Рик Риърдън
Скритият оракул (22)

21

Нагоре в бизнеса.

Оракулите винаги горят.

Римляните ще ме мразят.

Бях драматичен бог.

Мислех, че последното ми изявление бе фантастично. Очаквах ахканията, може би и музика от орган за фон. Светлините трябваше да угаснат, преди да успея да кажа нещо повече. Няколко мига по-късно щяха да ме намерят мъртъв с нож в гърба.

Това щеше да е вълнуващо!

Чакайте. Аз съм смъртен. Тогава щях да умра. Забравете.

Така или иначе, нищо подобно не се случи. Тримата ми спътници само впиха очи в мен.

— Четири други Оракули — каза Рейчъл. — Искаш да кажеш, че има още четири Питии…

— Не, скъпа моя. Има само една Пития и това си ти. Делфи е абсолютно уникален Оракул.

Рейчъл ме стрелна с поглед така, все едно искаше да натика десет четчици в носа ми.

— Та, значи, има четири неуникални Оракула.

— Ами… едната е Пророчицата Сибила от Куме.

Избърсах потта от дланите си. (Защо дланите на смъртните се потят?)

— Тя е написала Сибилските пророчества, които харпията Ела научи наизуст.

Мег гледаше ту мен, ту нея.

— Харпия… като жените кокошки, които чистят следобеда?

— Ела е специална харпия, Мег — усмихна се Хирон. — Преди години тя някак си намерила копие от пророчествата, които смятахме за изгорени още отпреди падането на Рим. В момента приятелите ни от лагер „Юпитер“ опитват да ги възстановят според спомените на Ела.

— А другите три Оракула? — кръстоса ръце Рейчъл. — Сигурна съм, че никоя от тях не е била красива млада жрица, която си хвалил за… как го казваше… проницателния разговор?

— Ах… — Не знаех защо, но усещах акнето си като живи насекоми, които лазят по лицето ми. — Според внимателните ми проучвания…

— Снощи прегледа няколко книги — уточни Мег.

— Хм! Имаше Оракул на Еритея и още един в Пещерата на Трофоний.

— Богове! — каза Хирон. — Тези двата ги бях забравил.

Свих рамене. И аз не ги помнех. Бяха сравнително неуспешни оракули… в комерсиален план.

— А петият — рекох — е Гората на Додона.

— Гора — каза Мег. — С дървета.

— Да, Мег, с дървета. Горите обикновено са направени от дървета, а не от сладоледи на клечка например. Додона бе свещена гора, засята от Богинята Майка в първите дни на света. Когато олимпийците се родили, дърветата вече били древни.

— Богинята Майка? — потрепера Рейчъл в зеленото си яке. — Кажи ми, че не говориш за Гея.

— За щастие, не. Говоря за Рея, царицата на титаните, майка на първото поколение олимпийски богове. Свещените й дървета можеха да говорят. Понякога наистина изричаха пророчества.

— Гласовете в гората — предположи Мег.

— Точно така. Вярвам, че Гората на Додона е пораснала наново сред останалите дървета край лагера. В съня си видях коронована жена, която ме умоляваше да намеря Оракула й. Убеден съм, че това бе Рея, макар да не разбирам защо носеше символ на мира, подобно на хипи.

— Символ на мира? — попита Хирон.

— Голям меден символ на мира — признах.

Рейчъл потропа с пръсти по облегалката на стола.

— Ако Рея е титан, това не означава ли, че е зла?

— Не всички титани са зли — отговорих. — Рея е добра душа. Бе на страната на боговете по време на Първата велика война. Според мен иска да успеем. Не желае гората да попадне в ръцете на враговете ни.

— Приятелю — размаха опашка Хирон, — Рея не е забелязвана през последните няколко хилядолетия. Гората й бе изпепелена в древни времена. Император Теодосий нареди да я изсекат до последния дъб…

— Знам — изпитах болка между очите, както винаги ставаше, когато някой споменеше Теодосий. Помня как грубиянът затвори всички древни храмове в империята и на практика прогони нас, олимпийските богове. Някога имах мишена за стрелба с неговото лице. — Въпреки това много неща от стари времена оцеляха или се възстановиха. Лабиринтът се построи сам. Защо няколко свещени дървета да не се появят в долината?

— Това е много странно — сви се още по-навътре между възглавничките Мег. Младата Макафри имаше дарбата ефектно да обобщава разговора ни.

— Защо, ако гласовете на дърветата са свещени, ще карат хората да се загубват?

— Този път зададе наистина добър въпрос. — Надявах се похвалата ми да не завърти главата на Мег. — В стари времена жреците на Додона се грижеха за дърветата, кастреха сухите клони, напояваха ги и насочваха гласовете им, като поставяха чанове в короните им.

— И с какво помага това? — попита Мег.

— Не знам. Не съм дървесен жрец. Но с правилната грижа тези дървета могат да предскажат бъдещето.

— А без нея? — приглади роклята си Рейчъл.

— Гласовете са хаотични — казах аз. — Див хор, създаващ какофония.

Спрях се, доволен от тази реплика. Надявах се някой да я запише за идните поколения, но уви, никой не се сети.

— Ако гората е оставена на самотек, несъмнено ще докара лудост на смъртните.

— Значи, лагерниците ни бродят из гората, вероятно обезумели от гласовете — намръщи се Хирон.

— Или са вече мъртви — добави Мег.

— Не! — Не можех да понеса тази мисъл. — Не, още са живи. Звяра ги използва и опитва да ме примами.

— Откъде си толкова сигурен? — попита Рейчъл. — И защо? Ако Питон вече е овладял Делфи, защо тези други Оракули са толкова важни?

Загледах се в стената, някога украсена от моя картина. За съжаление, върху бялата боя не се появиха вълшебни отговори.

— Не съм сигурен. Смятам, че враговете ни искат да ни отрежат достъпа до всеки източник на пророчества. Без да можем да виждаме и напътстваме съдбата си, ще повехнем и ще загинем — както боговете, така и смъртните. Всеки, дръзнал да се изправи срещу Триумвирата.

Мег се завъртя на дивана и изрита червените си обувки.

— Изтръгват корените ни — тя размърда пръстчета, за да демонстрира казаното.

Погледнах безпомощно към Рейчъл с надеждата да извини обноските на уличната калпазанка, станала мой господар.

— А защо Гората на Додона е толкова важна? Питон спомена, че това е единственият Оракул, който не може да контролира. Не разбирам защо — може би защото Додона е единственият Оракул, който няма връзка с мен. Силите му идват от Рея. Така че, ако горичката работи и е свободна от влиянието на Питон… и е тук, в лагера на нечистокръвните…

— Би могла да ни снабди с пророчества — светнаха очите на Хирон. — Да ни даде шанс срещу враговете ни.

Усмихнах се извинително на Рейчъл.

— Разбира се, бих предпочел обичният ни Делфийски оракул да заработи отново. И това ще стане накрая. Но засега Гората на Додона е най-добрият ни шанс.

Косата на Мег опря пода. Лицето й бе придобило цвета на свещените ми говеда.

— Пророчествата не са ли объркани, загадъчни и неясни, та хората да умрат, докато се опитват да ги избегнат?

— Мег — казах аз, — не вярвай на ревютата в сайта RateMyOracle.com. Външният вид на пророчицата Сибила например е оценен напълно погрешно. Това го помня ясно.

— Сериозно? — опря брадичка върху юмрука си Рейчъл. — Я разкажи.

— Ъъ, опитвах се да кажа, че Гората на Додона е добронамерена сила. Помагала е на героите и преди. Върхът на мачтата на първия кораб „Арго“ например е издялан от клон на свещено дърво. Можел е да говори на аргонавтите и ги е напътствал с ценни съвети.

— Хмм — кимна Хирон, — ето защо загадъчният Звяр иска да изгори гората.

— Очевидно — отвърнах. — И затова трябва да я спасим.

Мег се завъртя на дивана. Краката й събориха една от трикраките масички за кафе, разсипвайки аризонския чай и соленките.

— Пардон.

Скръцнах със смъртните си зъби, които нямаше да издържат цяла година, ако продължавах да съм заедно с Мег. Рейчъл и Хирон също мъдро игнорираха проявата на мегинщина от страна на моята приятелка.

— Аполоне — старият кентавър загледа едно водопадче от чай, което капеше от ръба на масата, — какво да правим, ако си прав за Додона? Вече сме малцина. Ако изпратим отбори в гората, нямаме гаранции, че ще се върнат обратно.

Мег отметна косата от очите си.

— Ще идем. Само двамата с Аполон.

— Така ли? — Езикът ми опита да се скрие в гърлото.

— Нали каза, че трябва да минеш някакви изпитания, за да докажеш, че си достоен? Това ще е първото.

Част от мен знаеше, че тя е права, но остатъците от божественото ми достойнство се разбунтуваха срещу идеята. Никога не вършех сам мръсната си работа. Предпочитах да избера група смели герои и да ги пратя на смърт — или… сещате се. На славен подвиг.

Ала Рея беше пределно ясна в съня ми. Моя работа бе да намеря Оракула. И благодарение на Зевсовата жестокост, където отидех аз, отиваше и Мег. Предполагах, че Зевс е наясно с плановете на Звяра и ме бе изпратил да се оправям… мисъл, която не успя да ме изкуши да му измисля хубав подарък за Деня на бащата.

Спомних си и остатъка от съня ми — Звяра в неговия бледоморав костюм, който ме подканяше да намеря Оракула, така че той да може да го изгори. Имаше още много, което не разбирах, но трябваше да действам. Остин и Кайла зависеха от мен.

Рейчъл постави ръка върху коляното ми, което ме накара да потръпна. Изненадващо не ми причини болка. Погледът й бе повече искрен, отколкото ядосан.

— Аполоне, трябва да опиташ. Ако успеем да надзърнем в бъдещето… това може да е единственият вариант да върнем нещата по начина, по който трябва да са. — Тя загледа с копнеж към белите стени на пещерата си. — Искам отново да имам бъдеще.

— Какво очакваш от нас, стари приятелю? — размърда крака Хирон. — Как можем да помогнем?

Погледнах към Мег. За съжаление, разбрах, че сме на едно мнение. Оставахме само двамата. Не можехме да рискуваме с никой друг.

— Мег е права — казах. — Трябва да го сторим сами. Трябва да тръгнем веднага, но…

— Цяла нощ не спа — каза Мег. — Дремни малко.

„Чудничко — помислих си. — Мег вече довършва изреченията ми.“

Този път не можех да оспоря логиката й. Въпреки желанието си да хукна в гората и да спася децата си, не биваше да рискувам да оплескам нещата. А и бе почти сигурно, че Звяра пази пленниците си живи. Трябваха му, за да ме примами в капана си.

Хирон се изправи на предните си копита.

— Значи, тази вечер. Почивайте и се гответе, герои. Боя се, че ще ви трябва цялата сила за това, което предстои.