Рик Риърдън
Скритият оракул (21)

20

Не боядисвайте боговете,

ако правите ремонт.

Това е проява на здрав разум.

Рейчъл Елизабет Деър бе една от любимите ми смъртни. Веднага щом стана Оракул преди две години, тя внесе нова жизненост и вълнение в работата.

Разбира се, предишният Оракул бе съсухрен труп, така че може би летвата бе ниска. Въпреки това бях въодушевен, когато хеликоптерът на „Деър Ентърпрайзис“ се спусна зад източните хълмове, извън границите на лагера. Запитах се какво ли е казала на баща си — невероятно богат и имотен магнат, — за да го придума, че й трябва хеликоптерът. Но знаех, че Рейчъл може да бъде много убедителна.

Изтичах през долината, следван от Мег. Вече си представях начина, по който ще ме погледне Рейчъл, докато слиза надолу по възвишението — къдравата й червена коса, заразителната усмивка, изцапаната й с боя блуза, дънките, покрити с драскулки. Имах нужда от хумора й, мъдростта й, упоритостта й. Оракулът можеше да разведри всички ни и най-важното — мен.

Не бях подготвен за реалността. (Това отново бе изненада. Обикновено реалността се подготвяше за мен.)

Рейчъл ни срещна на хълма до входа на пещерата си. Чак по-късно осъзнах, че двамата сатири, пратени от Хирон, не са с нея, и се запитах какво е станало с тях.

Госпожица Деър изглеждаше по-слаба и по-стара — нямаше вид на гимназистка, а на млада съпруга на фермер от старите времена, съсухрена от тежката работа и от глада, причинен от недостига на храна. Червената й коса бе загубила свежестта си и се спускаше около лицето й като тъмна завеса. Луничките й бяха избледнели. В зелените й очи нямаше блясък. И носеше рокля от бяла вълна, наметната с бял шал и тъмнозелено яке.

А Рейчъл никога не носеше рокли.

— Рейчъл? — Не посмях да кажа нещо повече. Бе станала друг човек.

После си спомних, че аз бях минал през още по-драстична трансформация. Тя огледа смъртното ми тяло и раменете й увиснаха.

— Значи е вярно.

Далеч зад нас чух гласовете на останалите лагерници. Несъмнено, събудени от звука на хеликоптера, те излизаха от хижите си и се събираха в подножието на хълма. Никой обаче не опита да се покатери към нас. Може би усещаха, че нещо не е наред.

Хеликоптерът се издигна над Хълма на нечистокръвните и се насочи към Лонг Айлънд Саунд, като мина толкова близо до Атина Партенос, че се уплаших да не закачим хвърковатия шлем на богинята с плъзгачите за кацане.

— Може ли да кажеш на останалите, че Рейчъл има нужда от малко лично пространство? Извикай Хирон тук. Останалите могат да почакат — обърнах се аз към Мег.

Не бе в неин стил да приема заповеди от мен. Наполовина очаквах да ме изрита. Вместо това тя погледна нервно към Рейчъл, завъртя се и тръгна надолу по хълма.

— Приятелка ли ти е? — попита Рейчъл.

— Дълга история.

— Да — отвърна тя. — И аз имам такава.

— В пещерата ли ще говорим?

— Няма да ти хареса — сви устни Рейчъл, — но да, там вероятно е най-безопасното място.

 

Пещерата не бе така уютна, каквато я помнех.

Диваните бяха обърнати. Едното краче на масата за кафе бе счупено. Подът бе покрит с триножници и платна. Дори трикракото столче на Рейчъл, трон на пророчествата, лежеше върху купчина покривала.

Най-смущаващо обаче бе състоянието на стените. Откакто се бе нанесла тук, Рейчъл ги рисуваше, подобно на предците й от пещерната епоха. Бе прекарала часове в творенето на стенописи, изобразяващи събития от миналото и бъдещето, които бе видяла в пророчества. Изобилстваха любими цитати от книги и песни, абстрактни рисунки, създадени с такова майсторство, че биха докарали световъртеж на самия М. К. Ешер^[40]. Картините правеха пещерата да изглежда като нещо средно между арт студио, сюрреалистичен кошмар и изрисуван с графити подлез.

Обожавах това.

Но повечето от изображенията бяха изличени от некадърно положена бяла боя. Наблизо една четка бе забита в инкрустиран поднос. Явно Рейчъл бе унищожила собствената си работа преди месеци и оттогава не се бе връщала.

Тя махна към съсипията.

— Ядосах се.

— Изкуството ти… — зяпнах аз към бялата боя — … там имаше прекрасен мой портрет.

Винаги се обиждах, когато съсипват изкуство, особено ако то включваше мен.

— Аз… — Рейчъл изглеждаше засрамена. — Помислих, че белотата ще ми помогне да помисля.

Тонът й ми подсказа, че не е постигнала нищо с бялата боя. И сам можех да й го кажа.

Двамата направихме каквото можем, за да почистим. Наместихме диваните по местата им, за да създадем възможност за сядане. Рейчъл остави трикракото столче там, където си беше.

След няколко минути Мег се върна. Хирон я следваше в кентавърската си форма, като приведе глава, за да мине през входа. Намериха ни седнали на клатещата се маса за кафе като цивилизовани пещерни хора, които си споделяха хладък аризонски чай и стари соленки от килера на Оракула.

— Рейчъл — въздъхна облекчено Хирон. — Къде са Милард и Хърбърт?

— Пристигнаха у дома зле ранени — сведе глава тя. — Не можаха да оцелеят.

Може би виновно за това бе утринното слънце, но ми се стори, че видях нови сиви косъмчета по брадата на Хирон. Кентавърът изтрополи до нас и се наведе към земята, прибирайки крака под тялото си. Мег се настани до мен на дивана.

Рейчъл се наклони напред и преплете пръсти, както правеше, когато изрича пророчество. Почти се надявах духът на Делфи да я обсеби, но нямаше пушек, съскане, нито пък дрезгавия глас на божествено обсебване. Беше си разочароващо.

— Първо вие — обърна се тя към нас. — Кажете ми какво става тук?

Разказахме й всичко — от изчезванията до приключенията ми с Мег. Обясних за трикракото състезание и екскурзията до Делфи.

— Не знаех това — пребледня Хирон. — Бил си в Делфи?

— Истинското Делфи — зяпна ме невярващо Рейчъл. — Видял си Питон и…

Имах чувството, че ще каже: „Не си го убил“. Но се въздържа.

Почувствах се така, сякаш стоях с лице към стената. Може би Рейчъл можеше да ме боядиса в бяло. Да изчезна, щеше да е по-безболезнено, отколкото да се изправя срещу провалите си.

— В момента — казах й — не мога да победя Питон. Твърде слаб съм. И… параграф 88.

Хирон отпи от аризонския чай.

— Аполон иска да каже, че не можем да извършим подвиг без пророчество и не можем да получим пророчество без Оракул.

— А този човек… — Рейчъл се загледа в събореното трикрако столче. — Звяра. Какво знаете за него?

— Почти нищо.

Обясних й онова, което бях видял в съня си, както и какво бяхме чули с Мег в Лабиринта.

— Звяра очевидно има репутацията на някой, който отвлича млади герои в Ню Йорк. Мег ми каза…

Млъкнах, когато видях изражението й, предупреждаващо ме да не споменавам личната й история с него.

— Тя го е срещала.

— Може ли да ни кажеш нещо, което да помогне, скъпа? — повдигна вежди Хирон.

Мег потъна във възглавничките на дивана.

— Пътят ми се е пресичал с него. Той е страшен. Споменът ми е неясен.

— Неясен — повтори Хирон.

Мег внезапно се загледа в трохите от соленки по роклята си.

Рейчъл ме стрелна въпросително. Поклатих глава и направих всичко възможно, за да изпратя предупреждение: „Травма. Не питай. Може да те нападне прасковено бебе“.

Рейчъл, изглежда, схвана съобщението.

— Няма проблем, Мег — каза тя. — Аз имам информация, която може да ни помогне.

Тя извади телефона от джоба на якето си.

— Не пипайте това. Може и сами да сте разбрали, телефоните се повреждат дори повече от нормалното около героите. Технически погледнато, не съм една от вас, но дори аз не мога да се обадя. Направих обаче няколко снимки.

Тя завъртя екрана към нас.

— Хироне, разпознаваш ли това място?

Нощната снимка разкри горните етажи на жилищен небостъргач. Ако съдех по обстановката, това бе някъде из центъра на Манхатън.

— Това е сградата, която описа миналото лято — каза Хирон. — Където си преговаряла с римляните.

— Да — отвърна Рейчъл, — но нещо около това място не е наред. Мислех си… как така римляните са си осигурили такъв скъп имот в Манхатън за толкова кратко време? Кой е собственик? Опитах да се свържа с Рейна, за да видя дали не може да ми каже нещо, но…

— Проблеми с връзката? — предположи Хирон.

— Точно. Изпратих дори истинско писмо до пощата на лагера „Юпитер“ в Бъркли. Не получих отговор. Затова помолих адвокатите на татко да започнат да ровят.

— Баща ти има адвокати? — погледна я Мег зад очилата си. — И хеликоптер?

— Няколко на брой — въздъхна Рейчъл. — Много е дразнещо. Така или иначе, сградата е собственост на фалшива корпорация, която е собственост на друга такава и така, докато се стигне до истинската компания, която се нарича „Триумвират Холдингс“.

Усетих как по гърба ми пробягва тръпка като капка бяла боя.

— Триумвират…

— Какво означава това? — направи гримаса Мег.

— Триумвират е съвет на старейшини, съставен от трима — отговорих. — Поне това е означавал в Древен Рим.

— Това е интересно — каза Рейчъл. — Заради следващата снимка.

Тя плъзна пръст върху екрана си. Другата снимка ни показа отблизо закритата тераса на сградата, където три забулени в сенки фигури разговаряха — мъже в бизнес костюми, осветени само от светлината, идваща от апартамента. Не можех да видя лицата им.

— Това са собствениците на „Триумвират Холдингс“ — каза Рейчъл. — Не бе лесно да направя дори една снимка.

Тя издуха кичур коса от лицето си.

— Прекарах два месеца да ги разследвам и дори не знам имената им. Не знам къде живеят, нито откъде идват. Но притежават толкова много имоти и имат толкова много пари, че компанията на татко е като детски щанд за лимонада пред тях.

Загледах се в трите сенчести фигури. Почти можех да си представя, че една от тях е Звяра. Отпуснатата стойка и прекалено голямата глава ми напомниха за мъжа в пурпур от съня ми.

— Звяра каза, че организацията му е пуснала корени навсякъде. — Спомних си. — Спомена, че има колеги.

Опашката на Хирон потрепна и търкулна една четка по каменния под.

— Възрастни герои? Не мога да си представя, че са гърци, но може би са римляни? Ако са помогнали на Октавиан с войната…

— Помогнали са — каза Рейчъл. — Намерих доказателства, малко са, но помниш ли обсадните оръжия, които Октавиан построи, за да унищожи лагера на нечистокръвните?

— Не — отвърна Мег.

Бих я пренебрегнал, но Рейчъл бе по-благосклонна душа.

— Извинявай, Мег — усмихна се търпеливо тя. — Изглеждаш толкова на място тук, че забравих, че си дошла наскоро. Накратко, римските герои нападнаха този лагер с гигантски катапулти, наречени онагри. Всичко това беше плод на голямо недоразумение. Така или иначе, оръжията са платени от „Триумвират Холдингс“.

— Лошо — намръщи се Хирон.

— Намерих нещо още по-лошо — продължи Рейчъл. — Помниш ли преди това, по време на Войната с титаните, как Люк Кастелан спомена, че има спонсори в света на смъртните? Такива с достатъчно пари, че да му купят кораб, хеликоптери и оръжия. Дори наеха смъртни наемници.

— И това не го помня — обади се Мег.

— Мег — завъртях очи аз, — не можем да спираме и да ти разказваме всяка от големите войни! Люк Кастелан бе син на Хермес. Той предаде лагера и се съюзи с титаните. Те нападнаха Ню Йорк, имаше голяма битка и аз спасих света. И така нататък.

— Както и да е — изкашля се Хирон. — Помня твърденията на Люк, че има много поддръжници. Така и не открихме кои точно са те.

— Вече знаем — каза Рейчъл. — Корабът на Люк, „Принцеса Андромеда“, е собственост на „Триумвират Холдингс“.

Хладно чувство на безпокойство ме завладя. Усещах се така, сякаш трябваше да знам нещо повече за това, но смъртният ми мозък ме предаваше отново. Бях по-сигурен отвсякога, че Зевс си играе с мен, че замъглява паметта и зрението ми. Помнех и уверенията, които Октавиан ми бе дал — как ще спечелим лесно тази малка война, как ще ми издигне нови храмове, с колко голяма подкрепа разполага…

Дисплеят на телефона на Рейчъл потъмня, подобно на мозъка ми, но неясната снимка остана запечатана в ретината ми.

— Тези хора — вдигнах една празна тубичка червена боя. — Опасявам се, че това не са съвременни полубогове.

— Мислиш, че са герои от древността, върнали се през Портите на смъртта? — намръщи се Рейчъл. — Като Мидас и Медея? Проблемът е, че „Триумвират Холдингс“ действат много отпреди пробуждането на Гея. Поне от десетилетия.

— От векове — казах аз. — Звяра каза, че строи империята си от векове.

Пещерата притихна толкова, че си представих как чувам съскането на Питон, тихите му дихания от недрата на земята. Прииска ми се да разполагахме с някаква музика, с която да го заглушим. Джаз, класика. Щях да съм доволен и на дет метъл.

— Кой тогава? — поклати глава Рейчъл.

— Не знам — признах аз. — Но Звяра… в съня ми той ме нарече свой предтеча. Предположи, че ще го разпозная. И ако божествената ми памет бе налична, мисля, че щях. Държанието му, акцентът, структурата на лицето… срещал съм го и преди, но не и в наши дни.

Мег притихна. Стори ми се, че иска да изчезне във възглавничките на дивана. Обикновено това нямаше да ме притесни, но след преживяванията ни в Лабиринта се чувствах виновен всеки път, щом споменавах Звяра. Това сигурно бе досадният глас на смъртната ми съвест.

— Името „Триумвират“ — почуках по челото си в опит да извлека информацията, която вече не беше там. — Последният триумвират, с който си имах работа, включваше Лепид, Марк Антоний и сина ми, истинския Октавиан. Триумвиратът е римска идея… като патриотизма, фалшификацията, поръчковите убийства.

— Мислиш, че тези хора са древни римляни? — приглади брада Хирон. — Ала как е възможно това? Хадес е майстор в това да намира избягали души от Подземното царство. Не би позволил на трима мъже от древността да вилнеят в модерния свят векове наред.

— Отново не мога да отговоря.

Да го признавам толкова често… това наистина обиждаше божествените ми чувства. Реших, че когато се върна на Олимп, ще измия лошия вкус от устата си с нектар с вкуса на табаско.

— Но тези хора заговорничат срещу нас от много дълго време. Спонсорирали са войната на Люк Кастелан. Помогнали са на лагер „Юпитер“, когато римляните са нападнали лагера на нечистокръвните. И въпреки тези две войни, Триумвиратът все още е там и не спира да плете интриги. Ами ако тази компания е коренът на… на всичко?

Хирон ме погледна така, все едно копаех гроба му.

— Много обезпокоителна мисъл. Възможно ли е трима мъже да са толкова опасни?

— Живял си достатъчно дълго, за да знаеш отговора, приятелю — разперих ръце аз. — Богове, чудовища, титани… те неизменно са опасни. Но за героите най-опасни винаги били са другите герои. Какъвто и да е този Триумвират, трябва да го спрем, преди да е овладял Оракулите.

— Моля? — изправи се Рейчъл. — Има и други Оракули?

— Ах… не съм ли ти казвал, когато бях бог?

Очите й върнаха част от тъмнозеления си блясък. Опасявах се, че си представя как ми причинява болка с четките си.

— Не — рече хладно тя. — Не си ми казвал.

— Ами… смъртната ми памет ми изневерява, нали разбираш. Трябваше да прочета някои книги, за да…

— Оракули — повтори тя. — В множествено число.

Поех си дълбоко въздух. Исках да я уверя, че тези други Оракули не означават нищо за мен. Рейчъл бе специална. За нещастие, съмнявах се, че тя може да ме разбере в момента. Затова реших да говоря ясно.

— В древни времена — казах аз — имаше много Оракули. Разбира се, Делфи бе най-известен, но имаше още четирима със сравнима сила.

— Но те бяха унищожени преди векове — поклати глава Хирон.

— Така мислех и аз — съгласих се. — Но вече не съм сигурен. Смятам, че „Триумвират Холдингс“ искат да овладеят всички древни Оракули. И вярвам, че най-древният от всички тях, Гората на Додона, е тук, в лагера на нечистокръвните.