Рик Риърдън
Скритият оракул (7)

6

Аквамен шофира.

Не може да стане по-зле.

Всъщност може.

За мое огромно разочарование Джаксънови нямаха излишни лък и стрели, с които да ми услужат.

— Не съм добър стрелец — обясни ми Пърси.

— Аз обаче съм — отвърнах. — Затова винаги трябва да планираш нещата така, че на мен да са ми удобни.

Сали даде на мен и на Мег подходящи зимни якета. Моето бе синьо и на яката му бе изписана думата ШАРЪН. Може би това бе вълшебната защита срещу злите сили^[13]. Хеката би знаела. Аз не си падам по магиите.

Когато стигнахме приуса, Мег седна отпред и това за пореден път се превърна в доказателство за несправедливостта на съществуването ми. Боговете не се возеха отзад. Отново предложих да ги последвам с мазерати или ламборгини, но Пърси призна, че няма такива. Приус бе едничката кола, която семейството му притежаваше.

Нямам думи.

И понеже се бях разположил отзад, бързо ми стана лошо. Бях свикнал да карам слънчевата си колесница по небето, където всяка лента бе бърза. Не бях свикнал със задръстванията в Лонг Айлънд. Дори по средата на деня… в средата на януари трафикът бе убийствен.

Пърси бавно пълзеше напред. Много ми се щеше да мога да стрелям с огнена топка пред нас, с която да разтопя колите, застанали на пътя на нашето очевидно по-важно пътешествие.

— Тойотата няма ли огнехвъргачки? — попитах. — Лазери? Поне Хефестови шипове? Що за евтиния сте си купили?

— Вие имате ли подобни задръствания на Олимп? — Пърси надзърна в огледалото за обратно виждане.

— Нямаме си — отвърнах. — Гарантирам ти го.

Мег подръпна пръстените като полумесеци. Пак се запитах дали няма връзка между нея и Артемида. Луната бе символ на сестра ми. Може би Артемида бе изпратила Мег да се погрижи за мен?

Но това не ми звучеше достоверно. Артемида трудно споделяше неща с мен — били те свързани с герои, стрели, народи или тържества за рождения ден. Такива сме близнаците. Мег имаше различна аура… която щях да разпозная лесно, ако бях бог. Но не. Трябваше да разчитам на интуицията на смъртен, което бе като да търсиш игла в купа сено.

Мег се обърна и се загледа в задното стъкло, вероятно търсеше сияйни мехури, които ни преследват.

— Поне не ни…

— Не го казвай — предупреди Пърси.

— Не знаеш какво щях… — изсумтя Мег.

— Щеше да кажеш „поне не ни преследват“ — рече Пърси. — И да ни урочасаш. Веднага щяхме да забележим, че ни преследват. Тогава щяхме да влезем в голяма битка, която съсипва колата на семейството и вероятно разрушава цялата магистрала. А после щяхме да хукнем да бягаме към лагера.

— Нима виждаш бъдещето? — ококори се Мег.

— Не ми и трябва — Пърси смени лентата и влезе в такава, в която пълзеше не чак толкова бавно. — Често съм правил това. А и…

Той ме погледна обвинително.

— Вече никой не вижда бъдещето. Оракулът не работи.

— Какъв Оракул? — попита Мег.

Никой от нас не отговори. За миг бях твърде смаян, за да отвърна. А повярвайте ми, за да се стигне дотук, значи, наистина съм бил много смаян.

— Още ли не работи? — попитах с изтънял гласец.

— Не знаеше ли? — каза Пърси. — Всъщност да, ти шест месеца си бил извън играта, но стана по време на твоя пост.

Това беше несправедливо. Бях зает да се крия от гнева на Зевс в същия този период, което си бе добро извинение. Откъде можех да зная, че Гея ще се възползва от хаоса на войната и ще върне моя най-стар и страховит враг от дълбините на Тартара, така че да се намести в старото си леговище, пещерата на Делфи, и да прекъсне силите на пророчествата ми?

И да, чувам гласа на вас, критиците: Но ти си бог на пророчествата, Аполоне. Как си могъл да не знаеш, че това ще стане.

А следващият звук, който вие ще чуете, е как викам сърдито като Мег Макафри.

Преглътнах вкуса на страх и седем соса.

— Просто… предположих, че някой вече се е погрижил за това.

— Имаш предвид — отвърна Пърси, — че герои са извършили подвига да освободят Делфийския оракул?

— Точно! — знаех си, че Пърси ще ме разбере. — Предполагам, че Хирон е забравил. Ще му напомня, като се върнем в лагера, и той ще избере най-талантливите слуги… искам да кажа герои…

— Има един проблем — каза Пърси. — За да идем да извършим подвиг, ни трябва пророчество, нали така? Такива са правилата. Ако няма Оракул, няма пророчества и сме забити в…

— Параграф 88 — въздъхнах.

— Параграф 22 е — замери ме с парче марля Мег.

— Не — обясних търпеливо аз, — това е параграф 88. Четири пъти по-лош.

Почувствах се все едно плувах в топла вана и някой бе дръпнал тапата. Водата се завъртя около мен и ме повлече надолу. Скоро щях да бъда оголен и разкрит… или засмукан в канала на безнадеждността. (Не се смейте. Това е чудесна метафора. Освен това, ако сте бог, лесно може да ви засмучат — тъкмо сте се отпуснали и внезапно сменяте формата си в погрешния момент. Веднъж се събудих в един канал в Билокси^[14], но това е друга история.)

Започнах да се питам какво ми бе подготвено за смъртното пребиваване. Оракулът беше заложник на зли сили. Древният ми враг ме чакаше навит и трупаше сили с всеки изминал ден от вълшебните изпарения на пещерите в Делфи.

А аз бях немощен смъртен, прикован за зле обучена героиня, която мяташе боклуци и си гризеше ноктите.

Не. Зевс не можеше да очаква от мен да се оправя с това. Не и в сегашното ми състояние.

И все пак… някой бе изпратил биячи да ме причакат в онази уличка. Някой бе разбрал къде ще кацнем.

„Никой вече не вижда бъдещето“, бе казал Пърси.

Само дето това не беше вярно.

— Хей, вие там — Мег улучи и двама ни с парченца марля. Откъде ги намираше?

Установих, че съм я игнорирал. Бяха благословени няколко мига.

— Да, съжалявам, Мег — казах. — Виж, Делфийският оракул е древен…

— Не ми пука — каза тя. — Появиха се три сияйни мехура.

— Какво? — попита Пърси.

Тя посочи зад нас.

— Виж!

Три светещи хуманоидни привидения си проправяха път през трафика и бързо ни приближаваха, подобно на изпаренията от димки, докоснати от цар Мидас.

— Поне веднъж бих се радвал нещата да станат без проблем — изсумтя Пърси, — дръжте се. Ще покараме като на рали.

 

Дефиницията на Пърси за рали бе различна от моята.

Аз си представях славно състезание. Вместо това Пърси се стрелна към най-близкия изход, профуча през паркинга на един мол, после покрай един мексикански ресторант и дори не спря да си поръча нещо. Навлязохме в индустриален квартал с разнебители складове. Пушещите привидения обаче продължаваха да ни настигат.

Кокалчетата ми побеляха, докато стисках предпазния колан.

— Нима планът ти да избегнем битката е като загинем в пътнотранспортно произшествие? — настоях.

— Ха-ха. — Пърси завъртя волана надясно. Устремихме се на север и складовете отстъпиха място на набити един до друг жилищни блокове и изоставени магазини.

— Карам към плажа. Бия се по-добре в близост до водата.

— Заради Посейдон? — попита Мег, закрепвайки се срещу дръжката на вратата.

— Да — съгласи се Пърси. — Това описва целия ми живот. Заради Посейдон.

Мег започна да се тресе от вълнение, което ми се стори безсмислено, тъй като ние и без това се друсахме много.

— Ти като Аквамен ли си? — попита тя. — Рибите бият ли се на твоя страна?

— Благодаря — каза Пърси. — Все едно шегите за Аквамен ми бяха малко досега.

— Но аз не се шегувах! — възрази Мег.

Погледнах през задното стъкло. Блестящите привидения все още ни настигаха. Едното мина покрай един мъж на средна възраст, който незабавно припадна.

— Знам ги тези духове! — извиках. — Това са… ъъъ…

Мозъкът ми се замъгли.

— Какво? — настоя Пърси. — Какви са?

— Забравих! Мразя да съм смъртен! Четири хиляди години знания, тайните на Вселената, море от мъдрост… всичко това е изгубено, понеже не се побира в тази мъничка глава!

— Дръж се! — Пърси мина през един железопътен прелез и тойотата полетя. Мег извика, когато главата й се удари в тавана. После се захили, без да може да спре.

Навлязохме в извънградската част — пусти нивя и лозя, голи овощни дървета.

— До плажа има само около километър и половина — каза Пърси. — Освен това почти сме стигнали до западния край на лагера. Можем да го направим. Ще го направим!

Всъщност не го направихме… Един от светещите облаци грабна някакъв изцапан камък, който изтръгна от паважа пред нас.

Пърси инстинктивно зави.

Тойотата излезе от пътя и прекоси една ограда от бодлива тел, спирайки в овошките. Пърси успя да не улучи нито едно от дърветата, но колата заора в заледената кал и се заклещи между две дървета. По чудо въздушните възглавници не се задействаха.

— Добре ли сте? — свали предпазния си колан Пърси.

— Не ще да се отвори — заблъска по вратата си Мег. — Извадете ме оттук!

Пърси опита собствената си врата. Бе здравата залостена от едно прасковено дърво.

— Елате отзад — казах.

Отворих вратата с шут и излязох, олюлявайки се. Чувствах краката си като износени амортисьори.

Трите димящи фигури бяха спрели в края на лехата. Сега напредваха бавно и приеха плътни очертания.

Поникнаха им ръце и крака. Оформиха им се лица и широки, зейнали като паст усти.

Интуитивно осъзнах, че съм срещал тези духове и преди. Не помнех какво точно представляват, но ги бях сразявал много пъти, запращайки ги в небитието с толкова усилие, колкото ми бе нужно, за да разгоня облак комари.

Но вече не бях бог. Бях паникьосан шестнайсетгодишен младеж. Дланите ми се бяха изпотили. Зъбите ми тракаха. Единствената ми разумна мисъл бе: ГНУС!

Пърси и Мег още се мъчеха да излязат от тойотата. Трябваше им време. Това означаваше, че е необходимо да се намеся.

— СПРЕТЕ! — изревах на духовете. — Аз съм богът Аполон!

За моя приятна изненада, трите духа се застопориха и започнаха да се реят на около дванайсетина метра от мен.

Чух как Мегън сумти, докато се опитваше да се измъкне през задната седалка. Пърси бе зад нея.

Тръгнах към духовете. Замръзналата кал изпука под обувките ми. Дъхът ми излизаше на пара в студения въздух. Вдигнах трите пръста на едната си ръка — древният знак за прогонване на зли сили.

— Оставете ни на мира или бъдете унищожени! — казах на духовете. — ШАРЪН!

Пушещите фигури потрепериха. Изпитах прилив на надежда. Изчаках да се разсеят или да избягат в ужас.

Вместо това се въплътиха в зомбита с жълти очи. Дрехите им бяха като дрипи, а крайниците им — покрити с отворени рани и струпеи.

— Богове! — Адамовата ми ябълка падна в гърлото ми като билярдна топка. — Сега си спомних.

Пърси и Мег застанаха от двете ми страни. С едно металическо щракване химикалката на Пърси се превърна в острие от божествен бронз.

— Какво си спомни? — попита той. — Как се убиват тези същества?

— Не — отвърнах. — Спомних си какво представляват. Нозои, духове на чумата… Не могат да бъдат убити!