Лоръл К. Хамилтън
Престъпни удоволствия (35)

35

Върнах се в църквата в 8:45 същата вечер. Небето бе тъмно-пурпурно. Розови облаци се излежаваха по хоризонта, сякаш весели дечица бяха раздърпали и оставили да се топи захарен памук. Същинският мрак отстоеше само на няколко минути. Гулите вече сигурно бяха наизлезли. Но на вампирите им оставаше да изчакат още няколко удара на сърцето.

Стоях на стълбите пред църквата и се възхищавах на залеза. Не се забелязваха следи от кръв. Белите стъпала бяха така лъскави и новички, сякаш този следобед не се беше случвало нищо особено. Но аз помнех. Предпочетох да се потя в юлската жега, но да помъкна арсенала си. Имах да крия не само презраменния кобур и деветмилиметровия, плюс допълнителни муниции, но и ножове в кании на двете ръце. Файърстарът беше затъкнат отвътре на колана, приготвен за едновременна стрелба и с дясна ръка. Имах си дори нож, закрепен на глезена.

Разбира се, нито едно от оръжията ми не би спряло Малкълм. Той беше един от най-могъщите вампири-повелители в града. След близките ми срещи с Николаос и Жан-Клод смеех да твърдя, че е трети по ред. А в класация като тази, третото място е твърде почетна позиция.

Тогава защо да се конфронтирам с него? Защото не знаех какво друго да предприема.

В един трезор бях оставила писмо, описващо подробно подозренията ми за Църквата и всичко останало. Нали всички си имат такива застраховки? Рони знаеше за писмото, а и на бюрото на секретаря в „Съживители ООД“ стоеше бележка. Ако не се обадех да отменя изпращането, в понеделник сутрин щеше да замине към Долф.

Едно покушение върху живота ми и ето ме тотална параноичка. Боже, боже.

Паркингът беше препълнен. Хората влизаха в църквата на малки групички. Малцина идваха просто пеша, без коли. Взирах се внимателно в тях. Вампири преди да се е стъмнило съвсем? Ами не, просто човешки същества.

Разкопчах леко шлифера си. Не ми се искаше да стряскам паството, като демонстрирам открито оръжието си.

Точно до вратата раздаваше брошури млада жена, чиято кестенява коса бе оформена с гел в изкуствена вълна над едното око. Помощничка в църквата, предположих. Тя се усмихна и каза:

— Добре дошли! За първи път ли ви е?

Отвърнах на усмивката й, любезно, сякаш не носех достатъчно оръжия да поваля половината им паство.

— Имам уговорена среща с Малкълм.

Усмивката й не трепна. Ако изобщо нещо се промени, то тя се разшири и забелязах херпес от едната страна на начервената й уста. Според мен момичето не знаеше, че съм убила човек днес. Като цяло хората не ми се усмихват, ако знаят такива подробности.

— Почакайте минутка, да намеря кой да застане на вратата! — тя се отдалечи и потупа по рамото един младеж. Прошепна нещо в ухото му и му бутна брошурите в ръката.

Върна се при мен, приглаждайки с длан роклята си в бургундско червено.

— Бихте ли ме последвали?

Накара го да прозвучи като въпрос. Какво ли би сторила, ако й откажех? Вероятно щеше да ме погледне озадачено. Младежът приветстваше някаква току-що пристигнала двойка. Мъжът носеше костюм, жената беше в модерна рокля, с чорапогащник и сандали. Спокойно биха могли да посещават и моята църква… която и да е църква. Докато следвах помощничката по протежение на кораба към вратата, съзрях и двойка, облечена в постмодернистичен пънк. Или както там го наричат днес. Косата на момичето приличаше на тази на Булката на Франкенщайн, боядисана в розово и зелено. След втория поглед не бях съвсем сигурна — може би розовото и зеленото красяха момчето. Ако е така, то приятелката му беше подстригана толкова късо, че на главата си имаше по-скоро четина.

Църквата на вечния живот привлича широк спектър последователи. Разнообразие — това бе ключовата дума. Тя се обръща към агностиците, към атеистите, към средностатистическия човек с разбити илюзии, а и към онези, които така и не са решили какъв път да изберат. Църквата беше почти пълна, а здрачът все още не бе паднал напълно. Тепърва предстоеше да се появят вампирите. Като изключим Великден и Коледа, отдавна не бях виждала толкова пълна черква. Празнично християнство… По гърба ми пролази тръпка.

Това беше наистина най-пълната черква, в която бях стъпвала от години. Вампирска църква. Може би не убийствата са истинската опасност. Може би тя е точно тук, в тази сграда?

Поклатих глава и последвах водачката си през вратата, извън кораба и покрай залата за пиене на кафе. Наистина имаше кафе, което бълбукаше на застланата с бяло маса. Имаше и купа с червеникаво питие, което ми се стори прекалено гъсто за пунш.

Помощничката се обади:

— Желаете ли кафе?

— Не, благодаря.

Тя се усмихна любезно и отвори вратата с табелка „Офис“. Влязох. Вътре нямаше никого.

— Малкълм ще дойде веднага щом се събуди. Ако искате, мога да изчакам с вас? — тя погледна към вратата, докато ми говореше.

— Не искам да ви откъсвам от службата. Ще се оправя и сама.

Усмивката й отново се разшири до херпеса.

— Благодаря. Сигурна съм, че няма да чакате дълго! С тези думи помощничката си тръгна и ме остави сама. Сама при бюрото на секретаря и при покрития с кожа органайзер на Църквата на вечния живот. Животът беше прекрасен!

Отворих органайзера на седмицата преди първото вампирско убийство. Брус, секретарят, имаше много спретнат почерк и попълваше четливо всеки ред. Час, име, кратичко описание на срещата. 10:00 — Джейсън Макдоналд, интервю за списание. 9:00 — Среща с кмета, местни проблеми. Разговори, нормални за Били Греъм на вампиризма. След това, два дни преди първото убийство, имаше бележка с различен почерк. По-дребни букви, но също тъй спретнати. 3:00 — Нед. Това беше всичко — без фамилия, без причина за срещата. И тя не бе уредена от Брус. Чудна работа, май си имах улика. Мирувай, сърце!

Нед е галено съкращение от Едуард — също като Теди. Нима Малкълм се беше срещал с човека, известен като наемния убиец на немъртви? Може би. А може би не. Нищо чудно да е имал най-обикновена среща със съвсем друг Нед. Или пък Брус го е нямало на бюрото и някой просто е вписал ангажимента? Прелистих колкото се може по-бързо останалите страници на органайзера. Нищо друго необичайно. Всички други срещи бяха нанесени с едрия, заоблен почерк на Брус.

Два дни преди първото убийство Малкълм се беше срещал с Едуард, ако ставаше дума именно за него. Ако беше вярно, тогава какво се получаваше? Едуард Убиеца и Малкълм, който му плаща за… Имаше само един проблем. Ако Едуард ме искаше мъртва, щеше да се погрижи лично за това. Може би Малкълм се бе паникьосал и бе пратил някой от последователите си на задача? Вероятно.

Когато вратата се отвори, вече седях в креслото до стената и прелиствах някакво списание. Малкълм беше висок и почти болезнено слаб, с големи, кокалести ръце, които сякаш принадлежаха на далеч по-мускулест мъж. Късата му, къдрава коса беше яркожълта като пера на кадънка. Така изглежда русата коса след почти триста години в мрака.

Последния път, когато видях Малкълм, ми се стори красив — идеален. Сега беше почти обикновен, като Николаос и нейния белег. Нима Жан-Клод ми бе дал способността да виждам истинския вид на вампирите-повелители?

Присъствието на Малкълм изпълваше малката стая като невидима вода, охлаждаща и гъделичкаща кожата ми, дълбока до колене и продължаваща да приижда. Дай му още деветстотин години и може да се изравни с Николаос. Разбира се, нямаше да доживея да видя дали ще успее.

Надигнах се, щом той влезе в стаята. Беше облечен скромно, в тъмносин костюм, светлосиня риза и синя вратовръзка. Заради светлата риза очите му изглеждаха като яйца на червеношийка. Усмихна ми се — ъгловатото му лице направо засия срещу мен. Не се опитваше да замъгли мозъка ми. Малкълм е много добър в устояването на нуждата. Цялото доверие в него се крепи на факта, че той не мами.

— Госпожице Блейк, радвам се да ви видя! — не ми подаде ръка, познаваше ме добре. — Брус ми остави много объркващо съобщение. Нещо за вампирските убийства…? — гласът му беше дълбок и успокоителен като океана.

— Казах на Брус, че имам доказателство, че вашата църква е замесена във вампирските убийства.

— А имате ли?

— Да…

Вярвах си. Ако се бе срещал с Едуард, значи знаех кой е убиецът.

— Хмм, казвате истината. При все това знам, че не е вярно! — гласът му ме обгърна, горещ и плътен, много могъщ.

Поклатих глава.

— Мамиш, Малкълм — използваш силата си, за да проучиш съзнанието ми. Тц-тц.

Той сви рамене и разпери ръце.

— Аз контролирам последователите си, госпожице Блейк. Те не биха сторили онова, в което ги обвинявате!

— Тъкмо снощи нападнаха хапка-парти със сопи. Нараняват хора! — за това вече стрелях наслуки.

Вампирът се намръщи:

— Сред последователите ни има малка фракция привърженици на насилието. Хапка-партитата, както ги наричате, са извращение и трябва да бъдат спрени, но по законен начин. Вече съм им го казвал.

— Но наказвате ли ги, когато не ви се подчиняват? — поинтересувах се аз.

— Не съм полицай, нито свещеник, та да раздавам наказания. Те не са деца. Имат си собствени мозъци.

— Обзалагам се, че е така.

— Това пък какво би трябвало да значи? — попита вампирът.

— Ами, Малкълм, означава, че ти си вампир-повелител. Никой от тях не може да ти се противопостави. Ще сторят всичко, което поискаш от тях!

— Не използвам върху паството си властта на ума.

Поклатих глава. Силата му се стичаше по ръцете ми като студена вълна. Дори не се и опитваше да ми посегне — просто ефект от присъствието му. Дали осъзнаваше какво точно прави? Дали наистина може да е било случайност?

— Два дни преди първото убийство си имал среща…

Той се усмихна, като внимаваше да не покаже кучешките си зъби:

— Имам доста срещи.

— Знам, ти си наистина популярен, но тази би трябвало да помниш. Извикал си наемен убиец, за да убива вампири…

Гледах го право в лицето, но Малкълм бе твърде обигран. В очите му забелязах искрица — може би притеснение, която изчезна, заменена от онази бляскава синя увереност.

— Госпожице Блейк, защо ме гледате в очите?

Свих рамене.

— Безопасно е, ако не се опитваш да ме завладееш.

— Опитвал съм се да ви убедя в това неколкократно, но винаги сте… залагали на сигурното. А сега ме зяпате — защо? — Той пристъпи към мен, бърз и кажи-речи невидим. Пистолетът се озова в ръката ми, без да се замисля. Инстинкт.

— Охо! — отбеляза вампирът.

Просто се взирах в него, изгаряща от желание да вкарам куршум в гърдите му, стига само да направи още една крачка.

— Носите най-малко първия белег, госпожице Блейк. Някой господар ви е докоснал. Кой?

Издишах продължително. Дори не бях осъзнала, че сдържам дъха си.

— Дълга история.

— Вярвам ви! — Той внезапно отново се озова до вратата, сякаш изобщо не бе помръдвал. По дяволите, беше много добър!

— Наел си човек да избива извратените вампири — отбелязах.

— Не — отвърна Малкълм. — Не съм.

Винаги е притеснително, когато човек изглежда толкова дяволски спокоен, а си насочил пистолет към него.

— Наел си убиец.

Малкълм сви рамене. Усмихна се.

— Нали не очаквате от мен друго, освен да отричам, а?

— Мисля, че не! — какво пък, все пак си струваше да попитам. — Дали вие, или вашата църква сте свързани по някакъв начин с вампирските убийства?

Той почти се засмя. Не го виня. Никой нормален човек не би казал просто така „Да!“, но понякога се учиш да отгатваш нещата по начина, по който го отричат. Наборът от лъжи е почти толкова полезен, колкото и истината.

— Не, госпожице Блейк!

— Наел си убиец — заявих утвърдително.

Усмивката изчезна от лицето му като по магия. Взираше се в мен, а присъствието му изпращаше паячета на експедиция по гърба ми.

— Госпожице Блейк, смятам, че ви е време да си тръгнете!

— Днес един човек се опита да ме убие.

— Надали нося вина за това.

— Имаше следа от ухапване на вампир на врата си.

Отново искрица в очите. Притеснение? Може би.

— Причакваше ме пред църквата. Наложи се да го убия на стъпалата! — малка лъжа, но не исках да забърквам Рони още по-дълбоко.

Сега вече Малкълм се мръщеше, а в стаята леко лъхаше на гняв, досущ като че ли въздухът се нагорещяваше.

— Не знаех за това, госпожице Блейк, но ще проверя случая!

Сведох пистолета си, но не го прибрах. Има граница на времето, през което можеш да държиш някого на прицел. Ако врагът не се плаши и не се кани да ти стори зло, а ти пък не възнамеряваш да стреляш, накрая изпадаш в доста глупаво положение.

— Не бъди твърде суров с Брус. Той не понася добре насилието.

Малкълм се изправи и подръпна сакото си. Нервен тик? О, майко. Бях улучила слабото му място.

— Ще проверя случая, госпожице Блейк! Ако е бил член на църквата ни, значи ви дължим сериозно извинение!

Взирах се в него близо минута. Какво да отговоря? Благодаря? Това не ми се стори подходящо.

— Знам, че си наел убиец, Малкълм! Не е особено добра реклама за църквата ти. Мисля, че стоиш зад вампирските убийства. Ръцете ти може и да не са оцапани с кръв, но е сторено с твое одобрение.

— Моля ви, вървете си, госпожице Блейк! — той решително ми отвори вратата.

Излязох навън, все още стиснала пистолета.

— Разбира се, ще си ида, но няма да си отида!

Малкълм се взря надолу към мен, вече разгневен не на шега.

— Знаете ли какво означава да ви бележи вампир-повелител?

Замислих се за миг — не бях сигурна как да му отговоря. Най-добре беше да кажа истината.

— Не!

Той се усмихна — гримаса толкова студена, че да ти смрази сърцето.

— Ще научите, госпожице Блейк. Ако ви дойде твърде много, не забравяйте, че църквата ни е тук, за да помага! — вампирът хлопна вратата под носа ми.

Взрях се в нея. Прошепнах:

— И какво би трябвало да значи това?

Никой не ми отговори.

Прибрах пистолета и открих вратата с табелка „Изход“. Отворих я. Църквата бе слабо осветена — може би от свещи. В нощния въздух се разнасяха песнопения. Не различих думите. Мелодията беше на „Събирайки снопите“. Долових една фраза: „Ще живеем завинаги, никога повече няма да умрем“.

Забързах към колата си и се постарах да не слушам песента. Имаше нещо страховито във всички онези гласове, които се възнасяха към небето, възпявайки… какво? Самите себе си? Вечната младост? Кръвта? Кое? Още един въпрос, за който нямах никакъв отговор.

Едуард беше моят убиец. Въпросът беше дали мога да го насъскам срещу Николаос? Дали мога да хвърля на чудовищата един човек, пък дори и ако е, за да се спася? Поредният въпрос, за който не разполагах с отговор. Преди два дни бих отрекла такава възможност. Сега… просто не знаех.