Рик Риърдън
Скритият оракул (9)

8

Праскови в битка.

Предавам се.

Мозъкът ми дава на късо.

Няма да кажа, че целият ми живот мина като на лента пред очите ми. Щеше ми се да беше така. Това щеше да отнеме няколко месеца и по този начин щях да имам време да измисля план за бягство.

Вместо това пред мен се появиха онези неща, за които съжалявам. Макар да съм невъобразимо съвършен, има някои работи, които можеха да протекат и по-добре. Помня онзи ден в студиото „Аби Роуд“, когато завистта ме накара да посея злоба в сърцата на Джон и Пол, което доведе до разпадането на Beatles. Помня Ахил, който падна на полята в Троя заради гнева ми, покосен от недостоен стрелец.

Видях Хиацинт, с бронзови рамене и черни къдрици, осветени от слънчевата светлина. Застанал отстрани на полето за мятане на диск, той ми се усмихна.

— Дори ти не можеш да го хвърлиш толкова надалеч — подразни ме той.

— Само гледай — отговорих. Хвърлих диска и се взрях в него с ужас, когато повей на вятъра го накара да се отклони необяснимо към красивото лице на Хиацинт.

И, разбира се, зърнах нея — другата любов на моя живот. Как светлата й кожа се превръща в дървесна кора, как от косата й се спускат зелени листа, как очите й се втвърдяват в потоци смола.

Спомените ми донесоха толкова много болка, че сигурно се чудите защо не приех доброволно сияния дух на чумата, който се спускаше към мен.

Но смъртното ми аз се бунтуваше. Бях твърде млад, за да умра. Дори не се бях целувал за първи път! (И да, в божествения ми списък с бивши имаше повече хора, отколкото на купон, организиран от семейство Кардашиян, но те не ми се струваха истински.)

А и за да бъда напълно откровен, трябва да ви призная още нещо — всички богове се боят от смъртта, дори когато не са в смъртните си тела.

Това може да ви изглежда глупаво. Та ние сме безсмъртни. Както виждате обаче, безсмъртието може да ти бъде отнето. (В моя случай — цели три проклети пъти.)

Боговете знаят и какво представлява избледняването. Да бъдеш забравен през вековете. Идеята, че ще престанем да съществуваме, ни ужасява. Всъщност Зевс няма да се зарадва на това, че споделям тази информация, и ако кажете на някого, ще отрека, че съм го споделял, но истината е, че ние, боговете, малко или много се възхищаваме на вас, смъртните. Как се справяте с това? Защо не тичате постоянно с писъци, докато скубете коси? Смелостта ви е достойна за възхвала.

Та докъде бях стигнал?

Ами да. Умирах.

Търкулнах се в калта и затаих дъх. Трябваше да се откъсна от болестотворния облак, но това не бе така лесно като да убиеш муха или досаден смъртен.

Видях Мег, която играеше смъртоносна игра на гоненица с третия нозой, като се опитваше да задържи едно прасковено дърво между себе си и духа. Извика ми нещо, но гласът й ми се стори писклив и далечен.

Вляво от мен земята се разтърси. Миниатюрен гейзер изригна на полето. Пърси допълзя отчаяно до него. Потопи лице във водата и изми пушека.

Погледът ми се замъгли.

Пърси с мъка се изправи на крака. Той изтръгна източника на гейзера — тръба за напояване — и го насочи към мен.

По принцип не обичам да ме поливат. Всеки път, когато отидем на къмпинг с Артемида, тя ме буди с кофа ледена вода. В този случай обаче нямах нищо против.

Водата разсея пушека и ми позволи да се претъркуля и да си поема глътка въздух. Двамата ни газообразни противници се материализираха наблизо като подгизнали трупове. Жълтите им очи блестяха от раздразнение.

Мег отново извика и този път я разбрах.

— ЗАЛЕГНИ!

Намерих това за необмислено, тъй като току-що бях станал. Навсякъде около лехата замръзналите останки от жътвата започваха да левитират.

Повярвайте ми, за четири хиляди години съм виждал доста странни неща. Спящото лице на Уран, покрито със звезди в небесата, яростта на Тифон, докато се гневеше на Земята. Виждал съм как хора стават на змии, мравки на хора, а иначе разумни люде да танцуват макарена.

Но не бях виждал разбунтували се замръзнали плодове.

Двамата с Пърси паднахме на земята, докато прасковите летяха из лехата и отскачаха като топки за билярд от дърветата, разкъсвайки мъртвешките тела на нозоите. Ако бях останал прав, щях да загина, ала Мег си бе там, здрава и невредима. В краката й се трупаха замръзнали плодове.

Тримата нозои паднаха целите продупчени. Всички плодове се търкулнаха на земята.

— Какво стана? — огледа се Пърси. Очите му бяха зачервени. Звучеше някак хремаво, което означаваше, че не бе избегнал напълно ефекта от чумния облак, но поне не беше мъртъв. Това принципно бе добър знак.

— Не знам — признах. — Мег, всичко наред ли е?

Тя гледаше смаяно касапницата от плодове, трупове и счупени клони.

— Не… не съм сигурна.

— Как направи това? — подсмръкна Пърси.

— Не съм го сторила аз! — Мег изглеждаше ужасена. — Просто знаех, че ще се случи.

Един от труповете се размърда. Сетне се изправи, олюлявайки се на перфорираните си крака.

— Но го направииии — изръмжа духът. — Тииии си силна, момиче.

Другите два трупа също се изправиха.

— Но не достатъчно — каза вторият нозой. — Сега ще те довършим.

Третият дух оголи изгнилите си зъби.

— Пазителят ти ще е тоооолкова разочарован.

Пазител? Може би духът имаше предвид мен. Когато имах съмнения, приемах, че говорят за мен.

Но Мег изглеждаше като ударена в стомаха. Лицето й пребледня. Ръцете й потрепериха. Тропна с крак и изкрещя:

— НЕ!

Още праскови се завъртяха във въздуха. Този път плодовете се размазаха в нещо като фруктозен дявол, който застана пред Мег във формата на дебело човешко бебе в ленени пелени. От гърба му излизаха криле от листа и клони. Бебешкото му лице щеше да е сладко, ако не бяха проблясващите зелени очи и заострени зъби. Създанието изръмжа и започна да хапе въздуха.

— О, не — поклати глава Пърси. — Мразя тези същества.

Тримата нозои също не изглеждаха доволни и се отдалечиха от ръмжащото бебе.

— К-какво е това? — попита Мег.

Загледах я невярващо. Явно тя бе причинила плодовото чудо, но едновременно с това бе не по-малко изненадана от нас. За съжаление, ако Мег не знаеше как е призовала съществото, тя не знаеше и как да го прогони, а подобно на Пърси Джаксън, аз също не обичах карпоите.

— Това е земен дух — казах, като пробвах да прогоня паниката от гласа си. — Не съм виждал досега прасковен карпой, но ако е свиреп като останалите…

Исках да кажа, че сме обречени, но това звучеше очевидно и депресарско.

Прасковеното бебе се обърна към нозоя. За миг помислих, че ще направят адски съюз — ос на злото между болести и плодове.

Средният труп, който имаше праскова на челото, отстъпи крачка назад.

— Не се меси — предупреди той карпоя. — Няма да позволииим…

Прасковеното бебе скочи към нозоя и отхапа главата му.

Това не е метафора. Зъбатата паст на карпоя се разкачи и се разшири до невероятни пропорции, след което щракна около главата на зомбито и я откъсна с една хапка.

Дано не сте вечеряли, докато четете това.

За броени секунди нозоят бе разкъсан на части и погълнат.

Другите двама нозои разбираемо отстъпиха, но карпоят приклекна и скочи. Приземи се върху втория труп и го направи на чумна салата.

Последният дух стана на сияен пушек и опита да избяга, но прасковеното бебе размаха листни криле и се втурна в преследване. Отвори уста и вдиша болестта, след което затрака със зъби и запреглъща, докато и последното отровно изпарение не изчезна.

Приземи се пред Мег и се оригна. Зелените му очи заблестяха. Не приличаше дори на болно, което, предполагам, не биваше да ме изненадва, тъй като човешките болести не засягат плодовите дръвчета. Вместо това мъникът изглеждаше леко гладен, макар да бе изплюскал трима нозои.

Започна да вие и посочи малките си гърди.

— Праскови!

Пърси бавно вдигна меча си. Носът му все още бе червен и течеше, а лицето му бе подпухнало.

— Не мърдай, Мег — подсмръкна той. — Сега ще…

— Не! — каза тя. — Не го наранявай.

Постави предпазливо ръка около къдравата глава на създанието.

— Ти ни спаси — каза тя на карпоя. — Благодаря ти.

Започнах да изреждам наум списъка с билкови рецепти за регенериране на изгубени крайници, но за моя изненада бебето не отхапа ръката на Мег. Вместо това прегърна крака й и ни загледа, сякаш ни предизвикваше да приближим.

— Праскови — изръмжа то.

— Той те харесва — отбеляза Пърси. — Но защо?

— Не знам — каза Мег. — Честно, не съм го призовавала!

Бях убеден, че Мег го бе призовала, независимо от това дали го съзнаваше, или не. Също така вече имах някаква представа чие дете беше тя, както и някои въпроси относно това кой беше този „пазител“, за когото бяха споменали духовете, но прецених, че ще е по-добре да я разпитам, когато няма ръмжащо месоядно бебе около крака й.

— Какъвто и да е случаят — казах, — дължим на карпоя живота си. Това ме подсеща за една стара пословица — по една праскова на ден държи доктора далеч от мен!

— Мислех, че е една ябълка — кихна Пърси, но карпоят изсъска. — Добре, може и да е праскова. Прасковата също е хубав плод.

— Праскови — съгласи се карпоят.

— Не искам да го критикувам — издуха носа си Пърси. — Но той защо говори като Груут^[16]?

— Като кого? — намръщи се Мег.

— Имаше един герой от филм, който повтаряше само едно и също нещо.

— Не съм го гледал — отвърнах аз. — Карпоят, изглежда, има много… специализиран речник.

— Може би се казва Праскови — Мег погали карпоя по къдравата косичка, което накара съществото да замърка демонично. — Затова го кръщавам така.

— Чакай, не може да осиновиш това… — Пърси кихна с такава сила, че още една водоснабдяваща тръба избухна зад него и образува редица малки гейзерчата. — Ох, разболях се!

— Имаш късмет — рекох му. — Този номер с водата отслаби силата на духа. Вместо да се разболееш от смъртоносна болест, си настинал.

— Мразя настинките — зелените му ириси сякаш потъваха в кръвясалите му очи. — Никой от вас ли не се разболя?

Мег поклати глава.

— Аз имам здрав организъм — рекох. — Несъмнено това ме е спасило.

— И това, че те полях и махнах онзи пушек от теб — добави Пърси.

— Това също.

Пърси ме загледа. След един странен миг ми хрумна, че ако той бе бог, а аз богомолец, би очаквал благодарност.

— А! Благодаря ти — казах.

— Няма проблем — кимна той.

Леко се отпуснах при този отговор. Ако бе поискал жертвоприношение като бял бик или дебело теле, не знам какво можех да сторя.

— Ще вървим ли вече? — попита Мег.

— Това е отлична идея — казах, — но се опасявам, че Пърси не е в състояние…

— Мога да ви откарам до другия край на пътя — рече той, — ако измъкнем колата от онези дървета…

Той извърна очи в нейната посока и изражението му стана още по-нещастно.

— Хадесе, не.

Една полицейска кола бе спряла на пътя. Представих си как погледът на ченгетата проследява дирята от гуми в калта, която водеше до съборената ограда, и как стигаха до синята „Тойота Приус“, забита между двете прасковени дървета. Светлините на полицейската кола се включиха.

— Страхотно — промърмори Пърси. — Ако приберат приуса, съм мъртъв. Пол и мама се нуждаят от тази кола.

— Върви и поговори с полицаите — казах. — И без това не ни трябваш в това състояние.

— Да, ще се оправим — добави Мег. — Нали каза, че лагерът е зад онези хълмове.

— Е да, ама… — Пърси се намръщи, вероятно се мъчеше да мисли въпреки настинката. — Повечето хора влизат в лагера от източната му част, където е Хълмът на нечистокръвните. Западната е дива работа — могили и гори, всичките омагьосани. Ако не сте внимателни, може да се изгубите.

Той отново кихна.

— Дори не знам дали Аполон може да влезе сега, като е изцяло смъртен.

— Ще мога — опитах да излъчвам увереност. Нямах друга алтернатива. Ако не можех да вляза в лагера на нечистокръвните…

Не. Вече ме бяха нападнали два пъти в първия ми ден като смъртен. Нямаше план Б, който да ме опази жив.

Вратите на полицейската кола се отвориха.

— Върви — казах на Пърси. — Ние ще намерим пътя през гората. Ти обясни на полицаите, че си болен и си изпуснал колата. Ще се смилят над теб.

— Да бе — изсмя се Пърси. — Ченгетата ме обичат почти колкото учителите.

Той погледна към Мег.

— Сигурна ли си, че ще се оправиш с плодовия демон?

Праскови изръмжа.

— Ще се справя — обеща Мег. — Върви си у дома. Почини си. Пий много течности.

Устата на Пърси се изкриви в усмивка.

— Казваш на един Посейдонов син да пие течности? Добре, само опитай да оцелееш до уикенда, става ли? Ще мина през лагера и ще проверя как сте. Внимавайте и… АПЧИХУ!

Мърморейки нещастно, той постави капачката на химикалката върху меча си и отново го превърна в химикалка. Това бе мъдро решение, преди да приближи представителите на закона. Пое надолу по хълма, като кихаше и подсмърчаше.

— Господине? — извика той. — Извинете, тук съм. Може ли да ми кажете накъде е Манхатън?

— Готов ли си? — обърна се Мег към мен.

Бях подгизнал и треперещ. Преживявах най-лошия си ден в цялата история. Бях останал сам със зловещо момиче и още по-зловещо плодово бебе. Не бях готов за нищо. Но отчаяно ми трябваше да стигна до лагера. Там може би щях да намеря приятели, дори щастливи богомолци, които да ми сервират белено грозде, шоколадови бисквити и други свещени храни.

— Разбира се — казах. — Да вървим.

Карпоят Праскови изръмжа. Махна ни с ръка да го последваме, след което заприпка към хълмовете. Може и да знаеше пътя. А може и да искаше да ни отведе към сигурна смърт.

Мег се затича подире му, като започна да прави цигански колела и да се хваща за дърветата, явно беше в настроение. Някой отстрани би помислил, че сме привършили приятен пикник, а не битка с чумави зомбита.

Обърнах лице към небето.

— Сигурен ли си, Зевсе? Не е твърде късно да ми кажеш, че това е било дебелашка шега, и да ме върнеш на Олимп. Научих си урока. Обещавам.

Сивите зимни облаци не отвърнаха. Въздъхнах и се затичах към Мег и новия й чудовищен слуга.