Лоръл К. Хамилтън
Престъпни удоволствия (3)

3

Моника Веспучи носеше значка с надпис „Вампирите също са хора“. Твърде необещаващо начало за вечерта. Блузата й беше копринена, високата твърда яка подчертаваше тъмния й тен, добит в солариум. Косата й беше къса, прическата — изящна, гримът — перфектен.

Значката би трябвало да ми подскаже какво дамско парти е планирала. Някои дни просто трудно се усещам.

Носех черни джинси, ботуши до коленете и пурпурна блуза. Косата ми подхождаше на дрехите — черни къдри точно над раменете на червената блуза. Плътното, почти черно-кафяво на очите ми подхожда на косата. Само кожата ми изпъква — твърде бледа на фона на латинската чернота. Едно много старо гадже веднъж ме описа като малка китайска кукла. Каза го като комплимент, но аз не го приех така. Имам си причини да не ходя често на срещи.

Блузата с дълги ръкави прикриваше ножа на дясната ми китка и белезите на лявата ръка. Оставих пистолета си заключен в багажника на колата. Не смятах, че дамското парти може да излезе от релси чак дотам.

— Толкова съжалявам, че отложих планирането за последния момент, Кетрин! Ето защо сме само тричките. Всички други си имаха работа! — обади се Моника.

— О, представи си, хората си имали планове за петък вечер! — възхитих се аз.

Тя ме зяпна така, сякаш се опитваше да прецени дали се шегувам или напротив.

Кетрин ме погледна предупредително. Дарих и двете с най-добрата си ангелска усмивка. Веспучи ми отвърна. Кетрин не се подлъга.

Моника започна да танцува по тротоара, весела като пиян омар. Беше пила само две питиета с вечерята. Много лош знак.

— Бъди мила! — изсъска Кетрин.

— Че какво съм казала?

— Анита! — прозвуча досущ като баща ми, когато закъснявах прекалено.

Въздъхнах.

— Просто днес не си забавна!

— Смятам да съм ужасно забавна! — тя протегна ръце към небесата. Носеше смачканите останки на деловия си костюм. Вятърът духна дългата й, медночервена коса. Така и не съм успяла да реша дали Кетрин ще е по-хубава, ако си отреже косата, така че човек първо да забелязва лицето й, или косата я прави красива.

— Ако се налага да се откажа от малкото си почивни нощи, значи трябва да се забавлявам — и то страхотно! — каза тя.

Имаше нещо в начина, по който го каза. Погледнах я изпитателно.

— Нали не смяташ да се напиваш до падане под масата, а?

— Може би! — тя се ухили лукаво.

Кетрин знаеше, че не одобрявам — или по-скоро, че не разбирам пиянството. Не ми харесваше да си разхлабвам задръжките. Ако смятах да излизам от релси, държах да съм на волана и да контролирам степента на отклонение.

Оставихме колата на паркинг две пресечки по-назад. От онези с кованите железни огради. Край реката няма много място за паркиране. Тесните тухлени улици и древни тротоари са предназначени за коне, не за коли. Улиците бяха прясно измити от лятната буря, вилняла и преминала по време на вечерята. Първите звезди блестяха над главите ни като диаманти, пришити върху кадифе.

Моника извика:

— Разбързайте се, повлекани!

Кетрин ме погледна и се ухили. И в следващия миг хукна към колежката си.

— О, мътните да ви вземат! — промърморих. Може би, ако бях пила на вечеря, щях и аз да се разтърча, но се съмнявам.

— Не се дръж като стара чанта! — подвикна ми Кетрин.

Стара чанта ли? Догоних ги и ходом. Моника се кикотеше. Просто бях сигурна, че ще се кикоти. Облягаха се една на друга с Кетрин, обхванати от пристъп на веселие. Подозирам, че може да се надсмиваха и над мен.

Моника се успокои достатъчно, за да имитира фалшив сценичен шепот:

— Знаеш ли какво има зад ъгъла?

Всъщност знаех. Последното убийство на вампир бе станало само на четири пресечки оттук. Намирахме се в района, наричан от вампирите „Квартала“. Хората пък го наричат Крайречния или Кървавия площад, зависи дали искат да прозвучи грубо или не.

— „Престъпни удоволствия“ — отвърнах.

— О, боже, развали изненадата!

— Какви са тия престъпни удоволствия? — попита Кетрин.

Моника се изкикоти.

— О, боже, боже, изненадата все пак не е развалена! — тя хвана младоженката за ръката. — Ще ти хареса много, обещавам!

Може би щеше да й хареса — аз знаех, че на мен няма да ми допадне, но все пак ги последвах зад ъгъла. Табелата беше великолепна — неон в цвета на артериална кръв. За мен този символизъм е чиста загуба на време.

Изкачихме се по трите широки стъпала и ето ти един вампир, застанал пред въртящата се врата. Беше подстриган съвсем късо и имаше малки, светли очички. Масивните му рамене сякаш щяха да разкъсат по шевовете черната тениска. Нима фитнесът не се обезсмисля след смъртта?

Още от фоайето чувах тежката смес от гласове, смях и музика. Този пищен, наситен звук от бърборенето на много хора в тясно пространство предполагаше, че си прекарват добре.

Вампирът стоеше до вратата съвсем неподвижен. Да, в него се долавяше движение — живост, поради липсата на по-добра дума. Надали е бил мъртъв повече от двадесет години, най-много. В тъмното изглеждаше почти като човек, дори и за мен. Тази вечер вече бе хапнал. Кожата му бе розова и свежа. Изглеждаше едва ли не с червени бузки. Да, прясната кръв определено е полезна! Моника го стисна за ръката.

— О, виж само какви мускули!

Вампирът се ухили и оголи зъбите си. Кетрин зина. Той се ухили още по-широко.

— Бъз е старо приятелче, нали, Бъз? Вампирът Бъз? Боже, ужасно.

Но той кимна.

— Влизайте, Моника! Масата ви очаква!

Маса ли? Що за връзки имаше тази въртиопашка? „Престъпни удоволствия“ беше един от най-горещите клубове в Квартала и не приемаше резервации.

На вратата имаше голяма табела: „Не се допускат никакви кръстове, разпятия или други свещени предмети!“. Прочетох табелата и я подминах. Нямах намерение да си свалям кръста.

Обля ни пищен, мелодичен глас:

— Анита, колко се радвам да те видя!

Гласът принадлежеше на Жан-Клод, собственик на клуба и вампир-повелител. Изглеждаше точно както се очакваше от неговия вид. Мека, леко къдрава коса, покриваща високата бяла дантелена яка на старовремска риза. Дантелата на свой ред се изливаше върху бледите му ръце с дълги пръсти. Ризата беше разкопчана широко и разкриваше стегнатите му голи гърди, обкръжени от още нагънати дантели. Повечето хора не биха могли да носят такава риза. Вампирът й придаваше извънредно мъжествен вид.

— Вие двамата се познавате? — Моника явно се изненада.

— О, да — кимна Жан-Клод. — Ние с госпожица Блейк сме се срещали и преди!

— Помагах на полицията в някои дела в Крайречния.

— Тя е техният специалист по вампирите — той придаде на тази дума мекота и топлина, и смътна лъст.

Моника се изкиска. Кетрин се взираше в Жан-Клод с ококорени очи и невинен поглед. Побутнах я и тя подскочи, сякаш се събуди от сън. Не си дадох труда да шепна, тъй като знаех, че той и бездруго ще ме чуе:

— Важен съвет относно безопасността — никога не гледай вампир в очите!

Тя кимна. Забелязах първите намеци за страх в изражението й.

— Никога не бих навредил на такава прекрасна млада дама! — Домакинът улови дланта на Кетрин и я вдигна към устните си. Просто докосване с устни. Приятелката ми се изчерви.

Жан-Клод целуна ръка и на Моника. Погледна ме и се засмя.

— Не се бой, малка ми съживителке! Няма да те докосна! Това би било измама!

Той пристъпи и застана до мен. Взирах се решително в гърдите му. Там, почти скрит сред дантелата, се различаваше белег от изгаряне. Имаше форма на кръст. Колко ли десетилетия бяха минали, откакто някой бе забил кръста в плътта му?

— Но и да носиш кръст е нечестно предимство!

Какво можех да кажа? Той беше прав по своя си начин.

Какъв срам, че вампирите не могат да бъдат наранени просто от нещо с формата на кръст. В такъв случай Жан-Клод би загазил сериозно. За нещастие, кръстът трябва да бъде осветен и подкрепен с вяра. Атеист, който го размахва срещу вампир, е много жалка гледка. Той изрече името ми така, сякаш целуваше кожата ми.

— Анита! За какво си мислиш?

Гласът му беше толкова успокоителен. Искаше ми се да погледна и да видя изражението, което вървеше в комплект с думите. Жан-Клод беше заинтригуван от частичния ми имунитет към него. Също и от кръстовидния белег от изгорено на ръката ми. Смяташе белега за забавен. Всеки път, когато се срещахме, той правеше всичко възможно да ме омае, а аз — да не успее. Поне засега печелех.

— Никога преди не си възразявал, че си нося кръста!

— Да, но тогава си била по полицейска работа, а сега не си!

Взирах се в гърдите му и се питах дали дантелата е толкова мека, колкото изглежда; вероятно не беше.

— Толкова ли нямаш доверие в собствената си сила, малка съживителке? Нима вярваш, че цялата ти устойчивост срещу мен почива на това парче сребро на врата ти?

Не, не вярвах в това, но знаех, че и то помага. Жан-Клод беше, както сам си признаваше, на двеста и пет години. За два века вампирът набира много сили. Но пък ме обвиняваше, че съм страхливка. А аз не бях.

Вдигнах ръка и разкопчах верижката. Той отстъпи назад, и ми обърна гръб. Кръстът се изля като сребърна река в дланта ми. Руса жена — човек — се появи до мен. Подаде ми номерче и взе кръста. Хаха, гардеробиерка за свети вещи!

Внезапно се почувствах гола без кръста си. С него и спях, и се къпех.

Жан-Клод отново се приближи.

— Няма да устоиш на представлението довечера, Анита! Все някой ще те омае!

— Не! — възразих. Но е трудно да си корав, когато се взираш в нечии гърди. За да коравее, човек има нужда от контакт лице в лице, но в случая не разполагах с тази възможност.

Вампирът се засмя. Сякаш ме погали — като вихрено потъркване на животинска козина. Топло и все пак напомнящо за смъртта.

Моника ме хвана за ръката.

— Никога няма да забравиш тази нощ!

— Това заплаха ли е?

Жан-Клод се засмя отново — топъл и ужасен смях.

— Тук е място за наслада, Анита, не за насилие!

Моника вече ме дърпаше.

— Побързай, че представлението ще започне!

— Представление ли? — попита Кетрин.

Наложи се да се усмихна:

— Добре дошла в единствения на света вампирски стриптийз-клуб, Кетрин!

— Шегуваш се!

— Честна скаутска! — погледнах пак към вратата, не знам защо. Жан-Клод стоеше напълно неподвижен — никаква следа от живец, сякаш изобщо го нямаше там. След това помръдна, едната му бледа ръка се вдигна към устните. Прати ми въздушна целувка от другия край на залата. Нощното забавление започваше!