Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Анита Блейк, ловецът на вампири (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Guilty Pleasures, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 106 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008)

Издание:

Превод: Елена Павлова

Редактор: Милена Иванова

Дизайн на корицата: Бисер Тодоров

Предпечатна подготовка: Николай Стефанов

Издателска къща „ИнфоДАР“, София, 2005

 

Ace edition, October 1993

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Osiana)

4

Масата ни направо опираше в сцената. В залата ехтеше смях и възбуден брътвеж, чуваха се и престорени писъци, докато вампирите-сервитьори обикаляха около масите. Долавяше се и страх като подводно течение. Онази странна тръпка, каквато изпитваш на влакчето на ужасите и на филми на ужасите. Безопасен страх.

Лампите угаснаха. В заведението отекнаха високи и треперливи писъци. За миг истински страх. После гласът на Жан-Клод се разнесе от мрака:

— Добре дошли в „Престъпни удоволствия“. Тук сме, за да ви служим! Да превърнем в истина и най-ужасните ви мисли!

Гласът му бе като кадифен шепот в късните нощни часове. Дявол го взел, много беше добър!

— Питали ли сте се някога какво е да усетите дъха ми по кожата си? Устните ми на врата си? Твърдото драсване на зъбите. Сладката, остра болка от захапването. Сърцето ви, което бие трескаво до моите гърди. Кръвта ви, която се влива във вените ми. Да споделите себе си. Да ми дадете живот. Като знаете, че наистина не бих могъл да живея без вас, без всички вас…

Вероятно причината се криеше в интимността на тъмнината, но наистина имах чувството, че говори специално на мен. Че аз съм избраницата му, специалната жертва. Не, не бях права. Всяка жена в клуба изпитваше същото. Всички до една бяхме негови избраници. И вероятно в това предположение имаше повече истина, отколкото във всичко друго.

— Първият господин тази вечер споделя фантазиите ви. Искал е да знае какво е усещането от най-сладката целувка на света. Изпитал я е преди вас, за да ви каже, че е невероятно! — Тишината изпълни мрака дотолкова, че чувах собственото си сърцебиене ясно и високо. — Филип е при нас!

Моника прошепна:

— Филип!

През публиката премина обща въздишка, която се превърна в тих напев:

— Филип, Филип…

Надигайте се в мрака като молитва.

Лампите започнаха да оживяват като в края на филм. В средата на сцената стоеше човек. Бяла тениска обгръщаше торса му — не беше чак Мистър Мускул, но бе добре сложен. Нищо прекомерно. Черно кожено яке, прилепнали джинси и боти допълваха картинката. Би могъл да идва направо от улицата. Гъстата му, кестенява коса стигаше почти до раменете.

В здрачната тишина се разнесе музика. Той се раздвижи под звуците й, съвсем леко въртейки бедра. Започна да съблича коженото яке, движеше се почти като на забавен кадър. Меката музика придоби ритъм. Ритъм, с който неговото тяло се движеше, въртеше се… Якето се озова на сцената. Мъжът позяпа известно време публиката, позволявайки ни да видим каквото има да се види. И двете му ръце бяха покрити с виещи се белези плътта направо бе образувала планини от ръбовете им.

Преглътнах мъчително. Не бях сигурна какво ще стане, но имах ясното усещане, че няма да ми хареса.

Танцьорът отметна с две ръце дългата коса от лицето си. Завъртя се и пристъпи към края на сцената. Стоеше близо до масата ни и гледаше към нас. Шията му приличаше на ръцете на наркоман.

Наложих си да отклоня очи. Всичките онези малки, спретнати следи от ухапване — мънички чисти белези. Погледнах встрани и видях, че и Кетрин се взира в скута си. Моника се бе навела напред в креслото си с полуоткрехнати устни.

Мъжът сграбчи тениската със силните си ръце и дръпна. Тя се скъса с прашене и оголи гърдите му. Публиката се разпищя. Неколцина извикаха името му и танцьорът се усмихна. Усмивката му бе омайваща, бляскава, секси, като топящ се в устата шоколад.

По гладкия му, гол гръден кош имаше белези — бели и розови, нови и стари. Седях и просто зяпах с отворена уста.

Кетрин прошепна:

— Мили Боже!

— Прекрасен е, нали? — попита Моника.

Погледнах я. Твърдата й яка се беше изместила, разкривайки две спретнати пробивни ранички, доста стари — почти заздравели. Исусе Христе!

Музиката избухна в пулсиращ хаос. Мъжът танцуваше, въртеше се, кръжеше, влагаше силата на тялото си във всяко движение. Около лявата му ключица имаше бяло кълбо белези — разранено и разкривено. Стомахът ми се сви, Някой вампир бе прехапал ключицата му, беше го гризал, както куче — парче месо. Знаех, защото и аз имах същия белег. Всъщност имам много такива белези.

В ръцете на хората никнеха банкноти като гъби след дъжд. Моника размахваше парите си като знаме. Не исках Филип да идва към нашата маса. Наложи се едва ли не да гушна Моника, за да ме чуе при целия този шум.

— Много те моля, не го води насам!

Но още докато тя се обръщаше да ме погледне, забелязах, че е твърде късно. Филип с многото белези стоеше на сцената и гледаше надолу към нас. Втренчих се в тъй човешките му очи.

Виждах пулса на гърлото на Моника. Тя облиза устни, очите й бяха като чинийки. Пъхна парите в колана на панталоните му.

Ръцете й полазиха по белезите като нервни пеперуди. Тя притисна лице към стомаха на танцьора и започна да ги целува, оставяйки по тях червени следи от червило. Той коленичи и тя продължи да го целува, прилепвайки устни все по-нагоре и по-нагоре по гърдите му.

Накрая Филип се наведе и тя притисна устни към лицето му. Мъжът отметна косата от врата си, сякаш знаеше какво иска Моника. Тя ближеше най-пресните му белези с малкото си розово езиче, като котка. Чувах треперливото свистене на дъха й. Ухапа го — сключи зъби над раната. Филип трепна от болка или просто от изненада. Моника стисна зъби и запреглъща. Смучеше раната.

Спогледах се с Кетрин през масата. Тя ги зяпаше, вцепенена от изумление.

Тълпата направо побесня, пищеше и размахваше пари. Филип се отдръпна от обожателката си и пристъпи към друга маса. Моника се присви след него, отпусна глава в скута си и увеси ръце отстрани.

Нима бе припаднала? Посегнах да я побутна по рамото и осъзнах, че не искам да я докосвам. Стиснах я внимателно. Тя трепна и обърна глава да ме погледне. В очите й бе изписано същото лениво удоволствие, каквото придава и сексът. Повечето червило се бе изтрило и устните й изглеждаха много бледи. Не беше припаднала — просто се къпеше в прилива на насладата.

Отдръпнах се от нея и изтрих длан в панталона си. Ръцете ми се потяха.

Филип се върна на сцената. Беше спрял да танцува. Просто стоеше там. Моника бе оставила малък объл белег на врата му.

Усетих как над тълпата се понася първият полъх на древно съзнание. Кетрин попита:

— Какво става?

— Всичко е наред — отвърна Моника. Стоеше изправена на стола си, все още с полузатворени очи. Облиза устни и протегна ръце над главата си.

Кетрин се обърна към мен.

— Анита, какво е това?

— Вампир — отвърнах аз.

На лицето й се изписа страх, но не задълго. Гледах как страхът избледнява под тежестта на ума на вампира. Тя бавно се обърна да гледа Филип, докато той чакаше на сцената. Кетрин не беше в опасност. Масовата хипноза не е лична, нито трайна.

Вампирът не беше стар колкото Жан-Клод, нито толкова добър. Седях си и усещах натиска и течението на стотина години мощ, но те не бяха достатъчни. Усетих то как се движи между масите. Даваше си ужасно много труд, за да се увери, че горките хорица няма да забележат влизането му. Щеше просто да изникне насред тях като по магия.

Човек не изненадва често вампирите. Обърнах се да гледам как върви към сцената. Лицата на всички, които виждах, бяха омагьосани, сляпо извърнати напред, в очакване. Вампирът беше едър на ръст, с високи скули, изящен като манекен, като скулптура. Беше твърде мъжествен, за да е красавец и твърде съвършен, за да е истински.

Премина между масите, облечен в типичните вампирски дрехи — черен смокинг и бели ръкавици. Спря до една маса, далеч от мен, за да позяпа. Държеше публиката в шепата на ума си, безпомощна и търпелива. Но ето ме мен, която се взирах в него, макар и не право в очите му.

Тялото му се скова от изненада. Нищо не подобрява духа на едно момиче така, както да наруши покоя на стогодишен вампир.

Гледах покрай него и към Жан-Клод. Той също ме зяпаше. Вдигнах чашата си за поздрав. Той ми отвърна с леко кимване.

Високият вампир застана до Филип. Очите на танцьора бяха безизразни като на всички хора. Заклинанието или каквото там беше, се оттече. Само с мисъл вампирът събуди публиката и присъстващите въздъхнаха изумено. Магия.

Гласът на Жан-Клод запълни внезапната тишина.

— Това е Робърт. Приветствайте го на сцената!

Тълпата подивя — ръкопляскаха и пищяха. Кетрин ръкопляскаше заедно с всички други. Явно бе останала впечатлена.

Музиката отново се смени, пулсираше и тътнеше във въздуха, почти болезнено високо. Вампирът Робърт започна да танцува. Движеше се с добре овладяна жестокост, в такт с музиката. Хвърли белите си ръкавици в публиката. Едната кацна в краката ми. Оставих я там.

Моника възкликна:

— Вдигни я!

Поклатих глава.

Друга жена се наведе от съседната маса. Дъхът й миришеше на уиски.

— Не я ли искаш?

Пак поклатих глава.

Тя се изправи, явно за да вземе ръкавицата. Моника я изпревари. Жената седна с нещастен вид.

Вампирът се беше съблякъл и демонстрираше огромния си гръден кош. Легна на сцената и направи няколко лицеви опори на върховете на пръстите си. Публиката подивя. Не останах впечатлена. Знаех, че може да вдигне кола вместо щанга, стига да пожелае. Какво са няколко лицеви опори в сравнение с това?

Той започна да танцува около Филип. Мъжът на свой ред се обърна с лице към него, разперени ръце, леко приведен, сякаш се готвеше да го нападне. Обикаляха се един друг. Музиката полека затихна, докато останаха само отделни акорди, подчертаващи движенията на сцената.

Вампирът започна да приближава Филип, а той се движеше така, сякаш искаше да избяга. Робърт внезапно се премести, блокирайки бягството му.

Не го видях да помръдва. Просто изникна пред мъжа. Не го видях да се движи! Страхът изкара въздуха от гърдите ми като ледена баня. Не бях усетила умствения му номер, но той го извъртя!

Жан-Клод стоеше само на две маси от мен. Вдигна бледата си ръка да ме поздрави. Копелето е надничало в ума ми, а аз не съм го хванала! Публиката изпъшка и аз се съсредоточих върху сцената.

И двамата бяха коленичили, вампирът беше приковал едната ръка на Филип зад гърба му. С другата сграбчи дългата му коса и дръпна врата му назад под болезнен ъгъл.

Очите на човека бяха ококорени и пълни с ужас. Вампирът не го беше приспал. Не го беше приспал! Той беше в съзнание и бе уплашен. Мили Боже! Задъхваше се, гърдите му се надигаха и спадаха на къси паузи.

Вампирът погледна към публиката и изсъска, зъбите му блеснаха на светлината на лампите. Съскането превърна прекрасното му лице в муцуна на звяр. Гладът му заля публиката. Нуждата му беше толкова силна, че и моят стомах се сви.

Не, нямаше да съпреживявам това заедно с него. Забих нокти в дланта си и се съсредоточих. Усещането избледня. Болката помагаше. Разтворих треперещите си пръсти и погледнах четирите полумесеца, които бавно се изпълваха с кръв. Гладът гореше около мен, изпълваше тълпата, но не и мен — не и мен.

Затиснах дланта си със салфетка и се постарах да си придам неангажиращ вид.

Вампирът отметна глава.

— Не! — прошепнах.

Той нанесе удар и заби зъби в плътта. Филип изписка и клубът му отвърна. Музиката заглъхна напълно. Никой не помръдваше. Муха да бръмнеше, щеше да се чуе.

Тихи, влажни смучещи звуци изпълниха тишината. Филип застена пискливо. Отново и отново — тихи, безпомощни хленчове.

Погледнах тълпата. Те бяха заедно с вампира, преживяваха глада му, нуждата, а и храненето му. Може би споделяха и ужаса на Филип, не знам — бях встрани от това и се радвах, че съм успяла.

Вампирът се изправи и остави Филип да падне на сцената, отпуснат и неподвижен. Неволно се изправих. Покритият с белези гръб на мъжа се сгърчи при поемането на дълбок, разтърсващ дъх, сякаш се бореше направо със смъртта. Нищо чудно и така да беше.

Той беше жив. Пак си седнах на мястото. Коленете ми поддаваха. По дланите ми течеше пот и пареше в раничките от ноктите. Той беше жив и изпитваше наслада. Нямаше да повярвам, ако някой ми го разкажеше. Бих го нарекла лъжец.

Вампироман. Мили Боже, вече бях видяла всичко на света!

Жан-Клод прошепна:

— Кой иска целувка?

За секунда никой не помръдна, после тук-там се надигнаха ръце, стиснали пари. Не много, но достатъчно.

Повечето хора изглеждаха объркани, сякаш са се събудили от лош сън. Моника държеше банкноти.

Филип лежеше, където го бяха захвърлили, гърдите му се надигаха и спадаха.

Вампирът Робърт приближи до Моника. Тя пъхна парите в панталона му. Той пък притисна кървавата си, зъбата уста към устните й. Целувката беше дълга и дълбока, с език. Двамата се вкусваха взаимно.

Вампирът се отдръпна от Моника. Тя го прегръщаше през врата, опита се да го върне, но той се откъсна. Обърна се към мен. Поклатих глава и му показах празните си ръце. Няма пари за теб!

Той посегна към мен, бърз като змия. Нямах време за мислене. Столът ми издрънча на пода. Стоях, точно извън обхвата му. Никой обикновен човек не би забелязал движението му. Залозите, както се казва, се вдигаха. Сред публиката се надигна бръмчене на гласове, докато хората се опитваха да разберат какво точно става. Нищо особено, просто дружката-съживител от съседната пряка, хора, няма защо да се вълнувате. Вампирът все още ме зяпаше.

Внезапно Жан-Клод се озова до мен, без да успея да го забележа.

— Добре ли си, Анита?

Гласът му обещаваше неща, за които думите дори не могат да намекнат. Обещания, прошепнати в тъмни стаи под прохладни чаршафи. Той ме всмукна, търкулна ума ми като сладка глътка за алкохолика и усещането беше приятно. Удар-Писък-Тътен отекнаха в ума ми и прогониха вампира, задържаха го на място.

Пейджърът ми се раззвъня. Примигнах и се облегнах на масата. Жан-Клод се пресегна да ме подхване.

— Не ме докосвай! — казах.

Той се усмихна:

— Както обичаш!

Натиснах копчето на пейджъра, за да го усмиря. Благодаря ти, Боже, че си го окачвам на колана, вместо да го пъхам в чантата си. Иначе не бих го чула. Обадих се от телефона на бара. Полицията искаше съдействието ми в гробището „Хилкрест“. Налагаше се да работя в почивната си нощ. Ура! — и то от сърце!

Предложих да взема Кетрин с мен, но тя искаше да остане. Каквото и да казват за вампирите, те са очарователни. Чарът им върви в комплект с другите сечива на занаята — като пиенето на кръв и бачкането нощем. Е, правото на избор си е нейно.

Обещах да дойда навреме, за да откарам момичетата вкъщи. След това си взех кръста от гардеробиерката на свещени предмети и го пъхнах под блузата си.

Жан-Клод стоеше до вратата. Отбеляза:

— Почти те бях спипал, моя малка съживителке!

Погледнах го в очите и после бързо сведох поглед.

— „Почти“ не се брои, кръвопийско копеле!

Жан-Клод отметна глава и се разсмя. Смехът му ме последва в нощта като кадифена ласка по гръбнака.