Рик Риърдън
Скритият оракул (19)

18

Звяра ме вика.

Кажи му, че не съм у нас.

Да се скрием. Къде? В боклука.

Бил ли съм някога толкова ужасен?

Може би, когато Тифон вилнееше по земята и гонеше боговете пред себе си. Или когато Гея прати гигантите си да сринат Олимп. Или когато случайно видях Арес гол в гимнастическия салон. От това косата ми побеля за цял век.

Но през цялото това време аз бях бог. Сега бях немощен, жалък смъртен. Можех само да се моля старият ми враг да не долови присъствието ми. За пръв път в дългия си и славен живот исках да съм невидим.

Защо Лабиринтът ме бе довел тук?

Веднага щом помислих за това, се скарах на себе си. Разбира се, че щеше да ме доведе там, където най-малко исках. Остин бе сбъркал за него. Лабиринтът все още бе зъл, ала вече просто прикриваше намеренията си.

Мег обаче не обръщаше внимание на заплахата. Въпреки безсмъртното чудовище на трийсет метра над нас имаше куража да остане съсредоточена в задачата ни. Сръчка ме и ми посочи тънък ръб на отсрещната стена, където весело сияеше златна ябълка.

Дали Харли я бе поставил тук? Не вярвах. Най-вероятно момчето бе търкулнало златните ябълки по различните коридори, надявайки се, че ще спрат на най-опасните места. Наистина започвах да се дразня на това момченце.

— Скокът е лесен — прошепна Мег.

Дарих я с поглед, който при други обстоятелства би я изпепелил.

— Твърде е опасно.

— Ябълка — изсъска тя.

— Чудовище! — изсъсках в отговор аз.

— Едно.

— Не!

— Две.

— Не!

— Три! — тя скочи.

Това означава, че и аз скочих. Стигнахме до издатината, макар петите ни да изпратиха дъжд от камъчета в цепнатината. Само естествено вродената ми координация и грация ни спасиха от това да политнем към смъртта си. Мег взе ябълката.

— Кой е там? — изръмжа чудовището над нас.

Гласът му… богове! Помнех този глас. Дълбок и стържещ, все едно бе дишал ксенон^[39] вместо въздух. Доколкото знаех, можеше и така да е станало. Питон определено отделяше много вредни газове.

Чудовището се размърда. Още чакъл падна в цепнатината.

Останах абсолютно неподвижен, опрян в студената скала. Тъпанчетата ми туптяха с всеки удар на сърцето ми. Искаше ми се да спра дишането на Мег. И блещукането на камъчетата по очилата й.

Питон ни чу. Помолих се на всички богове чудовището да реши, че звукът не означава нищо. Трябваше само да дъхне надолу към пропастта, за да ни убие. Нямаше как да избягаме от отровното му оригване — не и от такова разстояние, не и за смъртни.

Тогава от пещерата над нас долетя друг глас, по-нисък и доста по-човешки.

— Здравей, мой змейски приятелю.

Почти се разплаках от облекчение. Нямах идея кой бе новодошлият, нито защо така глупаво бе обявил присъствието си пред Питон, но винаги се радвах, когато смъртните се жертваха за мен. Ето че добрите обноски не си бяха отишли.

Жестокият смях на Питон разклати зъбите ми.

— Не знаех дали ще успеете да пристигнете, мосю Звяр.

— Не ме наричай така — сопна се мъжът. — Пътят беше лесен сега, след като Лабиринтът отново заработи.

— Много се радвам — гласът на Питон бе сух като базалт.

Не можех да кажа кой знае какво за гласа на мъжа, който бе сподавен от няколко тона змийска плът, но звучеше по-спокоен и уравновесен, отколкото би бил моят при разговор с Питон. Бях чувал в миналото да наричат някого Звяр, но както винаги смъртният ми мозък ме провали при опита да си спомня за кого идеше реч.

Поне да бях съумял да съхраня важната информация! Вместо това можех да ви кажа какво бях ял за десерт по време на вечерята си с цар Минос (спейс кейк). Можех да ви кажа какъв цвят бяха хитоните, които носеха синовете на Ниоба, когато ги застрелях (неприятно оранжево).

Но не можех да си спомня нещо толкова основно като това дали Звяра е бил борец, филмова звезда или политик. А може би и трите?

Близо до мен, осветена от светлината на ябълката, Мег сякаш бе станала бронзова. Очите й бяха ококорени от ужас. Малко късно, но поне бе млъкнала. Ако не бе в сферата на невъзможно, щях да кажа, че гласът на мъжа я плаши повече от този на чудовището.

— Та, Питон — продължи мъжът, — имаш ли да споделиш някое пророчество с мен?

— Когато му дойде времето… господарю мой.

Последните думи бяха изречени подигравателно, но не бях сигурен, че някой друг би го доловил. Малцина освен мен бяха ставали свидетели на Питоновия сарказъм и доживяваха да разкажат историята.

— Трябва ми нещо повече от обещанията — рече мъжът. — Преди да продължим напред, е необходимо да поставим всички Оракули под контрол.

Всички Оракули. Едва не паднах в пропастта, когато чух тези думи, но някак си запазих равновесие.

— Когато му дойде времето — повтори Питон, — както се бяхме разбрали. Стигнахме толкова далеч, като чакахме правилния момент, нали така? Не разкри картите си, когато титаните нападнаха Ню Йорк, аз не участвах във войната на гигантите. И двамата знаехме, че часът на победата не е настъпил. Трябва да почакаш още малко.

— Не ми се прави на важен, змийо! Докато дремеше, аз построих империя. Прекарах векове наред…

— Мда — въздъхна чудовището и накара скалата да потрепери. — Но ако искаш империята ти да излезе от сенките, трябва първо да изпълниш твоята част от сделката. Кога ще унищожиш Аполон?

Сподавих писъка си. Не трябваше да се изненадвам, че говорят за мен. Хилядолетия наред бях допускал, че всички говорят за мен през цялото време. Бях толкова интересен. Но тази работа за унищожението ми… това не ми допадаше.

Мег изглеждаше по-ужасена отвсякога. Щеше ми се да вярвам, че се притеснява за мен, но имах чувството, че е толкова загрижена за самата себе си. Пак сбъркани приоритети.

Мъжът пристъпи към цепнатината. Гласът му стана по-ясен и по-висок.

— Не бери грижа за Аполон. Той е точно там, където искам да бъде. Ще ни свърши работа, а когато вече не ни трябва…

Не си направи труда да довърши изречението. Опасявах се, че краят му не е „ще му дадем хубав подарък и ще го изпратим по живо, по здраво“. Вледенен, разпознах гласа от сънищата си. Това бе презрителният носов глас на мъжа в пурпур. Имах усещането, че го бях чувал да пее преди много, много години, но в това нямаше никакъв смисъл… Защо бих изтърпял концерт на грозен мъж в пурпур, който се нарича Звяр? Дори не харесвах дет метъл!

Питон размърда туловище и ни заля с още камънаци.

— И как точно смяташ да го убедиш да ти свърши работа?

Звяра се изсмя.

— Имам къртица в лагера, която ще насочи Аполон към нас. Освен това увеличих залога. Аполон няма да има никакъв избор. Двамата с момичето ще отворят портите.

Изпаренията от Питон достигнаха до носа ми и се замаях. Молех се да не умра.

— Надявам се, че си прав — каза чудовището. — Преценката ти в миналото не винаги е била… точна. Чудя се дали си избрал правилните инструменти за тази работа. Дали си научил нещо от грешките в миналото?

Мъжът изръмжа толкова силно, че за миг повярвах, че се превръща в звяр. Бях виждал това много пъти. Мег изхлипа до мен.

— Виж какво, затлъстяло влечуго такова — заяви мъжът, — единствената ми грешка е, че не изгорих враговете си достатъчно бързо и не го правех достатъчно често. Уверявам те, че вече съм по-силен отвсякога. Организацията ми е пуснала корени навсякъде. Колегите ми са готови. Когато овладеем и четирите Оракула, ще контролираме самата съдба!

— Какъв славен ден предстои само — гласът на Питон бе натежал от презрение. — Но първо трябва да унищожиш петия Оракул, нали така? Него единствен не мога да овладея. Трябва да подпалиш гората на…

— Додона — казах.

Думата се изплъзна сама от устата ми и отекна в пропастта. Точно на това място да се сетя и точно сега да го кажа… тялото на Лестър Пападопулос бе ужасно място за живеене.

Разговорът над нас секна.

— Идиот — изсъска ми Мег.

— Какво беше това? — попита Звяра.

Вместо да им отговорим: „Не се притеснявайте, ние сме“, направихме нещо още по-глупаво. Един от нас двамата — Мег или аз… предпочитам да обвиня нея — се подхлъзна на камъче. Залитнахме от ръба и паднахме в серните облаци под нас.

 

ПЛЯС.

Лабиринтът определено имаше чувство за хумор. Вместо да ни позволи да се стоварим на каменния под и да загинем, той ни спусна върху купчина влажни, но пълни торби с боклук.

Ако броите, ще разберете, че това е вторият път, в който се приземявам в боклук като смъртен. Това е два пъти повече, отколкото го заслужава който и да било бог.

Претърколихме се върху една купчина, бясно размахвайки крака. Спряхме на дъното, покрити с мръсотия, но по чудо още живи.

Мег седна, поръсена с утайка от кафе.

Свалих една бананова кора от главата си и я хвърлих настрана.

— Има ли някаква причина, поради която непрекъснато кацаме в купчини боклуци?

— Ние? Ти изгуби равновесие! — Мег опита да избърше лицето си, но без особен успех. В другата си ръка стискаше златната ябълка с треперещи пръсти.

— Добре ли си? — попитах.

— Супер — сопна се тя.

Това определено не беше вярно. Изглеждаше така, все едно бе минала през обсебената къща на Хадес (и да ви поканят, недейте да ходите там). Лицето й бе пребледняло. Бе прехапала устна толкова силно, че зъбите й бяха почервенели от кръв. Долових и слабия мирис на урина. Това означаваше, че някой от нас беше изгубил контрол над пикочния си мехур. Бях седемдесет и пет процента сигурен, че не съм аз.

— Мъжът горе — попитах. — Позна гласа му.

— Млъкни. Това е заповед!

Опитах да отговоря. Смаяно установих, че не мога. Гласът ми сам се бе подчинил на заповедта на Мег, което не бе добре. Реших да подам въпросите си за Звяра в писмен вид по-късно.

Огледах наоколо. Купища боклук опасваха стените в четирите края на жалко на вид мазе. Докато зяпах, още една торба с боклук се хлъзна от десния улей и се удари в купчината. Вонята бе толкова силна, че можеше да изгори боята по стените, стига обаче такава да имаше по сивите блокове от сгурия. Но пак ухаеше по-добре от изпаренията на Питон. Единственият видим изход бе метална врата, на която беше изписан знак за биологична опасност.

— Къде сме? — попита Мег.

Стрелнах я кръвнишки и изчаках.

— Вече можеш да говориш — добави тя.

— Знам, че ще те изненадам — казах, — но, изглежда, сме в подземно бунище.

— Да, но къде?

— Може да е навсякъде. Лабиринтът пресича подземията по целия свят.

— Като Делфи. — Мег се загледа в мен, като че ли малката ни гръцка екскурзия бе станала по моя вина и не… само косвено по моя вина.

— Това бе неочаквано — казах аз. — Трябва да говорим с Хирон.

— Къде е Додона?

— Аз… ще ти обясня по-късно.

Не исках Мег да ми запушва устата отново, но и не желаех да говоря за Додона, докато съм в плен на Лабиринта. Побиваха ме тръпки и не мислех, че е защото съм покрит с лепкав сироп.

— Първо трябва да се измъкнем оттук.

Мег погледна зад мен.

— Поне преживяването не е било напразно.

Тя бръкна в боклуците и извади втори блестящ плод.

— Остава ни само още една ябълка.

— Чудесно.

Последното нещо, за което ми пукаше, беше да довърша глупавото състезание на Харли, но поне раздвижих Мег.

— Сега нека видим какви биологични опасности ни чакат отвъд тази врата.