Лоръл К. Хамилтън
Престъпни удоволствия (36)

36

Не исках да се връщам в апартамента си. Тази вечер Едуард щеше да намине. Трябваше да му кажа къде спи Николаос денем, иначе щеше да ми измъкне сведението насила. Сложна работа. А сега го смятах и за убиеца, който търсех. Още по-сложно.

Най-доброто, за което се сетих, беше да го избягвам. Нямаше да го мотая вечно, но може би щеше да ме сполети вдъхновение и да се сетя как да оправя нещата. Добре де, надали имаше особено голям шанс за такова нещо, но надеждата умира последна.

Може би Рони имаше съобщение за мен. Нещо полезно. Бог знае че имах нужда от всяка помощ, каквато можех да получа. Вкарах колата в някакъв сервиз, където забелязах монетен телефон отпред. Притежавах от онези модерни телефонни секретари, които ми позволяваха да си прослушам съобщенията, без да се налага за целта да се прибирам у дома. Може би щях да избегна Едуард тази нощ, ако отседнех в хотел. Уф. Ако имах каквото и да е твърдо доказателство под ръка, на часа бих звъннала в полицията.

Изслушах как лентата съска, после щракане; след това: „Анита, Уили е на телефона. Хванаха Филип. Онзи тип, дето беше с теб. Причиняват му ужасни неща. Трябва да дой…“ — телефонът замлъкна рязко. Сякаш разговорът бе прекъснат.

Стомахът ми се сви. Дойде ред на второто съобщение.

„Знаеш кой е. Чула си съобщението на Уили. Ела и си го прибери, съживителке! Всъщност не се налага да заплашвам сладкия ти любовник, нали?“ — Смехът на Николаос изпълни слушалката, накъсан и бездушен поради записа.

Чу се шумно щракване и се разнесе гласът на Едуард.

— Анита, кажи ми къде си. Мога да ти помогна.

— Те ще убият Филип — отвърнах. — Освен това ти не си на моя страна, не забравяй!

— В момента съм най-близо до определението „съюзник“.

— В такъв случай Бог да ми е на помощ! — затворих му с трясък. Снощи Филип бе опитал да ме защити. Сега си плащаше за това. Изревах: — Дявол да го вземе!

Някакъв тип си наливаше бензин от колонката и ме погледна притеснено.

— Какво ме зяпаш? — изкрещях срещу него.

Той сведе очи и се съсредоточи старателно върху пълненето на резервоара си.

Настаних се зад волана на колата и поседях няколко минути неподвижна. Бях толкова ядосана, че треперех. Усещах напрежението чак в зъбите си. По дяволите. По дяволите! Бях прекалено ядосана, за да карам. Нямаше да съм от помощ на Филип, ако пътем катастрофирах.

Опитах се да дишам дълбоко и бавно. Не ми помогна. Запалих двигателя.

— Никаква превишена скорост, не мога да си позволя да ме спират ченгетата. Карай полека, Анита, полека!

Понякога си говоря самичка. Давам си много добри съвети. Случва се дори да ги следвам.

Включих на скорост и излязох на пътя — внимателно. Гневът сковаваше гърба, раменете и врата ми. Стисках волана прекалено силно и открих, че дланите ми още не са заздравели напълно. Тук-там остро ме пронизваха болки от раничките, но не бяха достатъчно силни. В целия свят нямаше да се събере толкова болка, че да ме отърве от гнева.

Филип страдаше заради мен. Също като Кетрин и Рони. Стига толкова! Никакви глупости повече! Смятах да си прибера танцьора, да го спася, доколкото ми е по силите; след това щях да предам цялата проклета гадост на полицията. Без доказателства, ахам, без нищо, с което да подкрепя твърденията си. Просто се изнизвах, преди да пострадат още хора.

Гневът почти стигаше да скрие страха под себе си. Ако Николаос измъчваше Филип заради снощи, може би нямаше да ми се зарадва особено. Канех се да сляза отново по онези стъпала към бърлогата на вампирката-повелител, при това посред нощ. Погледната от тази страна, идеята хич не беше добра.

Гневът избледняваше под порой от студен, разтреперващ до кости страх.

— Не!

Нямаше да ида там ужасена. Стисках с нокти и зъби гнева си. От доста време насам това беше най-близкото до омраза състояние, в което бях изпадала. Омраза, ето една емоция, която разлива топлина по цялото тяло.

Омразата, като цяло, се основава на страх — по един или друг начин. Така си е. Увих се в гнева си, с намек за омраза, и в дъното на всичко това — ледена топка от чист ужас.