Рик Риърдън
Скритият оракул (39)

38

След кихавиците идват петстишията.

Кой е най-лош измежду боговете?

Аз.

Чумата се разпростря.

Това бе цената на нашата победа — взрив от сенна хрема. До падането на нощта повечето лагерници бяха замаяни и със запушен нос. Поне се зарадвах, че никой не си кихна главата, понеже не ни достигаха бинтове и скоч.

С Уил Солас прекарахме вечерта в грижи за ранените. Той пое контрола над ситуацията, което не ми пречеше, защото и без това бях изтощен. Аз основно поставях ръце в шини, носех антихистамини^[58] и носни кърпи и се опитах да попреча на Харли да открадне от лазарета лепенките с усмихнати личица, които залепяше на огнехвъргачката си. Бях доволен от разсейването, тъй като не ми позволи да разсъждавам твърде много върху болезнените събития от деня.

Шермън Йънг милостиво се съгласи да не убива Нико, задето го бе изхвърлил от колесницата, нито пък мен, задето я бях повредил, макар да имах чувството, че синът на Арес си запазва опциите за по-късно.

Хирон осигури лечебни компреси за най-екстремните случаи на сенна хрема. Сред тях бе Чиара Бенвенути, чийто късмет поне този път я беше изоставил. Бе странно, че Демиън Уайт се разболя веднага щом научи, че и Чиара е болна. Двамата имаха койки в лазарета, които бяха една до друга, и това ми се стори малко подозрително, въпреки че не спираха да се обиждат всеки път, когато знаеха, че ги гледат.

Пърси Джаксън изкара няколко часа в набиране на китове и хипокампи, които да му помогнат да отнесе Колоса. Смяташе, че ще е най-лесно да го занесат в двореца на Посейдон, където можеше да послужи за градинска статуя. Не бях сигурен какво да мисля за това. Представих си как Посейдон сменя красивото лице на статуята със собствената си брадясала физиономия. Но исках Колоса да се разкара и се съмнявах, че би се събрал в кофите за боклук на лагера.

Благодарение на лековитите умения на Уил и топлата вечеря, героите, които спасихме в гората, бързо върнаха пълната си сила. (Според Паоло това се беше случило, защото размахваше бразилското шалче над тях… не възнамерявах да споря с него.)

Що се отнася до самия лагер, щетите можеха и да са много по-големи. Възможно бе да построим наново кея за канута. А кратерите, оставени от стъпките на Колоса, можеха да се превърнат в удобни окопи или езерца.

Столовата бе станала на нищо, но Ниса и Харли бяха уверени, че Анабет Чейс може да построи мястото наново, когато се върне тук. Ако имахме късмет, можеше да е цяло за лятото.

Единствената голяма щета бе нанесена върху хижата на Деметра. Не го бях разбрал по време на битката, но Колосът бе успял да я стъпче, преди да се устреми към плажа.

Погледнато ретроспективно, пътят на унищожението изглеждаше почти преднамерено замислен, все едно автоматонът бе нагазил в брега, стъпкал беше хижа номер четири и после се беше върнал в морето.

Предвид станало с Мег Макафри, ми бе трудно да не видя това като лоша поличба. Миранда Гардинър и Били Енг получиха временно убежище в хижата на Хермес, но изкараха голяма част от нощта седнали сред смачканите руини, докато маргаритки никнеха по студената зимна земя около тях.

Въпреки умората си спях дълбоко. Не ми пречеха нито постоянните кихавици на Кайла и Остин, нито тихото хъркане на Уил. Нямах нищо против дори зюмбюлите, които цъфтяха до прозореца и изпълваха стаята с меланхоличния си парфюм. Но не можех да спра да мисля за дриадите, вдигнали ръце към пламъците в гората, за Нерон или за Мег. Стрелата на Додона остана притихнала, увиснала на колчана от стената, ала подозирах, че скоро ще ми даде още досадни Шекспирови съвети. Не желаех да чувам предсказанията й за бъдещето ми.

По изгрев станах тихо, взех си лъка, колчана и бойното укулеле и изкачих върха на Хълма на нечистокръвните. Драконът пазител Пелей не ме разпозна. Щом приближих Златното руно, той изсъска, затова трябваше да остана на известно разстояние в краката на Атина Партенос.

Не ми пречеше, че не ме разпознават. В този момент не исках да съм Аполон. Разрухата, разразила се долу, бе по моя вина. Бях станал заслепен и самодоволен. Позволил бях на римските императори, сред които бе и един от собствените ми потомци, да се въздигнат сред сенките. Бях допуснал някога великата ми мрежа от Оракули да се разпадне, докато дори и Делфи не бе загубен. Едва не причиних смъртта на самия лагер на нечистокръвните.

И Мег Макафри… О, Мег. Къде си?

„Направи каквото трябва — бе ми казала тя. — Това е последната ми заповед.“

Ала тя бе достатъчно неясна, за да ми позволи да я търся. Все пак бяхме свързани. Това, от което имах нужда, беше да я намеря. Запитах се дали Мег не бе изрекла нарочно заповедта по този начин, или просто много ми се щеше да е така.

Погледнах спокойното алабастърово лице на Атина. В действителност тя не изглеждаше толкова бледа и сдържана. Поне не през по-голямата част от времето. Запитах се защо скулпторът Фидий й бе придал такова недостъпно изражение и дали самата Атина го одобряваше. С боговете често бяхме обсъждали как хората могат да променят самата ни природа само заради начина, по който ни рисуват или изобразяват. През 18 век например не можех да се отърва от напудрената бяла перука, колкото и да опитвах. Ала сред безсмъртните темата за това колко зависими сме от смъртните е неловка.

Може би заслужавах сегашната си форма. След цялата ми глупост и безразсъдност може би човечеството трябваше да ме вижда като Лестър Пападопулос, господин Никой.

— Атина, какво би сторила на мое място? Нещо мъдро и практично… предполагам — въздъхнах аз.

Атина не отговори. Остана спокойно загледана в хоризонта. Тя винаги мислеше в перспектива.

Но не ми трябваше богинята на мъдростта, за да разбера какво да правя. Налагаше се да напусна лагера на нечистокръвните незабавно, преди лагерниците да се събудят. Те щяха да опитат да ме защитят, а аз едва не ги бях обрекъл на смърт. Не можех да понеса мисълта, че ще продължа да ги застрашавам.

Как ми се щеше да остана с Уил, Кайла, Остин — моите смъртни деца… Исках да помогна на Харли да лепи усмивки върху огнехвъргачката си. Исках да флиртувам с Чиара и да я отмъкна от Демиън… а може би да отмъкна Демиън от Чиара, още не бях сигурен… Исках да подобря музиката и стрелбата си с онази странна дейност, наречена упражнения. Исках да имам дом.

„Напусни — казах си мислено. — Бързо.“

Ала понеже бях страхливец, чаках твърде дълго. Под мен светлините на хижите светнаха. Лагерниците се появиха на прага. Шермън Йънг започна да прави утринна гимнастика. Харли се затича по моравата, като държеше нависоко сигнала на Лио Валдес с надеждата най-сетне да проработи.

Накрая две познати фигури ме забелязаха. От различни посоки — Голямата къща и хижа номер три, Рейчъл Деър и Пърси Джаксън заизкачваха хълма, за да дойдат при мен.

— Знам какво мислиш — каза Рейчъл, — не го прави.

— Нима може да четете мислите ми, госпожице Деър? — престорих се на изненадан.

— Не ми и трябва. Познавам ви добре, господарю Аполон.

Преди седмица тази мисъл щеше да ме накара да се изсмея. Един смъртен не можеше да ме познава. Бях живял четири хилядолетия. Само при вида на истинския ми облик хората се изпаряваха. Но сега думите на Рейчъл ми се сториха разумни. С Лестър Пападопулос получаваш това, което виждаш, и нищо повече. Нямаше какво толкова да се узнава.

— Не ме господаросвай — въздъхнах аз. — Не съм нищо повече от обикновен смъртен тийнейджър. Не ми е мястото в този лагер.

Пърси седна до мен и присви очи срещу изгрялото слънце. Морският вятър разроши косата му.

— Аха. И аз мислех, че мястото не ми е тук.

— Не е същото — рекох. — Вие, хората, се променяте, пораствате. Боговете си остават все същите.

— Сигурен ли си? — погледна ме Пърси. — На мен ми изглеждаш различен.

Мисля, че искаше да ми направи комплимент, но не се почувствах успокоен от думите му. Ако ставах повече човек, това не бе повод за празник. Наистина бях овладял няколко божествени сили във важни мигове — прилив на нечовешка сила срещу германите, стрела със сенна хрема срещу Колоса, — но не можех да разчитам на тях. Фактът, че имах ограничения и дори не знаех докъде се простират те, бе…

Караше ме да се чувствам много повече като Лестър Пападопулос, отколкото като Аполон.

— Трябва да намерим и обезопасим останалите Оракули — казах аз. — Не мога да направя това, освен ако не напусна лагера на нечистокръвните. И не мога да рискувам живота на останалите.

Рейчъл седна от другата ми страна.

— Звучиш толкова сигурен. Пророчество ли получи в гората?

— Опасявам се, че да — потреперих аз.

Рейчъл постави ръце на коленете си.

— Кайла каза, че вчера си говорил на стрелата. Предполагам, е направена от додонско дърво?

— Я чакай малко — рече Пърси. — Намерил си говореща стрела, която ти е изрекла пророчество?

— Не бъди глупав — казах аз. — Стрелата говори, но получих пророчеството от гората на Оракула. Стрелата на Додона само дава безполезни съвети и е доста дразнещ тип.

Стрелата изжужа в колчана ми.

— Така или иначе — казах аз, — трябва да напусна лагера. Триумвиратът иска да овладее всички древни Оракули. Налага се да ги спра. Само ако победя старите императори, ще мога да се изправя срещу отколешния си враг Питон и да освободя Делфийския оракул. След това… стига да оцелея… Зевс може и да ме върне на Олимп.

— Нали знаеш, че всичко това е твърде опасно за сам човек? — подръпна кичур от косата си Рейчъл.

— Послушай я — каза Пърси. — Хирон ми разказа за Нерон и странния му холдинг.

— Оценявам предложението за помощ, но…

— Не, не — вдигна ръце Пърси. — Държа да съм ясен. Не предлагам да дойда с теб, имам да си завършвам училището, да си взема изпита за ГСИЛС и да избегна смъртта от ръката на гаджето ми. Но съм сигурен, че може да намериш други помощници.

— Аз ще дойда — каза Рейчъл.

— Враговете ми ще се радват да пленят някой близък до мен като пророчицата от Делфи — поклатих глава аз. — Освен това искам ти и Миранда Гардинър да останете тук и да изучавате Гората на Додона. Засега тя е единственият ни източник на пророчества. И предвид това, че комуникационните ни проблеми може да не са изчезнали, да се научим как да използваме силите на гората става още по-важно.

Рейчъл опита да го скрие, но разчетох разочарованието по линиите около устата й.

— А къде е Мег? — попита тя. — Ще опиташ да я намериш, нали?

Все едно бе забила стрелата на Додона в гърдите ми. Загледах се в горите — покритата с мъгли зеленина, която бе погълнала младата Макафри. За един кратък миг се почувствах като Нерон. Исках да изгоря цялото това място.

— Ще опитам — казах аз. — Но Мег не иска да бъде намерена. Тя е под влиянието на пастрока си.

Пърси прокара пръст по големия палец на Атина Партенос.

— Изгубих много хора заради лошо влияние. Етан Накамура, Люк Кастелан.^[59] Почти изгубихме и Нико. — Той поклати глава. — Стига толкова. Не можеш да изоставиш Мег. Двамата сте свързани, а и тя е от свестните.

— Познавах много от свестните — казах аз. — Повечето от тях станаха на зверове, статуи или… дървета.

Гласът ми потрепера, но Рейчъл постави ръка върху моята.

— Този път нещата могат да се получат различно, Аполоне. Това е хубавото да си човек. Имаме само един живот, но можем да изберем какъв тип история да бъде той.

Това ми се струваше безнадеждно наивно. Бях прекарал твърде много векове, наблюдавайки едни и същи модели на поведение да се повтарят отново и отново, а хората винаги смятаха, че са невероятно умни и вършат нещо, което никой не е правил досега. Вярваха, че коват собствената си съдба, но всъщност повтаряха стари грешки отново и отново, поколение след поколение.

Но човешката упоритост бе и предимство. Те никога не губеха надежда. Понякога съумяваха да ме изненадат. Никога не бях очаквал появата на Александър Велики, Робин Худ или Били Холидей^[60]. Нито пък Пърси Джаксън или Рейчъл Елизабет Деър.

— Аз… надявам се да си права — казах.

— Кажи ми пророчеството, което чу в гората — потупа ме по ръката тя.

Поех си треперлива глътка въздух. Не исках да изговарям думите. Страхувах се, че те могат да събудят гората и да ни удавят в какофония от пророчества, тъпи вицове и реклами. Но изрецитирах петстишието.

Имаше някога бог на име Аполон,

който влезе в куха синя пещера.

Върху трикрак стол

бронзов огнедишащ.

Накаран бе да поеме смъртта и лудостта.

— Петстишие? — закри уста Рейчъл.

— Знам! — завих аз. — Обречен съм!

— Чакай — блеснаха очите на Пърси. — Тези редове… дали означават това, което мисля, че означават?

— Е — отвърнах аз. — Вярвам, че синята пещера говори за Оракула на Трофоний. Това бе… много опасен древен оракул.

— Не — каза Пърси, — другите редове. Трикрак стол, бронзов огнедишащ и прочее.

— Нямам идея за тях.

— Знакът на Харли — засмя се Пърси, макар аз да не можех да разбера защо е толкова доволен. — Каза, че си му помогнал с настройките? Явно това е подействало.

— Пърси, какво искаш? — присви очи към него Рейчъл, после челюстта й увисна. — О!

— Кажи другите редове — каза Пърси. — Извън петстишието.

— Ами няколко… — признах аз — частици, които не схванах. Падането на слънцето, последната строфа. Индиана, узрял ли е бананът. Щастието идва. Нещо за страниците горят.

— Ето — плесна се по коляното Пърси. — Щастието идва. Щастие е име. Поне английската му версия.

Той стана и огледа хоризонта. Очите му се спряха на нещо в далечината, а на лицето му разцъфна усмивка.

— Да, Аполоне, ескортът идва.

Последвах погледа му. От облаците слизаше голямо крилато същество, което блестеше като божествен бронз. На гърба му имаше две фигурки с размера на човешки същества.

Спускането им бе тихо, но в ума си чух щастливите фанфари на съобщаващия добра новина Валдесинатор.

Лио се завръщаше.