Рик Риърдън
Скритият оракул (38)

37

Я, вижте, Пърси!

Най-малкото, което можеше да направи, е да помогне.

Научил съм го на всичко!

Бях твърде изненадан, за да кажа нещо. Иначе щях да предупредя Пърси какво следваше.

Адските хрътки не обичат височините. Когато са изненадани, реагират по предвидим начин. В мига, в който вярното куче на Пърси кацна върху движещия се Колос, изписука и се изпишка върху главата му. Статуята замръзна и погледна нагоре. Несъмнено се питаше какво тече по имперските му кичури.

Пърси героично скочи от кучето и се хлъзна на неговата пикня, като едва не падна от веждата на статуята.

— Какво по… госпожо О’Лиъри!

Адската хрътка излая извинително. Остин доближи колесницата колкото да кресне:

— Пърси!

Синът на Посейдон ни се намръщи.

— Кой пусна този бронзов великан тука? Аполоне, ти си виновен!

— Обиден съм! — извиках. — Виновен съм, но само косвено. Освен това имам план как да оправя нещата.

— Сериозно? — Пърси погледна към унищожената столова. — И как напредваш с плана?

С вроденото си спокойствие успях да запазя самообладание, насочвайки мисълта си към висшето благо.

— Ако можеш да попречиш на Колоса да стъпче огнището на лагера, ще ми помогнеш много! Трябват ми още няколко минути, за да омагьосам стрелата.

По грешка вдигнах говорещата стрела, а после кривата.

— Разбира се — въздъхна Пърси.

Госпожа О’Лиъри излая притеснено. Колосът замахваше с ръка, за да смачка пикливия нарушител.

Пърси сграбчи единия от лъчите на слънчевата корона и го отряза в основата, след това промуши челото на Колоса. Съмнявах се Колосът да изпита болка, но се олюля. Очевидно бе изненадан от това, че му бе пораснал рог от еднорог.

Пърси отряза още един.

— Хей, грознико! — извика той. — Не ти трябват тези остри неща! Ще взема едно от тях на плажа! Госпожо О’Лиъри, дръж!

Пърси хвърли лъча като копие.

Хрътката излая развълнувано. Тя скочи от главата на Колоса, изчезна в сенките и се появи на земята, след което се затича подир новата си бронзова пръчка.

— Какво гледаш? — повдигна вежда към мен Пърси. — Почвай да омагьосваш!

Той скочи от главата на рамото. След това се устреми към дръжката на руля и се спусна надолу към земята като по пожарен кран. Ако бях на обичайното си божествено ниво като атлет, можех да направя това и насън, разбира се, но трябваше да призная, че като за смъртен, Пърси Джаксън бе сравнително впечатляващ.

— Хей, бронзов задник! — извика той отново. — Ела да ме хванеш!

Колосът се подчини, завъртя се бавно и последва Пърси надолу по плажа.

Започнах заклинанията си, призовавайки древните си сили на бог на заразите. Този път думите се появиха в ума ми. Не знам защо. Може би присъствието на Пърси ми бе вдъхнало вяра отново. Може би защото не го мислех много. Бях установил, че мисленето често пречи на действията. Това е един от уроците, които боговете научават бързо в кариерата си.

Имах някакво сърбящо усещане за болест… за нещо, което се стича от пръстите ми към оръжието ми. Заговорих за собственото си великолепие и ужасяващите зарази, които бях стоварил върху злите хора в миналото, понеже… съм страхотен. Почувствах как магията прихваща, макар стрелата на Додона да ми приказваше като досаден суфльор:

РЕЧИ СЕГА, ЧУМИЧКЕ, ЕЛА, ЕЛА!

Долу още герои се появиха на плажния парад. Тичаха пред Колоса, обиждаха го, замеряха го с предмети и го наричаха „бронзов задник“. Шегуваха се за новия му рог. Смееха се на кучешкото пиш, което се стичаше по лицето му. Аз обикновено не подкрепях тормоза, особено когато жертвата приличаше на мен, но Колосът бе висок като десететажна страда и унищожаваше лагера им, затова предполагах, че грубостта на лагерниците е разбираема.

Приключих с наричанията си. Противна зелена мъгла обвиваше стрелата. Миришеше слабо на пържени картофки от заведение за бързо хранене. Това бе добър знак, че пренася някаква ужасна болест.

— Готов съм! — рекох на Остин. — Отведи ме до ухото му!

— Става! — Остин се обърна да каже още нещо и част от зелената мъгла попадна под носа му. Очите му се насълзиха. Носът му се поду и протече. Сбърчи лице и кихна толкова силно, че падна. Просна се на пода на колесницата и започна да стене и да се гърчи.

— Момчето ми! — Исках да го хвана за раменете и да проверя дали е добре, но понеже имах стрела във всяка ръка, това бе неразумно.

ТВЪРДЕ СИЛНА Е ЗАРАЗАТА ТИ, изжужа додонската стрела раздразнено. АЛА ЗАКЛИНАНИЕТО ТИ, ЗА НИЩО НЕ СТАВАШЕ.

— О, не, не! — казах аз. — Внимавай, Кайла. Не дишай…

— АПЧИХУ! — Кайла се стовари до брат си.

— Какво направих? — нададох вой аз.

АЗ СМЯТАМ, ЧЕ ВСИЧКО ПРОВАЛИ, каза додонската стрела, източникът на безгранична мъдрост. ОСВЕН ТОВА ВЗЕМИ ЮЗДИТЕ И ДИЙ!

— Но защо?

Може би допускате, че бог, който кара колесница всеки ден, не би трябвало да задава такъв въпрос. В моя защита се налага да кажа, че бях разстроен за децата, които лежаха замаяни в краката ми. Не мислех за това, че никой не държи поводите, а без човек на тях, пегасите се паникьосаха. За да избегнат сблъсъка с огромния бронзов Колос на пътя им, те се стрелнаха право към земята.

Някак си успях да реагирам както трябва (три пъти „ура“, задето реагирах правилно). Поставих и двете стрели в колчана, хванах юздите и съумях да забавя спускането ни, за да не се разбием при кацането. Отскочихме от една дюна и спряхме пред Хирон и група герои. Това щеше да изглежда фантастично, ако центробежните сили не ни бяха изхвърлили заедно с Кайла и Остин от колесницата.

Споменах ли, че бях благодарен за мекия пясък?

Пегасите излетяха, като повлякоха очуканата колесница към небето и ни оставиха закотвени на земята.

Хирон галопираше до нас, следван от група герои. Пърси Джаксън тичаше към нас по прибоя, докато госпожа О’Лиъри си играеше с Колоса и го държеше настрана. Съмнявах се, че ще подчини интереса на статуята задълго, особено когато той осъзнаеше, че назад има мишени, идеални за стъпкване.

— Чумната стрела е готова! — обявих. — Трябва да я изстреляме в ухото на Колоса!

Моята публика не прие това като добра новина. После осъзнах, че колесницата я няма. Лъкът още беше там. А Кайла и Остин бяха видимо заразени от болестта, която бях призовал.

— Заразни ли са? — попита Сесил.

— Не! — отвърнах. — Вероятно… но изпаренията на стрелата…

Всички отстъпиха назад.

— Сесил — каза Хирон. — Ти и Харли ще отведете Кайла и Остин до хижата на Аполон, за да ги лекуват.

— Но те са хижата на Аполон — оплака се Харли. — Освен това огнехвъргачката ми…

— После ще може да си играеш с огнехвъргачката — обеща му Хирон. — Бягай. Добро момче. Останалите направете каквото трябва, за да задържите Колоса на брега. Пърси и аз ще помогнем на Аполон.

Хирон изговори думата „помагам“ така, сякаш искаше да каже „ще шибнем един шамар“.

Веднага щом тълпата се разпръсна, Хирон ми даде лъка си.

— Стреляй.

Загледах масивното оръжие, което сигурно тежеше петдесет кила.

— Това е предназначено за силата на кентавър, а не на смъртен тийнейджър!

— Ти създаде стрелата — каза той, — само ти можеш да я изстреляш, без да се разболееш. Само ти можеш да улучиш.

— Оттук? Невъзможно! Къде е летящото момче Джейсън Грейс?

Пърси избърса потта и пясъка от врата си.

— Нямаме летящи момчета на разположение. А пегасите се разбягаха.

— Може би, ако намерим харпии и хвърчила… — казах.

— Аполоне — рече Хирон. — Длъжен си да го направиш. Ти си бог на стрелците и болестите.

— Не съм никакъв бог! — заявих аз. — Аз съм просто един грозен смъртен тийнейджър! Господин Никой!

Самосъжалението изригна от мен. Мислех, че земята ще се разцепи на две, когато се нарекох господин Никой. Космосът щеше да спре движението си. Пърси и Хирон щяха да ме успокоят.

— Ти си Аполон — постави ръка на рамото ми Пърси. — Нуждаем се от теб. Можеш да го сториш. Освен това, ако се откажеш, ще те изхвърля от върха на Емпайър Стейт Билдинг.

Точно от такава мотивация имах нужда. Зевс ми говореше такива неща преди мачовете по футбол.

— Точно така — изпънах рамене аз.

— Ще опитаме го да привлечем във водата — каза Пърси. — Там имам предимство. Късмет.

Пърси хвана Хирон за ръката и скочи на гърба му. Двамата се шмугнаха в прибоя, а Пърси размахваше меча си и заливаше Колоса с обиди като „бронзов задник“.

Аз се разтичах по плажа, докато не видях лявото ухо на статуята.

Загледан в този царствен профил, не видях Нерон. Видях себе си. Монумент на собствената ми самовлюбеност. Гордостта на Нерон просто бе отражение на моята. Аз бях по-голям глупак от него. И бях точно от този тип хора, които биха конструирали трийсетметрова гола статуя в двора си.

Извадих чумната стрела от колчана си и я поставих на тетивата.

 

Героите умело се бяха разпръснали. Продължаваха да тормозят Колоса от две страни, докато Пърси и Хирон галопираха през вълната, а госпожа О’Лиъри подскачаше в краката им с новата си бронзова пръчка.

— Хей, грознико! — извика Пърси. — Виж тук!

Следващата стъпка на Колоса разплиска няколко тона солена вода и образува кратер, достатъчно голям, за да погълне камион.

ОСВОБОДИ ДИХАНИЕТО СИ, потрака стрелата на Додона в колчана ми. ОТПУСНИ РАМОТО СИ.

— Стрелял съм и преди — измърморих й.

ВНИМАВАЙ С ДЕСНИЯ ЛАКЪТ, каза стрелата.

— Млъкни.

И НЕ ДУМАЙ НА СТРЕЛИЦАТА СИ ДА МЛЪКНЕ.

Извадих лъка. Мускулите ме боляха, все едно изливаха вряла вода върху раменете ми. Чумавата стрела не ме накара да припадна, но парите й бяха дезориентиращи. Това, че стрелата бе изкривена, правеше изчисленията ми невъзможни. Вятърът бе срещу мен. Дъгата, която изстрелът ми описа, бе твърде високо.

Въпреки това се прицелих, въздъхнах и пуснах тетивата.

Стрелата се завъртя, когато се устреми нагоре, изгуби сила и се отдалечи твърде надясно. Сърцето ми падна в петите. Проклятието на реката Стикс щеше да ми отнеме шанса за успех.

Точно когато стрелата стигна върха на траекторията и тръгна да пада към земята, я подхвана повей на вятъра… може би Зефир ми съчувстваше за жалкия опит. Стрелата навлезе в ушния канал на Колоса и изтрака с дрънчене в главата му като ротативка.

Колосът спря и се загледа в хоризонта, сякаш бе объркан. Надзърна към небето, после изопна гръб и залитна напред, издавайки звук като торнадо, което откъсва покрива на къща. Понеже лицето му нямаше други отвори, напрежението от кихавицата му накара гейзери машинно масло да изхвърчат от ушите му и да опръскат дюните с вредна за околната среда мътилка.

Шермън, Джулия и Алис закуцукаха към мен, покрити от глава до пети с пясък и машинно масло.

— Благодарен съм, задето освободи Миранда и Елис — изръмжа Шермън. — Ала ще те убия, задето взе колесницата ми. Какво направи с този Колос? Що за чума може да те накара да кихаш?

— Опасявам се, че съм призовал сравнително безобидна болест. Вярвам, че съм заразил Колоса със сенна хрема.

Наясно сте с онази ужасна пауза, когато чакате някой да кихне, нали? Статуята отново изви гръб и всички на плажа потръпнаха от нетърпение. Колосът вдиша няколко кубични метра въздух през ушните си канали и се подготви за следващия взрив.

Представих си кошмарните сценарии. Колосът ще изкиха Пърси Джаксън в Кънектикът и повече няма да го видим. Колосът ще прочисти главата си и ще ни стъпче всичките. Сенната хрема можеше сериозно да изнерви човек. Знам го, защото аз я измислих. Но не я бях замислял като смъртоносно заболяване. Не бях предполагал, че ще се изправя срещу гнева на огромен метален автоматон със сезонна алергия. Проклех късогледството си. Проклех и това, че съм смъртен.

Онова, което не бях преценил обаче, бяха щетите, които нашите герои вече бяха нанесли на металните стави на Колоса и по-специално на врата му.

Колосът се приведе напред с едно мощно АПЧИХУ! Потръпнах и почти пропуснах мига на истината, когато главата на статуята се отдели от тялото. Лицето се завъртя над морето на Лонг Айлънд и изчезна от погледа ми, след като падна с плясък във водата и остана на повърхността за миг. Сетне въздухът изскочи от дупката на врата му и страхотният ми царствен портрет потъна под вълните.

Обезглавеното тяло на статуята се олюля. Ако бе паднало назад, можеше да смачка още голяма част от лагера, но вместо това падна напред. Пърси изруга по начин, който щеше да накара всеки финикийски моряк да се гордее. С Хирон се затичаха настрана, за да не бъдат премазани, а госпожа О’Лиъри мъдро изчезна в сенките. Колосът се пльосна във водата и предизвика огромни дванайсетметрови вълни във всички посоки. Не бях виждал кентавър да сърфира на копита, но Хирон се справи.

Накрая шумът от срутването на статуята спря да отеква по хълмовете.

— Това беше разказ с неочакван край — подсвирна Алис Миязава.

— Какво, в името на Хадес, се случи тук? — попита Шермън Йънг с гласа на дете, чуло приказка.

— Мисля — казах аз, — че Колосът си изкиха главата.