят бе дело на Жан-Клод, или на Николаос? Ако е била тя, дали вече ме управляваше? Нямах отговор. Нямах отговор за нищо.

Когато се върнах, Едуард си седеше на бялото кресло. Гледаше ме, сякаш бях извънредно интересен вид насекомо, каквото не му е попадало досега в ръцете.

Подминах го и позвъних в кабинета на Кетрин.

— Здрасти, Бети, Анита Блейк е. Кетрин там ли е?

— Здравейте, госпожице Блейк. Мислех, че знаете тя и госпожица Мейсън ще бъдат извън града от тринадесети до двадесети — на наносите са.

Кетрин ми беше споменала, но аз забравих. Най-сетне бях извадила късмет. Тъкмо навреме.

— Изключила съм, Бети. Благодаря много! Благодарна съм ти повече, отколкото можеш да си представиш.

— Радвам се да бъда от полза. Госпожица Мейсън е назначила първата проба на шаферските рокли за двадесет и първи…

Каза го, сякаш така бих се почувствала по-добре. Нищо подобно.

— Няма да забравя. Доскоро!

— Приятен ден!

Затворих и звъннах на Ървин Гризуолд. Той е репортер в „Сейнт Луис Пост Диспач“. Освен това е върколак. Върколакът Ървинг. Не звучи особено добре, ама пък, кое ли име звучи? Върколакът Чарлз? Тц. Джъстин, Оливър, Уилбър, Брент? Тъц.

Ървинг вдигна на третото позвъняване.

— Анита Блейк е.

— О, здрасти, к’во ста’а? — звучеше подозрително, сякаш не се сещам да се обадя, ако няма да искам нещо от него.

— Познаваш ли някой плъхолак?

Той мълча почти прекалено дълго, после отбеляза:

— Какво по-точно искаш да знаеш?

— Не мога да ти кажа.

— Тоест, търсиш помощта ми, но от това няма да получа статия.

Въздъхнах.

— Нещо такова.

— Тогава защо да ти помагам?

— Не ме измъчвай, Ървинг! Дала съм ти колкото щеш причини. Моята информация те качи за първи път на първа страница, нали? Тъй че не ме мъчи.

— Малко сме криви днес, а?

— Познаваш ли плъхолаци или не?

— Познавам.

— Трябва да предам съобщение на Краля на плъховете.

Ървинг подсвирна провлачено — пронизващ звук в слушалката.

— Не искаш нищо особено, а? Може и да успея да те срещна с плъхолака, когото познавам, но не и с краля им.

— Предай на Краля на плъховете следното съобщение… имаш ли под ръка писалка?

— Винаги — отвърна той.

— „Вампирите не са ме довършили и не съм направила онова, което искат“.

Ървинг ми го прочете за всеки случай. Потвърдих, че текстът е правилен и той се обади:

— Забъркала си се с вампири и плъхолаци, и аз не получавам правата…

— Никой няма да докопа тази история, Ървинг! Твърде кърваво ще стане.

Той помълча за миг.

— Добре. Ще се опитам да ти уредя среща. Ще знам какво става по някое време тази нощ.

— Благодаря, Ървинг!

— Внимавай, Блейк. Мразя да губя най-добрите си източници на сведения за първа страница!

— И аз — признах си.

Веднага щом затворих телефона, той звънна. Вдигнах слушалката автоматично. Ако телефонът звъни, ти го вдигаш — въпрос на дългогодишен навик. Вярно, имам телефонен секретар, но не толкова отдавна, че да си променя привичката.

— Анита, Бърт е.

— Здрасти, Бърт… — въздъхнах тихичко.

— Знам, че работиш по случая с вампирите, но изникна нещо, което може да те заинтересува.

— Бърт, вече съм загазила до уши. Още нещо и може да не доживея да утре…

Човек би могъл да си помисли, че Бърт поне ще попита дали съм добре. Как съм. Но не, не и шефът ми.

— Томас Дженсен се обади днес.

Изправих се стреснато.

— Дженсен ли?

— Точно така.

— Ще ни остави ли да го направим?

— Не нас, а теб. Специално за теб помоли. Опитах се да го накарам да вземе някой друг, но той не пожела. И трябва да бъде тази вечер. Бои се, че ще се откаже.

— По дяволите… — промърморих тихо.

— Да му звънна да откажа или ще ми определиш час за срещата?

Защо всичко трябва да ти се стоварва отведнъж на главата? Риторичният въпрос на живота.

— Нека се видим тази вечер, при падането на пълния мрак.

— Това е, моето момиче! Знаех си, че няма да ме изоставиш.

— Не съм твое момиченце, Бърт. Колко ти плаща той?

— Трийсет хиляди долара. Петте хиляди аванс вече пристигнаха по специален куриер.

— Ти си зъл човек, Бърт.

— Да — съгласи се той. — И добре ми се плаща, благодаря! — и затвори, без да си вземе довиждане. Господин Очарование.

Едуард се взираше в мен.

— Да не би току-що да прие работа за вдигане на мъртвец за тази вечер?

— Полагане на мъртвец в гроба всъщност, но — да.

— Дали вдигането на мъртъвци ти го взема?

— Кое? — не го разбрах.

Той сви рамене:

— Енергия, издържливост, сила…

— Понякога.

— Ами тази работа? Тя ще ти вземе ли енергия?

Усмихнах се.

— Да.

Едуард поклати глава:

— Не можеш да си позволиш да си изтощена, Анита!

— Няма да съм изтощена — отвърнах. Поех си дълбоко дъх и се опитах да измисля как да обясня на партньора си ситуацията. — Томас Дженсен загубил дъщеря си преди двайсет години. Преди седем накара да я вдигнат като зомби.

— Е, и?

— Тя се е самоубила. По онова време никой не знаеше причината. Едва по-късно научихме, че господин Дженсен малтретирал сексуално дъщеря си и именно заради това тя е посегнала на себе си.

— И той я е върнал от мъртвите… — Едуард се намръщи. — Нали не искаш да кажеш, че…

Размахах ръце, сякаш можех да изтрия твърде живия образ пред очите си.

— Не, не, нищо такова. Човекът почувствал угризения и я събуди, за да й каже, че съжалява.

— И?

— Тя не пожелала да му прости.

Наемният убиец поклати глава:

— Не разбирам.

— Вдигна я от гроба, за да й се извини, но тя бе умряла в омраза и страх от него. Зомбито не искаше да му прости, а той не пожела да я върне обратно. И разпадането на разсъдъка и тялото й му послужиха за нещо като наказание…

— Исусе!

— Аха — съгласих се аз. Отидох до гардероба и извадих спортния си сак. Едуард носи оръжия в неговия — аз си слагах съживителските принадлежности в моя. Понякога нося и комплекта за убиване на вампири. На дъното на сака се валяше кибритчето, което ми даде Закари. Пъхнах го в джоба на панталона си. Не мисля, че Едуард ме видя. Не обръща внимание, ако уликата не седне и не залае. Продължих с обясненията:

— Дженсен най-сетне се е съгласил да я положи в гроба, ако го направя аз. Той е нещо като легенда сред съживителте. Най-близкото нещо до градска легенда, което си имаме.

— И защо тази вечер? Ако е чакал седем години, защо не изчака още няколко нощи?

Продължавах да подреждам вещите си в сака.

— Настоявал. Страхува се, че няма да събере смелост, ако чака още. Освен това може и да не съм сред живите след няколко нощи. А нищо чудно той да не допусне друг да го извърши…

— Това не е твой проблем. Не ти си събудила това зомби.

— Не, но преди всичко съм съживител. Убиването на вампири е… странична дейност. Аз съм съживител. Това не е просто професия.

Едуард все още ме зяпаше:

— Не разбирам защо, но схващам, че трябва да го направиш.

— Благодаря.

Той се усмихна:

— Ти си знаеш. Ще имаш ли нещо против да дойда с теб, за да се убедя, че няма да те открадне някой, докато си там?

Замислих се.

— Виждал ли си събуждане на зомби?

— Не.

— Не си гнуслив, нали? — ухилих му се. Той ме гледаше с внезапно вледенени сини очи. Цялото му лице се промени. Не се забелязваше ни следа от изражение — нищо, освен ужасния студ. Празнота. Веднъж един леопард ме бе гледал по същия начин през решетките на клетката — не с емоция, която разбирам, а толкова чужди мисли, че все едно живеем на различни планети. Твар, която би могла да ме убие — умело, ефикасно, защото това е предназначена да върши, ако е гладна или раздразнена от мен…

Не припаднах от страх и не избягах от стаята с писък, но ми трябваше известно усилие да се сдържа.

— Доказа гледната си точка, Едуард. Прибирай в клетката егото си на идеален убиец и да вървим!

Погледът му не се върна към нормалното незабавно, но се позатопли — като зората, пробиваща си път на хоризонта.

Надявах се Едуард никога да не обърне този поглед към мен. Ако го стореше, един от нас щеше да умре. И по-всяка вероятност това щях да съм аз.