Рик Риърдън
Скритият оракул (23)

22

Въоръжен до очите.

Бойно укулеле.

Вълшебно бразилско шалче.

Боговете на слънцето не спят добре през деня, но аз някак успях да го направя. Когато се събудих в късния следобед, заварих лагера напрегнат.

Изчезването на Кайла и Остин бе преляло чашата. Другите лагерници бяха толкова ужасени, че никой не можеше да следва програмата. Предполагам, че изчезването на един герой на две седмици им се струваше в рамките на нормата. Но да се загубят двама по средата на одобрена от лагера дейност — това вече означаваше, че никой не е в безопасност.

Мълвата за конференцията ни в пещерата се разнесе. Близначките Виктор бяха запушили уши с памучни тапи, за да заглушат оракулските гласове. Джулия и Алис се бяха покатерили на върха на стената от лава и използваха биноклите си, за да огледат гората, несъмнено с надеждата да забележат Додонския оракул. Съмнявах се обаче, че ще видят дърветата от гората^[41].

Където и да идех, хората не ми се радваха. Демиън и Чиара бяха седнали заедно на пристанището за канута и ме гледаха кръвнишки. Шермън Йънг ми махна да се разкарам, когато опитах да говоря с него. Бе прекалено зает да украсява хижата на Арес с гранати и ярко боядисани противопехотни мини. Ако бе Сатурналия, определено щеше да спечели наградата за най-свирепа празнична украса.

Дори Атина Партенос ме наблюдаваше обвинително от върха на хълма, все едно иска да каже: „Ти си виновен за всичко това!“.

Тя беше права. Ако не бях оставил Питон да овладее Делфи, ако се бях грижил повече за другите древни оракули, ако не бях изгубил божествеността си…

„Спри се, Аполоне — скарах се сам на себе си. — Ти си красив и всички те обичат.“

Но ставаше все по-трудно да го повярвам. Татко ми Зевс например не ме обичаше. Героите в лагера на нечистокръвните не ме обичаха. Питон, Звяра и другарите му от „Триумвират Холдингс“ не ме обичаха. Всичко това беше почти достатъчно, за да се усъмня в себе си.

„Не, не, това е безумие.“

Хирон и Рейчъл ги нямаше никакви. Ниса Барера ме информира, че се надяват пряко логиката да използват единствената интернет връзка на лагера, намираща се в кабинета на Хирон, за да научат нещо повече за „Триумвират Холдингс“. Харли бе с тях, за да им помага с техниката. В момента получаваха информацията, че тяхното обаждане е важно за интернет доставчика, което означаваше, че им предстоят часове работа, ако изобщо оцелееха.

Намерих Мег в оръжейната да рови за боеприпаси. Беше навлякла кожена ризница над зелената си рокля и наколенници над оранжевите си панталони. Приличаше на малко дете, чиито родители са го натикали във военна униформа.

— Може би е добре да вземеш и щит? — предложих.

— Мне — показа ми пръстените си тя. — Винаги използвам два меча. А и ми трябва свободна ръка да те шамаросвам, когато правиш глупости.

Имах неприятното чувство, че говори сериозно.

Извади дълъг лък от купчината оръжия и ми го предложи.

— Не — отдръпнах се аз.

— Ти си Аполон. Това е най-доброто ти оръжие.

Преглътнах внезапно появилите се в смъртния ми стомах киселини.

— Дадох клетва. Вече не съм бог на стрелбата или музиката. Няма да използвам лък или музикален инструмент, докато не мога да го направя както трябва.

— Глупава клетва. — Не ме шамароса, но изглеждаше така, сякаш искаше да го стори. — Какво ще вършиш тогава? Ще ме окуражаваш, докато се бия?

Всъщност планът ми бе точно такъв, но сега се чувствах глупаво да го призная. Огледах оръжията наоколо и сграбчих един меч. Дори без да го изтеглям, разбрах, че ще е твърде тежък и неудобен за мен, но го препасах с ножницата на кръста си.

— Сега доволна ли си? — попитах.

Мег нямаше вид на такава, но все пак върна лъка на мястото му.

— Хубаво — каза тя, — но ми пази гърба внимателно!

Така и никога не разбрах този израз. Той ми напомняше на надписите РИТНИ МЕ, които Артемида пишеше върху тогата ми по време на празничните дни. И все пак кимнах.

— Ще го опазя.

Стигнах края на гората и намерих малка група изпращачи, които ни чакаха — Уил и Нико, Паоло Монтес, Малкълм Пейс и Били Енг. Всички бяха с мрачни изражения на лицата си.

— Внимавай — каза ми Уил. — Ето.

Преди да успея да възразя, той постави укулеле в ръката ми. Опитах да му го върна.

— Не мога. Дадох клетва…

— Знам, много глупав ход. Но това е бойно укулеле. Може да се биеш с него, ако се наложи.

Погледнах по-внимателно инструмента. Той бе направен от божествен бронз. Металните пластини бяха изработени така, че да напомнят кората на дъбово дърво. Инструментът почти не тежеше, но допуснах, че е практически неунищожим.

— Дело на Хефест? — попитах.

— Дело на Харли — поклати глава Уил. — Искаше да ти го даде. Само го метни на рамо. За мен и за Харли. Ще накараш и двама ни да се почувстваме по-добре.

Реших, че съм длъжен да зачета молбата им, макар укулелетата в ръцете ми рядко да радваха останалите. Не питайте защо. Когато бях бог, направих фантастична версия на песента Satisfaction^[42] на укулеле.

Нико ми подаде малко амброзия в кърпичка.

— Не мога да я ям — напомних му.

— Не е за теб — той погледна към Мег, а в очите му се четеше лошо предчувствие. Спомних си, че синът на Хадес разполагаше със свои начини да предвижда бъдещето, особено ако в него бе замесена смъртта. Потръпнах и прибрах амброзията в джоба си. Колкото и дразнеща да бе Мег, бях силно разстроен от мисълта, че някой може да я нарани. Реших, че не мога да допусна това да се случи.

Малкълм показваше на Мег пергаментова карта, като сочеше различни места из гората, които трябваше да избягваме. Паоло, който изглеждаше напълно изцерен от нараняването на крака си, седеше до него и внимателно осигуряваше пламенен коментар на португалски, който никой не можеше да разбере.

Когато приключиха с картата, Били Енг приближи Мег.

Били беше слабичко момиче. Тя компенсираше мъничката си фигура с модния стил на К-поп идол^[43]. Зимното й яке бе в цвета на алуминиевото фолио. Късата й коса бе в аквамаринено, а гримът й беше златист. Напълно одобрявах. Всъщност мислех, че този външен вид би отивал и на мен, стига да успеех да овладея акнето.

Били подаде на Мег фенерче и малък пакет със семенца на цветя.

— За всеки случай — каза й.

Мег изглеждаше много признателна и прегърна Били непохватно като мечка.

Не разбирах каква е целта на семенцата, но се успокоих, че в случай на крайна нужда можех да удрям по хората с укулелето си, докато Мег засажда здравец.

Малкълм Пейс ми даде пергаментовата си карта.

— Когато не знаеш накъде да завиеш, давай надясно. Това обикновено върши работа в гората, макар че не знам защо.

Паоло ми предложи шалче в зелено и златно, което имитираше бразилския флаг. После ми каза нещо, което не разбрах съвсем.

— Това е шалчето за късмет на Паоло — рече Нико. — Иска да го носиш. Вярва, че ще те направи неуязвим.

Намерих това за съмнително, тъй като Паоло често получаваше тежки наранявания, но като бог се бях научил да не връщам дарове.

— Благодаря ти.

Паоло ме стисна за раменете и ме целуна по бузите. Може и да съм се поизчервил. Беше доста красив, когато не кървеше заради отрязан крайник.

— Не се безпокой — поставих ръка върху рамото на Уил. — Ще се върнем до пукването на зората.

— Откъде си толкова сигурен? — потрепери устата му.

— Аз съм богът на слънцето — казах и се опитах да звуча по-уверен, отколкото се чувствах. — Винаги се завръщам с настъпването на зората.

 

Разбира се, че валеше. Защо да не вали?

Горе на планината Олимп Зевс сигурно се забавляваше за моя сметка. Предполагаше се, че лагерът на нечистокръвните е защитен от лошото време, но несъмнено татко бе казал на Еол да отприщи ветровете си. Бившите ми гаджета въздушни нимфи вероятно се наслаждаваха на часа за разплата.

Дъждът валеше на ръба на суграшицата — достатъчно проливен, че дрехите ми да подгизнат, и достатъчно леден, за да брули лицето ми като натрошени стъкла.

Олюляхме се напред, докато прибягвахме от дърво на дърво, за да намерим някакъв подслон. Отдавна навалял сняг хрущеше под краката ми. Укулелето ми натежа, когато дупката му се напълни с дъждовна вода. Фенерчето на Маг прониза бурята като конус от жълта светлина.

Водех не защото знаех накъде отиваме, а понеже бях ядосан. Бях уморен от това да ми е студено и да съм подгизнал. Бях уморен от това да ми се подиграват. Смъртните често казваха, че целият свят е против тях, но това бе нелепо. Смъртните не са важни. В моя случай обаче наистина целият свят беше срещу мен. Отказвах да се предам под такъв натиск. Щях да сторя нещо по въпроса! Само не бях сигурен какво.

От време на време чувахме чудовища в далечината — рева на дракон, хармоничния вой на двуглав вълк, — но нищо не се показа. В нощ като тази всяко уважаващо себе си чудовище оставаше в бърлогата си на топло и уютно.

След някакво време, което ми се стори като няколко часа, Мег извика приглушено. Героично скочих до нея, поставил ръка върху меча си. (Щях да го изтегля, но бе наистина тежък и заседна в ножницата.) В краката на Мег, забити в калта, имаше лъскава черна черупка с размерите на скала. Тя беше напукана по средата, а краищата й бяха опръскани с противна слуз.

— Почти стъпих върху това — Мег сложи длан върху устата си, като че ли се готвеше да повърне. Аз приближих. Черупката бе стъпканата коруба на гигантско насекомо. Наблизо, скрит в корените на дървото, стоеше един от отсечените крака на звяра.

— Това е мирмек — казах. — Или поне е било.

— Какво е това мър-му-ка? — не можех да разгадая погледа зад опръсканите от дъжда очила на Мег.

— Гигантска мравка. Някъде в гората трябва да има мравуняк.

— Мразя буболечките — задави се Мег.

Имаше логика в това богинята на земеделието да мрази буболечки, но на мен мъртвата мравка не ми бе по-гнусна от купчините боклук, в които често се озовавахме.

— Не се тревожи — казах, — тази е мъртва. Каквото и да я е убило, трябва да е имало силна захапка, за да разбие подобна черупка.

— Не ме успокояваш. Тези същества опасни ли са?

— О, да — засмях се. — По-малките са с размерите на куче, но най-големите са като мечки гризли. Веднъж гледах как колона мирмеки напада гръцка армия в Индия. Беше нелепо. Те плюеха киселина, която разтапяше бронзовите доспехи и…

— Аполоне!

Усмивката ми избледня. Напомних си, че вече не съм зрител. Тези мравки можеха да ни убият. С лекота. И Мег бе уплашена.

— Ами да — казах, — но дъждът трябва да задържи мирмеките в тунелите им. Само не ставай интересна мишена. Те обичат ярки, светещи неща.

— Като фенерчета?

— Ъъ…

— Води, Аполоне — подаде ми фенерчето Мег.

Реших, че това е нечестно, но продължихме напред.

След около още час (гората определено не можеше да е толкова голяма) дъждът спря и остави земята пушеща.

Въздухът стана по-топъл. Влажността доближи нивата на тази в домашната баня. Гъста бяла пара се издигаше между дърветата.

— Какво става? — избърса лице Мег. — Чувствам се като в тропическа джунгла.

Нямах отговор. Тогава пред нас се чу шумно свистене — като вода, която минава през тръби… или цепнатини.

— Гейзер — не можах да сподавя усмивката си.

— Гейзер — повтори Мег. — Като воден вулкан?

— Това е отлична новина. Може да получим напътствия. Изгубените богове може и да са намерили убежище тук!

— При гейзерите — каза Мег.

— Не, мое глупаво момиче — отвърнах аз, — при боговете на гейзерите. Ако са в добро настроение, ще е супер.

— А ако са в лошо настроение?

— Тогава ще ги развеселим, преди да ни сварят. Последвай ме!